Определение № 2065 от 10.07.2023 г. на ВКС по гр. д. № 4366/2022 г.

Производството е по чл.288 ГПК. Образувано e по касационна жалба на Г. Р. Р. срещу въззивно решение № 74 /25.05.2022 г. по в.гр.д. № 121 /2021 г. на Пловдивския апелативен съд, с което е отменено първоинстанционно решение № 261017 /22.12.2021 г. по гр.д. № 939 /2020 г. на Пловдивския окръжен съд и вместо него е постановено друго, с което е уважен предявеният от М. И. И. срещу Г. Р. Р. иск с правно основание чл.29, ал.1 ЗЗД – унищожени са няколко договора – 2 за дарение и 2 за покупко–продажба на недвижими имоти, с които М. И. И. е продала и дарила на Г. Р. Р. идеални части от недвижими имоти – апартамент в [населено място] и дворно място с къща в [населено място]. Ответникът по касационната жалба М. И. И. в писмен отговор оспорва наличието на основания за допускане на касационно обжалване. Касационната жалба е процесуално допустима: подадена е от надлежна страна в установения срок срещу решение на въззивен съд, което подлежи на касационно обжалване и е редовна. Въззивното производство е образувано по въззивна жалба на М. И. И., която се изчерпва (на 3 реда) с изявление, че не е доволна от постановеното първоинстанционно решение, с твърдение, че то е неправилно и незаконосъобразно и с искане да бъде отменено и въззивният съд да постанови ново осъдително такова (решение). За да постанови обжалваното решение, въззивният съд е приел следното: Правните норми относно недействителността на правните сделки са императивни, поради което следва да провери дали са приложени правилно. Обсъдил е правната теория и съдебната практика относно основанието за унищожаване измама. Посочил е фактите от значение за спора, които е установил, въз основа на които е приел, че изводът на първоинстанционния съд за неоснователност на иска е неправилен. Изложил е своите правни съображения. Като е съобразил възрастта, семейното и социалното положение на прехвърлителката (родена е през 1936 г., вдовица е и има пенсия и доходи от наем от имот в София), е приел, че поради отчуждението между нея и нейните дъщеря и внучка, тя е потърсила и получила помощта на ответницата. Ищцата не е имала нужда от финансова помощ, тъй като е получавала пенсия и наем от имот в София, но с извършените разпоредителни сделки искала не толкова да накаже дъщеря си, като я лиши от наследство, колкото да си гарантира вниманието и грижите на ответницата. Ответницата пък съзнателно и целенасочено я е въвела в заблуждение, че ще продължи да се грижи за нея, с което я е мотивирала да извърши процесните разпореждания не със свои изявления, а с поведението си, с което е демонстрирала намерение да поеме желано от ищцата задължение, което обаче не е целяла да изпълни. Така е обоснован изводът, че жалбоподателката-ищца не е искала да продаде идеални части от процесните имоти, а да ги прехвърли срещу задължение за издръжка и гледане, независимо от отразеното в договорите, че е уговорена продажна цена и заплатена при подписването им. По наличието на основания за допускане на касационно обжалване: В касационната жалба се твърди, че въззивното решение е недопустимо, тъй като е постановено по нередовна искова молба – не са посочени конкретни (по място и време) факти за това как е осъществено въздействието и въвеждането в заблуждение на ищцата от ответницата. Както и че това твърдение е по същество неоснователно. Твърди се също, че е нарушен обхватът на въззивната проверка в пределите, очертани в чл.269, ал.1 ГПК. Твърди се, че съгласно ТР № 1 /2013 г. на ОСГТК на ВКС за въззивното производство при липса на оплаквания за неправилно установени факти (за необоснованост) въззивният съд не може да се намесва служебно в установителната дейност. Твърди се също, че като е обсъждал доказателства без доводи, въззивният съд не е обсъждал всички доказателства и не ги е обсъждал в съвкупност и така е стигнал до необосновани изводи, тъй като липсва каквото и да било доказателство, че ответницата е въвела и то умишлено в заблуждение ищцата. Във връзка с тези доводи са изведени правни въпроси, за които се твърди, че осъществяват основания за допускане на касационно обжалване. Настоящият съдебен състав намира, че няма съмнение за недопустимост на въззивното решение. Исковата молба не е нередовна, тя съдържа изложение на обстоятелства, на които ищцата е основала исковете си за унищожаване на четирите прехвърлителни сделки за двата имота (първо дарение на по 1 единица идеална част, а после продажба на останалите притежавани от ищцата идеални части). Въззивният съд е разгледал наведените основания на исковете и се е произнесъл по тях, поради което не се е произнесъл недопустимо. Но е приел за установена различна фактическа обстановка от първоинстанционния съд без да е бил сезиран с доводи за неправилност на изводите на първоинстанционния съд за конкретни релевантни за спора факти – нито за допуснати процесуални нарушения при преценка на събраните по делото доказателства, нито за необоснованост на изводи относно конкретни релевантни за спора факти. При това въззивният съд е изложил фактическите си изводи декларативно, той е посочил какво приема за установено без да обсъжда събраните по делото доказателства за релевантните за спора факти, по които между страните има спор. Поради изложеното настоящият съдебен състав приема за обуславящ последния изведен от жалбоподателката Г. Р. Р. процесуалноправен въпрос (№ 4): Длъжен ли е въззивният съд да се произнесе по правилността на първоинстанционното решение в рамките на оплакванията, заявени по въззивната жалба, когато предметът на делото са искове с правно основани чл.29, ал.1 ЗЗД? Настоящият съдебен състав намира, че следва да допусне касационно обжалване на въззивното решение по изведения въпрос за проверка на съответствието на приетото от въззивния съд разрешение с приетото с т.1 от ТР № 1 /2013 г. по т.д. № 1 /2013 г. на ОСГТК на ВКС: При проверка на правилността на първоинстанционното решение въззивният съд може да приложи императивна материалноправна норма, дори ако нейното нарушение не е въведено като основание за обжалване. В мотивите към т.1 на тълкувателното решение изрично е прието: „Касационният съд по правило е ограничен от заявените в жалбата оплаквания, но не и при нарушение на императивна материалноправна норма“; „Ограниченията в обсега на въззивната дейност се отнасят само до установяване на фактическата страна на спора, но не намират приложение при субсумиране на установените факти под приложимата материалноправна норма“. Воден от изложеното съдът