Решение № 1512 от 10.02.2026 г. на ВАС по адм. д. № 9995/2025 г.

Производството е по чл. 208 – чл. 228 от Административнопроцесуалния кодекс. Образувано е по касационна жалба, подадена от Р. Н. С., чрез процесуалния си представител адв. А. Тинчев, срещу решение №1072 от 07.08.2025г., постановено по адм. дело №17/2025г. на Административен съд – София област, с което изцяло е отхвърлена като неоснователна жалбата му срещу писмо с изх. №94-Р-52 от 10.12.2024г. на кмета на община Своге, с което е отказано да бъде изплатено равностойно обезщетение за имот, отчужден за изграждане на улица. С касационната жалба са релевирани доводи за неправилност на обжалваното решение, тъй като същото е постановено в нарушение на материалния закон, при съществено нарушение на съдопроизводствените правила и необоснованост - касационни отменителни основания по чл. 209, т. 3 от АПК. Направено е искане за отмяна на обжалваният съдебен акт. Претендира присъждане на разноски. В съдебно заседание процесуалния представител е заявил, че поддържа представената касационна жалба, излага съображения по същество на спора. Прави възражение за прекомерност на претендираните от ответната страна разноски. Ответникът – кметът на Община Своге, чрез процесуалния си представител адв. И. Цветкова, в представен писмен отговор, изразява становище за неоснователност на касационната жалба. При подробно изложени съображения прави искане решението на Административен съд – София област да бъде потвърдено, а жалбата да бъде оставена без уважение. Претендира присъждане на разноски. Представя писмено становище, в което са изложени доводи по същество на спора. Прави възражение за прекомерност на претендираното адвокатско възнаграждение, в случай че същото е по – високо от определеният минимален размер в Наредба №1/09.07.2004г. за възнагражденията за адвокатска работа, с оглед фактическата и правна сложност на делото. Представителят на Върховната касационна прокуратура дава мотивирано заключение за неоснователност на касационната жалба, счита че първоинстанционното съдебно решение е валидно, допустимо, правилно и законосъобразно, поради което предлага обжалваното решение да бъде оставено в сила. Върховният административен съд, в настоящия състав от Четвърто отделение, след като прецени наведените касационни основания, данните по делото и обсъди становищата на страните, констатира, че касационната жалба е подадена от надлежна страна в срока по чл. 211, ал. 1 АПК, поради което процесуално допустима. Разгледана по същество е неоснователна, по следните съображения: Производството пред административния съд е образувано по жалба на Р. Н. С., срещу писмо изх. №94-Р-52 от 10.12.2024г. на кмета на община Своге, с което е отказано да бъде изплатено равностойно обезщетение за имот отчужден за изграждане на улица в [населено място]. Съдът е отхвърлил оспорването. За да стигне до този правен резултат съдът е приел, че административният акт е издаден от компетентен орган, в предвидената писмена форма, същият съдържа фактически и правни основания обосноваващи постановения правен резултат, както и че не е установено противоречие с материалноправните разпоредби и при липсата на съществено нарушение на административнопроизводствените правила. Административният съд е приел, че за да е налице хипотезата на чл. 21 и сл. от ЗОС, е необходимо търсещите обезщетение лица да се легитимират като собственици на имотите предмет на отчуждаването. Обществяването на имота, за който се претендира обезщетението, се е осъществило по силата на действалите към момента на отнемането им правни норми – 1952г. В случая съдът е приел, че Р. С. не е успял да докаже по несъмнен начин правото си на собственост върху имота за които претендира изплащане на обезщетение. Не е установено [УПИ] по плана от 1952 г. /в последствие с плана от 1956г. е трансформиран в [УПИ]/ да е бил собственост на неговия праводател, нито площта на имота да е била от 863кв.м. Не е установено наследодателя на С. да е бил носител на собственически права върху [УПИ] по плана от 1952 и от приложеният разписен лист, според който Н. К. е записан като собственик на имот пл. №447, в който като документ за собственост е посочен [нотариален акт] от 1958г., том I, дело №946/1958г. Неизяснено е останало и обстоятелството върху коя част от имот пл.№87 с площ от 2040кв.м. е придобил права С. А., доколкото същият е признат за собственик на 1200кв.м., както и каква следващата трансформация на тази собственост. Но въпреки така установеното, съдът е приел, че дори да се приеме, че Р. С. би могъл да установи правото си на собственост върху [УПИ] по плана от 1952, то не е налице основание за заплащане на обезщетение по подаденото от него заявление, тъй като правото му за това е преклудирано. На първо място съдът е приел за установено, че уличната регулация на [населено място] е одобрена и влязла в законна сила въз основа на КРП, одобрен със заповед №2342 от 29.04.1952г., а към момента на влизането в сила на КРП е действала разпоредбата на чл. 39 от Закона за планово изграждане на населените места /ЗПИНМ отм./. За безспорно е приел, че към момента на влизане в сила на плана през 1952г., праводателя на жалбоподателя не са притежавали правото на собственост, както върху имот пл. №87, така и върху [УПИ], поради което отчуждаването извършено с одобрения план е настъпило по силата на закона и то не от собственик, доколкото такъв не е бил установен. Съгласно чл. 6 от Закона за собствеността /ЗС отм./ от 1951г. държавни стават имотите, които нямат друг собственик, поради което имотите върху които е бил реализиран плана от 1952 г. по силата на закона са станали държавна собственост. Административният съд е посочил, че в тази връзка съгл. чл. 86 от ЗС отм. Не може да се придобие по давност вещ, която е социалистическа собственост, каквито са били имотите към 1952г., поради което действалите към 1958 г., правни норми не е било възможно С. К. да придобие имоти по давност. Така изведения извод от съда е с цел обосновка, че Р.С. не може да се легитимира като собственик на имота, а не следва да се приема като разрешаване на спор за собственост. На следващо място е прието, че отчуждителното производство е приключило още през 1952г. като сроковете за възобновяване на същото са изтекли. Съдът е приел, че имотът е станал държавна собственост, поради което не е следвало да се изплаща обезщетение на физическо лице, към момента на неговото обществяване. Но въпреки това, съдът е посочил, че в случай, че Р.С. е притежавал правото на собственост и е следвало да му бъде изплатено обезщетение за извършеното отчуждаване през 1952г., то съобразно чл. 55б, ал. 3 от ЗПИНМ ако в 3 – годишен срок от отчуждаването, по искане на собственикът, той не бъде обезщетен, изпълнителния комитет не съответния народен съвет отменя отчуждаването, в случая е установено, че такова искане не е налице. Отделно съгласно хипотезата на чл. 48, ал.1 от ЗПИНМ срокът за предявяване на претенцията за изплащане на обезщетението е изтекъл. При тази установеност по делото, съдът е приел, че е налице липса на правно основание, Р. С. да претендира изплащане на парично обезщетение с подаденото от него заявление с вх. №94-Р-52/21.03.2024г., въз основа на което съдът е приел жалбата за неоснователна. Решение е правилно. Противно на наведените в касационната жалба оплаквания, съдът е обсъдил относимите към спора доказателства, в резултат на което е направил обосновани фактически и правни изводи, в съответствие с приложимите материалноправни норми. При постановяване на оспореното решение съдът не е допуснал нарушения на съдопроизводствените правила, още по-малко - съществени. В касационната жалба се съдържат просторни доводи, с които се цели да бъде доказано правото на собственост на Р.С. на имотите, по отношение на които се претендира обезщетение, не следва да бъдат обсъдени, тъй като спор за собственост не може да бъде инцидентно разрешен в настоящото производство. Същият може да бъде решен единствено по общия исков ред. Само в това производство съдът е компетентен да се произнесе по въпроса за собствеността. Настоящият съдебен състав приема, че съдът е изложил подробни и убедителни мотиви към обжалваното съдебно решение, с които е обосновал правния извод, че по отношение на Р. С. не може да се установи по несъмнен и безспорен начин правото на собственост върху имотите по отношение на който се иска изплащане на обезщетение. Правилно административния съд е приел, че имотите по отношение на които се претендира обезщетение се е осъществило по силата на действалите към момента норми на ЗПИНМ. Съгласно разпоредбата на чл. 39 ЗПИНМ недвижимите имоти, отредени съгласно уличнорегулационните планове за мероприятия на народните съвети или държавата, се считат отчуждени по силата на самата регулация. В настоящия случай отчуждаването е извършено с влезлият в сила кадастрален и регулационен план съгласно заповед №2342 от 29.04.1952г., следователно правилно административния съд е приел, че сроковете за възобновяване на това производство са изтекли. На основание чл. 44, 46, 47 и 48 ЗПИНМ отчуждените недвижими имоти са оценяват и заплащат на собствениците, като вземанията за отчуждените имоти се погасяват с изтичане на 5-годишна давност от деня на изтичане на срока за заемане на имотите. В случая правилно е прието от съда, че дори и да се приеме, че Р.С. притежава правото на собственост върху имотите, то съгласно чл. 48, ал.1 от ЗПИНМ правото му на искане за вземания за отчужден недвижим имот е погасено с изтичането на 5 – годишната давност, а именно към 29.04.1957г., тъй като регулационния и кадастрален план е приет през 1952г. Неоснователно е оплакването насочено срещу извода на съда за липса на допуснато нарушение на административнопроизводствените правила. При издаването на акта не са допуснати съществени нарушения на административнопроизводствените правила по чл. 35 и чл. 36 от АПК, тъй като органът е изяснил всички факти и обстоятелства от значение за случая. С оглед на изложеното, настоящият състав намира, че обжалваното решение е обосновано и законосъобразно, същото не страда от твърдяните в касационната жалба пороци, поради което следва да бъде оставено в сила. Основателно по силата на чл. 143, ал. 3 от АПК е искането на ответната страна за присъждане на разноски за настоящото съдебно производство. Претендираните от ответната страна разноски за заплатено адвокатско възнаграждение са в размер на 639.11 евро /вписани в списъка с разноски в размер на 1250 лева/, същите на основание чл. 4 във вр. с чл.12 и чл.13 от Закона за въвеждане на еврото в Република България са превалутирана по правилата на закона. Настоящият съдебен състав, приема че разноските са своевременно поискани и доказани с представени по делото писмени доказателства. Същевременно от касатора е направено възражение за прекомерност по чл. 78, ал. 5 от ГПК. Претендираните разноски са малко над определения минималния размер съобразно НАРЕДБА № 1 от 9.07.2004 г. за възнаграждения за адвокатска работа, поради което заплатеното адвокатско възнаграждение не е прекомерно предвид фактическата и правна сложност на спора. Затова заплатеното адвокатско възнаграждение не следва да бъде намалявано. Воден от горното и на основание чл. 221, ал. 2, предложение първо от АПК, Върховният административен съд – четвърто отделение