Решение № 7693 от 08.07.2026 г. на ВАС по адм. д. № 2222/2026 г.

Производството е по реда на чл. 208 и сл. от Административнопроцесуалния кодекс (АПК). Образувано е по касационна жалба на Р. Г. Г. от гр. Видин, [ЕГН], подадена от процесуалния представител адв. Докова, срещу Решение № 80/16.01.2026 г., постановено по адм. д. № 379/2025 г. по описа на Административен съд – Видин. Съдебното производство е за втори път пред касационната инстанция, след като с Решение № 11809/20.11.2025 г., постановено по адм. д. № 2982/2025 г. по описа на ВАС е отменено Решение № 1621/11.12.2024 г., постановено по адм. д. № 401/2024 г. по описа на Административен съд - Видин и делото е върнато за ново разглеждане от друг състав на първоинстанционния съд. В касационната жалба са изложени доводи за неправилност на оспорения съдебен акт като постановен в нарушение на материалния закон, при съществени нарушения на съдопроизводствените правила и необоснован - отменителни основания по чл. 209, т. 3 АПК. Касаторът твърди, че при налагането на принудителна административна мярка от страна на полицейските служители са извършени незаконосъобразни действия, изразяващи се в употребата на прекомерна физическа сила. В тази връзка поддържа, че изводите на административния съд за липса на преки и косвени доказателства за причиняване на травматичните увреждания, са вътрешнопротиворечиви и не съответстват на събраните доказателства. Отрича воденото наказателно производство срещу ищеца да му е нанесло конкретни, самостоятелни и разграничими неумуществени вреди. Отправя искания за отмяна на обжалваното решение и присъждане на направените разноски по делото. Ответникът - Областна дирекция на МВР-Видин, редовно призован, не се представлява и не взема становище по касационната жалба. Прокурорът от Върховната касационна прокуратура дава мотивирано заключение за допустимост и неоснователност на касационната жалба. Върховният административен съд, състав на Осмо отделение, след преценка по допустимостта на жалбата, правилността на решението на заявените касационни основания и извършена служебна проверка по чл. 218, ал. 2 АПК, приема за установено следното от фактическа и правна страна: Касационната жалба е процесуално допустима като подадена от легитимирана страна срещу подлежащ на касационно оспорване съдебен акт, който е неблагоприятен за нея и в преклузивния срок по чл. 211, ал. 1 АПК. Разгледана по същество е неоснователна. Предмет на производството пред Административен съд–Видин е била подадената искова молба вх. № 1503/13.05.2024 г. от Р. Г. Г., с която се претендира присъждане на сумата от 25 100 лв., представляваща обезщетение за неимуществени вреди вследствие на осъществени спрямо него фактически действия – нанасяне на побой при задържането му на 17.05.2019 г. от служители на ОД на МВР-Видин, ведно със законната лихва от датата на настъпване на вредата до окончателното плащане на сумата. След установяванията по фактите първостепенният съд е приел исковата молба за допустима и неоснователна по същество. Съгласно изложените мотиви, в процесния случай се касае за претендирани от ищеца вреди - изхабени нерви, разстройство в психическото състояние, чувство за безпомощност и обреченост, силна обида, произтичащи от административна дейност по повод задържането му на посочената дата. Въз основа на събраните доказателства по делото съдът е достигнал до крайно заключение, че безвиновната отговорност на ответника не може да бъде ангажирана, тъй като не са налице две от предпоставките - незаконосъобразно действие, извършено спрямо Г. от длъжностни лица на ответната страна при задържането му в РУ-Видин, както и непосредствена причинна връзка между незаконосъобразните действия на служителите и претендираната вреда от ищеца. Отбелязал е, че последвалото наказателно дело срещу Г. също е резултат от събитията на 17 срещу 18 май 2019 г. и поради тази причина изготвената съдебно-психологическа експертиза (СПЕ) не позволява да се направи безспорен извод кое точно е довело до описаните психични травми. От друга страна законът предвижда, че обезщетение не се дължи, ако увреждането е причинено поради изключителна вина на пострадалия. В тази насока са отнесени данните за оказана съпротива на орган на власт при установяване на самоличността, за направен опит за вземане на служебно оръжие на полицай и причинени телесни повреди на двама от полицаите. Обжалваното решение на Административен съд – Видин е валидно, допустимо и правилно. Установените факти и направените изводи от първоинстанционния съд са основани на доказателствата по делото. Съдът е приложил правилно материалния закон, за което на основание чл. 218, ал. 2 АПК касационната инстанция следи и служебно. Релевираните оплаквания по чл. 209, т. 3 АПК в касационната жалба са неоснователни. Съгласно разпоредбата на чл. 1, ал. 1 ЗОДОВ, държавата и общините отговарят за вредите, причинени на граждани и юридически лица от незаконосъобразен акт, действие или бездействие на техни органи и длъжностни лица при или по повод изпълнение на административна дейност. Фактическият състав включва следните елементи: 1. незаконосъобразен акт, отменен по съответния ред и/или незаконосъобразно действие или бездействие на административен орган или длъжностно лице на държавата или общината, извършени при или по повод изпълнението на административна дейност; 2. от същите реално да е настъпила вреда; и 3. пряка и непосредствена причинно-следствена връзка между настъпилата вреда и незаконосъобразния акт/действие/бездействие. Изцяло в тежест на ищеца е да докаже наличието на регламентираните предпоставки, а липсата на която и да е от тях препятства реализирането на отговорността по чл. 1, ал. 1 ЗОДОВ. За да бъде незаконосъобразно едно фактическо действие, каквото се твърди да е извършено от служителите на ОД на МВР-Видин при задържането на ищеца Р. Г., то трябва да е предприето без правно основание. Настоящата инстанция споделя заключението на първоинстанционния съд, че причината спрямо него да бъдат употребени физическа сила и помощни средства при задържането е агресивното поведение на задържаните лица, при което освен нанесените физически наранявания на служителите, е направен и опит да бъде извадено служебното оръжие от кобура на единия полицай. При това положение обосновано показанията на св. Б. и св. Б. са ценени от съда с оглед наличието на приятелски отношения с ищеца и участието на св. Б. в конфликта с двамата служители на ответника. Изложеното налага извод, че употребата на физическа сила и помощни средства при задържането на Г. са били необходими и оправдани, а от гледна точка на нормативната уредба по чл. 85 и сл. ЗМВР - законосъобразни и основателни, като данни за противното не са представени в хода на делото. Събраните доказателства са анализирани по отделно и в тяхната съвкупност от административния съд. От тях не се установява първият елемент от фактическия състав за ангажиране на отговорността на ответника по чл. 1, ал. 1 ЗОДОВ. Извън твърденията и направените „логически“ връзки в исковата молба и касационната жалба, недоказано остава приложението на несъвместима мярка с принципите по чл. 3 КЗПЧОС. Несъстоятелно е възражението на касатора, че решаващият съд de facto е приравнил привличането на ищеца Г. като обвиняем с постановяването на осъдителна присъда срещу него, нарушавайки основни правни принципи на вътрешното и международното право - презумпцията за невиновност. Съдът е разграничил ясно противоречивите позиции на страните и доказателствата по делото, касаещи преценката по въпроса причинени ли са отразените в съдебномедицинско удостоверение от 19.05.2019 г. и епикриза от УМБАЛ „Св. Анна“ АД София, травматични увреждания от полицейските служители, с които Г. е бил в контакт по време на задържането си на 17.05.2019 г. В тази връзка е съпоставил информацията с представените два АЛ от 01:20 ч. и от 14:10 ч. на 18.05.2019 г. от прегледите на лицето в ЦСМП, издадени от двама различни лекаря. Заключението по СПЕ и твърденията на ищеца са обсъдени в съответствие с изискването на чл. 202 ГПК. Сам по себе си фактът на образувано досъдебно производство срещу ищеца и св. Б. не е възприет от съда като водещ за разрешаването на главния въпрос. В случая никоя от страните не е представила данни относно развитието или приключването на съответното производство. В изпълнение на задължителните указания в Решение № 11809/20.11.2025 г., постановено по адм. д. № 2982/2025 г. по описа на ВАС, първоинстанционният съд е отделил спорните факти от безспорните и е изложил самостоятелни мотиви кои доказателства кредитира и кои – не, с което на практика е отстранил констатираните съществени нарушения на съдопроизводствените правила при предходното разглеждане на делото. След проверка на заявените касационни пороци и служебна за приложението на материалния закон настоящата инстанция намира обжалваното решение за правилно, поради което следва да бъде оставено в сила при условията на чл. 221, ал. 2 АПК. Останалата част от мотивите на административния съд за отхвърляне на предявения иск за обезщетение по чл. 1, ал. 1 ЗОДОВ се споделят на основание чл. 221, ал. 2, изр. последно АПК, като издържани от фактическа и правна страна. С оглед на крайния изход на делото претенцията за присъждане на сторените разноски от касатора се явява неоснователна. Воден от горното и на основание чл. 221, ал. 2, изр. 1, пр. първо АПК, Върховният административен съд, състав на Осмо отделение,