Определение № 119 от 29.02.2024 г. на ВКС по н. д. № 177/2024 г.

Производството пред ВКС е образувано по реда на чл.351, ал.6 НПК по частна касационна жалба от осъдения В. С. Н., чрез защитника му адв. Т. срещу разпореждане №38 от 01.02.2024 г., постановено по ВНЧД №12/2024 г. по описа на Апелативен съд - Варна, с което е върната подадената касационна жалба като недопустима.

В частната жалба се поддържа, че атакуваното разпореждане е незаконосъобразно, тъй като при произнасянето си въззивният съд не е отчел, че в случая е трябвало да приложи ЕКПЧ и конкретно да констатира, че независимо от предвиденото в националното ни законодателство акта, постановен в производството по чл.416, ал.8 НПК следва да подлежи на инстанционен контрол. В подкрепа на това твърдение се твърди, че едноинстанционното производство по чл.416, ал.8 НПК не отговаря на критериите за справедлив процес защото гаранциите по чл.6 ЕКПЧ са относими към всеки един съд и всеки гражданин трябва да има гарантиран ефективен достъп и до апелативен и касационен съд.

Жалбоподателят поддържа, че след като няма разписан ред за произнасянето по чл.416, ал.8 НПК следва да бъде приложена друга сходна процедура, а тя е тази, предвидена за осъществяване на съдебен контрол върху мерките за неотклонение „задържане под стража“ и „домашен арест“. Твърди се, че този процесуален ред предвижда двуинстанционно производство и извода на въззивния съд, че то е едноинстанционно представлява съществено нарушение на процесуални правила и се включва в касационното основание по чл.348, ал.1, т.2 НПК.

В допълнение към този аргумент се сочи и това, че задържането по ЗМВР и производствата по чл.111 и чл.179 ЗИНС се разглеждат от поне две инстанции, което дава основание да се приеме, че на този стандарт следва да отговаря и производството по чл.416, ал.8 НПК.

В частната жалба се поддържа и оплакване за недопустимо нарушаване на принципа non bis in idem, като се твърди, че от момента на постановяване на присъдата, с която Н. е бил осъден и му е било наложено наказание осем години „лишаване от свобода“ до момента, в който той е бил задържан са изминали повече от петнадесет години и абсолютната изпълнителска давност е бил изтекла. Твърди се, че няма как заради определение, влязло в сила на 24.07.2010 г. да започне да тече нова погасителна изпълнителска давност защото това би означавало, че на осъдения Н. е наложено ново наказание. На това основание се претендира нарушение на чл.4, пар.1 Протокол 7 от ЕКПЧ.

Моли се атакуваното разпореждане на Апелативен съд - Варна да бъде отменено, като подадената касационна жалба бъде преценена като допустима. Предлага се тя да бъде уважена, като бъде отменено определението от 17.01.2024 г. на Апелативен съд - Варна и бъде задължен Окръжен съд- Варна да администрира депозираната частна жалба срещу определение от 06.12.2023 г. на Окръжен съд - Варна и след това Апелативен съд - Варна да се произнесе по съществото на спора.

Постъпило е становище от прокурор при ВКП, според което атакуваното разпореждане на съдия от въззивния съд е законосъобразно и подадената срещу него касационна частна жалба следва да бъде оставена без уважение. Поддържа се, че правилно въззивният съд е приел, че производството по чл.416, ал.8 НПК е едноинстанционно и постановения съдебен акт не подлежи нито на въззивен, нито на касационен контрол. Наред с това се твърди, че процесуалния закон не дава възможност на ВКС да осъществява контрол върху акт на второстепенен съд, с който се потвърждава или отменя разпореждане на първостепенен съд за връщане на жалба или протест, тъй като тези норми не са сред очертаните в чл.346 НПК.

Процесуално развитие на производството:

1. Определение №570 от 08.07.2010 г. по НЧД №1140/2010 г. Окръжен съд - Варна, с което на основание чл.25, във вр. с чл.23 НК е групирано наказанието по НОХД 90/2003 г. по описа на Районен съд - Габрово и НОХД №40/2010 г. на Окръжен съд - Варна и по отношение на В. С. Н. е определено едно общо най- тежко наказание в размер на осем години „лишаване от свобода“ и към него е присъединено наказанието „глоба“ в размер на 2 000 лева.

2. Разпореждане от 17.08.2022 г. по НЧД 1140/2010 г. Окръжен съд - Варна, с което е оставена без разглеждане и е върната молба за тълкуване по реда на чл.414, ал.1 НК на определение №570 от 08.07.2010 г.

3. Определение №220 от 05.10.2022 г. по ВНЧД №281/2022 г. Апелативен съд - Варна, с което е отменено разпореждане от 17.08.2022 г. по НЧД 1140/2010 г., като въззивният съд се е произнесъл по същество и е постановил осъденият Н. да бъде незабавно освободен.

4. Решение №115 от 24.03.2023 г., ВКС, 3 НО по КНД 1020/2022 г., с което е отменено по реда на възобновяването определение №220 от 05.10.2022 г. по ВНЧД №281/2022 г. Апелативен съд - Варна, като делото е изпратено на Окръжен съд - Варна за произнасяне по обосноваността на задържането на осъдения Н..

5. Определение от 13.04.2023 г. по НЧД 1140/2010 г. Окръжен съд - Варна, с което по реда на чл.414, ал.1 НПК е допуснато тълкуване на определение №570/2010 г. по НОХД №1140/2010 г. Окръжен съд - Варна, като е постановено тълкуваното определение да бъде изпълнено така както е постановено.

6. Разпореждане №26040 от 09.05.2023 г., постановено по НЧД 1140/2010 г. Окръжен съд - Варна, с което е върната въззивна жалба срещу определение от 13.04.2023 г.

7. Определение №137 от 08.06.2023 г., постановено по НЧД №169/2023 г., с което е потвърдено разпореждане №26040 от 09.05.2023 г.

8. Разпореждане №193/13.06.2023 г., постановено по НЧД №169/2023 г. Апелативен съд - Варна, с което е върната касационна жалба срещу определение №137 от 08.06.2023 г.

9. Определение №387 от 24.08.2023 г., постановено по НЧД 696/2023 г., ВКС, 3 НО, с което е оставено в сила разпореждане №193/13.06.2023 г., постановено по НЧД №169/2023 г. Апелативен съд - Варна

10. Определение от 06.12.2023 г., постановено по НЧД №1562/2023 г. Окръжен съд- Варна, с което по реда на чл.416, ал.8 НПК е оставена без уважение жалбата на осъдения Н. за привеждане без основание на наказанието, наложено му с определение №570/08.07.2010 г. по НЧД №1140/2010 г. Окръжен съд - Варна

11. Определение №674 от 15.12.2023 г., постановено по НЧД №1562/2023 г. Окръжен съд - Варна, с което е върната частна жалба срещу определение от 06.12.2023 г.

12. Определение №10 от 17.01.2024 г., постановено по НЧД №12/2024 г., от Апелативен съд - Варна, с което е потвърдено определение №674 от 15.12.2023 г.

13. Разпореждане №38 от 01.02.2024 г.,, постановено по НЧД №12/2024 г., от Апелативен съд - Варна, с което е върната касационна жалба №549 от 25.01.2024 г. подадена срещу определение №10 от 17.01.2024 г., постановено по НЧД №12/2024 г., от Апелативен съд - Варна

По допустимостта на подадената частна касационна жалба:

Предмет на настоящото производство е подадена жалба срещу разпореждане №38 от 01.02.2024 г.,, постановено по НЧД №12/2024 г., от Апелативен съд - Варна (т.13 по- горе).

При изследване на процесуалното развитие на наказателното производство може да бъде направен извод, че предмет на касационната проверка е оплакване, свързано със законосъобразността на атакуваното разпореждане за връщане на посочената по- горе касационна частна жалба.

Настоящият касационен състав намира, че правилно въззивният съд е приел, че подадената срещу определението му от 17.01.2024 г. (т.12 по- горе) частна жалба е недопустима, тъй като се нея се атакува съдебен акт, който не подлежи на касационен контрол. В разпоредбата на чл.346 НПК законодателят е посочил лимитативно кои съдебни актове, постановени от въззивен съд, могат да бъдат предмет на касационно обжалване. Няма съмнение, че атакуваното определение от 17.01.2024 г., с което въззивният съд е потвърдил определението на първостепенния съд, постановено на 15.12.2023 г. (т.11 по- горе) не попада в обхвата на тези актове, които могат да бъдат предмет на касационен контрол. Ето защо и подадената срещу него касационна жалба и подадената срещу връщането й частна касационна жалба не подлежат на касационен контрол. Ако бъде преценено обратното недопустимо би бил разширен обхвата на актовете, които могат да бъдат проверени от касационен съд.

В тази връзка касационната инстанция неотклонно е приемала, че възможността за проверка на законосъобразността на съдебен акт, с който се връща подадена срещу него жалба е възможна само ако акта, който се атакува по същество е един от тези, включени в обхвата на чл.346 НПК. В този смисъл е и Определение №28 от 09.03.2021 г. по КНЧД 112/2021 г. 3 НО.

Предвид изложеното касационният съд прецени, че касационната частна жалба е процесуално недопустима и на това основание тя следва да бъде оставена без разглеждане.

Независимо от изводите на настоящия съдебен състав, свързани с процесуалната възможност да бъде разгледана жалбата съобразно националното законодателство, доколкото с нея е направено искане тя да бъде преценена като допустима на основание необходимост от пряко приложение на ЕКПЧ същото трябва да бъде разгледано.

По изричното искане за пряко приложение на ЕКПЧ:

Основното оплакване на жалбоподателя Н. е, че в случая националните съдилища са нарушили разпоредбата на чл.6 ЕКПЧ, като неправилно са го лишили от възможността да бъде проверен постановения по реда на чл.416, ал.8 НПК съдебен акт от въззивен съд. В жалбата се твърди, че той не е могъл да упражни ефективно правото си по чл.5, т.4 ЕКПЧ защото въпреки съществуването на възможност този съдебен акт да бъде проверен въззивният съд незаконосъобразно е приел, че производство по чл.416, ал.8 НПК е едноинстанционно. В подкрепа на искането си жалбоподателят е посочил, че с разпоредбата на чл.416, ал.8 НПК законодателят е задължил съда да се произнесе по жалба на осъденото лице по повод задържането му без правно основание. Поддържа, че след като не е уреден реда за провеждане на производството следва да бъде приложен съществуващ друг сходен процесуален ред, като най- близкият е този предвиждащ съдебен контрол върху мерките за неотклонение „задържане под стража“ и „домашен арест“, който винаги е двуинстанционен. Като допълнителен аргумент в подкрепа на тезата си посочва, че въззивно обжалване е предвидено не само в производството по чл.63 НПК, но и в това по чл.11 и чл.179 ЗИНЗС. Твърди, че е напълно неоправдано да се приеме, че налагането на дисциплинарно наказание или производството по оспорване на заповеди по ЗИНЗС е двуинстанционно, а въпроса за законосъобразността на привеждането в изпълнение на наложено наказание се решава пред само една съдебна инстанция.

При обсъждане на посочените оплаквания на първо място трябва да бъде посочено това, че не може да бъде възприета тезата, че в разпоредбата на чл.416, ал.8 НПК не е предвиден и уреден процесуален ред за разглеждане на жалбата на осъденото лице. Напротив в този текст законодателят изрично е посочил, че компетентен да я разгледа е първоинстанционния съд постановил присъдата, като той се произнася в открито съдебно заседание с участието на осъдения и прокурор, и постановява съдебен акт- определение. Посочил е и това, че този съдебен акт не подлежи на инстанционен контрол.

Съдържанието на разпоредбата не дава основание да се приеме, че в нея има неуредени въпроси по начина на разглеждане на жалбата и празнините се попълват с други норми на процесуалния закон, относими към други наказателни производства. Няма основание да се приеме, че такива производства са тези по чл.64 НПК и сл., чл.111 ЗИНЗС и чл.179 ЗИНЗС. В случая не е налице хипотезата, когато съдът е сезиран с допустима жалба при липса на уреден ред за произнасяне, когато той е длъжен да използва сходен процесуален ред (например жалба срещу 72- часово прокурорско задържане, която се разглежда по реда на чл.64 НПК). Това е така защото това негово задължение възниква само ако няма изрични правила за съответната процедура. В хипотезата на чл.416, ал.8 НПК такива правила са предвидени, поради което и няма причина те да бъдат допълвани или заменяни от процесуални правила, относими към други производства.

Единствено и само с оглед пълнота на изложението следва да бъде посочено и това, че дори да бъде преценено, че съдът е дължал произнасяне по процесуалния ред, предвиден за проверка на мерките за неотклонение „задържане под стража“ и „домашен арест“, то той не предвижда безусловно въззивен контрол, като в определени случаи произнасянето е само пред една инстанция (например при произнасяне от въззивен съд по реда на чл.270 НПК или във всички случаи на произнасяне от касационен съд) и това без съмнение не е нарушение на ЕКПЧ.

Касационният съд не може да сподели и оплакването за нарушение на чл.5, т.4 ЕКПЧ в основата на което стои твърдяно осуетяване на възможността на осъдения да атакува законосъобразността на задържането си. Няма съмнение, че привеждането в изпълнение на влязъл в сила съдебен акт, с който е наложено наказание „лишаване от свобода“ е включен в обхвата на чл.5, т.4 ЕКПЧ, като стандартите за проверка на основанието за задържането следва да бъдат тези приложими при всяко задържане. Те изискват да бъде осигурена на задържаното лице възможност оспорването на законността на задържането във връзка с привеждане в изпълнение на влязъл в сила съдебен акт да бъде направено пред национален съдебен орган, който в кратък срок, в рамките на съдебно състезателно производство, при равенство на страните в процеса и в присъствие на задържаното лице да обсъди законосъобразността на задържането, като прецени дали е налице правно основание за него и дали не са настъпили фактически или юридически обстоятелства, които го препятстват. Проверката за законосъобразност на задържането не следва да бъде свързана единствено със съдържанието на влезлия в сила съдебен акт, който се изпълнява, но и да включва всички факти и обстоятелства, настъпили след този момент.

Разпоредбата на чл.416, ал.8 НПК отговаря на посочените по- горе критерии, като с нея е регламентиран процесуален ред, който дава безусловна възможност на задържаното лице да поиска и получи съдебен контрол за основанията, на които то е задържано и да бъде проверена неговата законосъобразност. Няма съмнение, че оплакването на осъдения Н. е своевременно разгледано от съд, в рамките на открит, състезателен процес, в който той не е бил ограничен да релевира доводи, прави оплаквания и оспорва основанието за задържането си, като в цялото производство той е бил представляван и от защитник. Това, че производството се е развило само на една инстанция (точно както предвижда по изричен начин националния закон) не може да бъде основание да се приеме, че осъщественият контрол не отговаря на изискванията на чл.5, т.4 ЕКПЧ, респективно че задържаното лице не е получило дължимото произнасяне от съд. Никъде в ЕКПЧ не е предвидено изискване за въззивен или касационен контрол на задържането, като и ЕКПЧ и практиката на ЕСПЧ следи единствено за естеството на предоставения контрол, качеството на органа, който го осъществява, процесуалните гаранции за защита правата на задържаното лице в съдебното производство и възможността му той да има осигурена възможност да отправи всички възражения по повод задържането му и да получи адекватен отговор на тях. Няма спор, че ако тези условия са спазени (а в това производство те са спазени) ЕКПЧ не е нарушена.

Предвид изложеното касационният съд намира, че в случая не са били налице предпоставки ЕКПЧ да бъде пряко приложена на основание чл.5, т.4 Конституцията на РБ, тъй като в националното ни законодателство е предвиден процесуален ред отговарящ на изискванията на ЕКПЧ, които е бил правилно приложен. На това основание и доводите в тази насока не могат да доведат до извод, че въззивното производство по съществото на делото е следвало да бъде проведено, респективно подадените срещу влезлия в сила съдебен акт, постановен от първостепенния съд жалби (в това число и частната касационна жалба- предмет на това произнасяне) е допустима.

Отразените в частната жалба оплаквания за допуснати съществени нарушения на процесуални правила по смисъла на чл.348, ал.1, т.3, във вр. с ал.3 НПК са напълно неотносими в това производство е не следва да бъдат обсъждани.

По оплакването за нарушаване на принципа non bis in idem:

При внимателен преглед на процесуалното развитие на делото се установява, че с определението си от 06.12.2023 г., постановено по реда на чл.416, ал.8 НПК (т.10 по- горе) първостепенният съд подробно е разгледал и обсъдил оплакванията за незаконосъобразно задържане на осъдения Н., свързани с изясняване на въпроса за това какво наказание е било приведено в изпълнение, кога същото е било наложено и от кой момент е започнала да тече уредената в чл.82 НК давност. Съдът е отразил в съдебния си акт подробни мотиви по същество, като изрично е посочил, че оплакването за незаконосъобразно задържане във връзка с изтекла абсолютна изпълнителска давност не е основателно.

В касационната жалба е направено оплакване за недопустимо нарушаване на принципа non bis in idem, (твърдяно е и нарушение на Протокол 7, чл.4 ЕКПЧ) като в основата му се поддържа сходната теза, че наложеното общо наказание по реда на чл.25, във вр. с чл.23 НК представлява ново осъждане за престъпление, за което Н. е бил вече осъден. Тези аргументи също са били обсъдени в посочения по- горе съдебен акт и са намерили своя отговор по същество. Ето защо осъдения Н. е получил дължимия съдебен контрол по направеното оплакване и този въпрос не следва да бъде обсъждан повторно в настоящата инстанция.

Предвид всичко изложено по отношение на допустимостта на подадената частна касационна жалба и необходимостта тя да бъде разгледана във връзка със задължението на националните съдилища да приложат когато е необходимо пряко ЕКПЧ съдът намира, че жалбата, с която е сезиран е недопустима и същата следва да бъде оставена без разглеждане.

Така мотивиран, Върховният касационен съд, първо наказателно отделение