Определение № 57 от 09.01.2025 г. на ВКС по гр. д. № 1135/2024 г.

Производството по делото е по реда чл. 274, ал. 2, изр. 1 във връзка с чл. 248, ал. 3 от ГПК, като е образувано по повод на частна жалба с вх. № 2538/26.02.2024 година, подадена от адвокат З. П. Т.-особен представител на М. А. Б., против определение № 358/19.02.2024 година на Окръжен съд Плевен, ІІІ-ти въззивен граждански състав, постановено по гр. д. № 865/2021 година с което е оставена без уважение, обективираната в частна касационна жалба с вх. № 11 272/30.11.2023 година, молба по чл. 248 от ГПК, с която е поискано в качеството му на особен представител на М. А. Б. да му бъде заплатено възнаграждение за процесуално представителство за първа и втора инстанция в размер на общо 1996.00 лева. В подадената от адвокат З. П. Т.-особен представител на М. А. Б. частна жалба се твърди, че в обжалваната му част определението е неправилно като постановено при нарушение на закона и допуснати съществени нарушения на съдопроизводствените правила, което е довело и до неговата необоснованост. Поискано е определението да бъде отменено и да се постанови друго, с което обективираната в частната касационна жалба с вх. № 11 272/30.11.2023 година, молба по чл. 248 от ГПК да бъде изцяло уважена. Ответницата по частната жалба А. Н. А. е подал отговор с вх. № 3300/12.03.2024 година, с който е изразил становище, че молбата е неоснователна и като такава трябва да бъде оставена без уважение. Адвокат З. П. Т. е бил уведомен за обжалваното определение на 21.02.2024 година, а подадената от него частна жалба срещу същото е с вх. № 2538/26.02.2024 година. Предвид на това частната жалба е подадена определения от чл. 275, ал. 1 от ГПК преклузивен срок за упражняване на правото на обжалване. Същата е подадена от заинтересована страна и отговаря на изискванията за форма и съдържание по чл. 260 и чл. 261 във връзка с чл. 275, ал. 2 от ГПК. Поради това е допустима и следва да бъде разгледана по същество по реда на чл. 274, ал. 2 от ГПК, съгласно указанията по т. 24 от ТР № 6/06.11.2013 година, постановено по тълк. д. № 6/2012 година на ОСГТК на ВКС. При разглеждането на жалбата по същество съдебния състав на ІV г. о. на ГК на ВКС приема следното: При постановяване на обжалваното определение съставът на Окръжен съд Пловдив е приел, че по делото била постъпила частна касационна жалба от особения представител ответника М. А. Б., а именно адвокат З. П. Т., срещу определение на Окръжен съд Плевен, с което било определено възнаграждението му в посоченото му процесуално качество. С разпореждане № 188/24.01.2024 година на Председателя на ІV г. о. на ГК на ВКС, постановено по преписа № 880/17.01.2024 година било прието, че посочената жалба имала характера на молба по чл. 248 от ГПК и делото е върнато за произнасяне на Окръжен съд Плевен. В молбата се твърдяло, че адвокат З. П. Т. не бил съгласен с определеното му възнаграждение от по 634.00 лева за всяка инстанция и твърди, че същото трябвало да е в размер на 1932.00 лева, съобразно разпоредбите на Наредба № 1/09.07.2004 година за минималните размери на адвокатските възнаграждения. Насрещната страна в производството А. Н. А. оспорвала тези твърдения като сочела, че определеното възнаграждение било съобразено с редакция на Наредба № 1/09.07.2004 година за минималните размери на адвокатските възнаграждения от 31.07.2020 година, която била релевантна за определяне на размера на възнаграждението. Също така съставът на Окръжен съд Плевен приемал, че с постъпило на 02.04.2021 година в първоинстанционния съд писмо на АК Плевен за особен представител на ответника М. А. Б. бил определен адвокат З. П. Т.. В писмото бил посочен дължимия се размер на адвокатското възнаграждение на особения представител за всяка инстанция а именно 634.00 лева. Затова с определение № 1232/31.08.2022 година въззивният съд задължил А. Н. А. да внесе тази сума. С последващо определение, постановено в съдебно заседание на 26.10.2023 година въззивният съдебен състав бил постановил внесеното от А. възнаграждение в размер на 634.00 лева да бъде заплатена на особения представител на М. А. Б., а именно адвокат З. П. Т.. В разпореждането на ВКС не се указвало изменение на кой съдебен акт било поискано от адвокат З. П. Т., но съставът на Окръжен съд Плевен приемал, че се касаело до последното протоколно определение, с което било наредено изплащането на възнаграждението на особения представител. Въззивният съдебен състав считал, че не били налице основанията за промяна на това определение. Размерът на адвокатското възнаграждение бил съобразен с постъпилото писмо от АК Плевен и указания в него размер на същото. Съдебното производство било започнало и се било развило преимуществено при действието на разпоредбите на Наредба № 1/09.07.2004 година за минималните размери на адвокатските възнаграждения преди измененията на същата от 04.11.2022г, поради което следвало да се приеме, че възнаграждението следвало да се определя по предходната редакция на посочената наредба, действаща към момента на назначаване на особения процесуален представител. Въззивният съд бил съобразил разпоредбата на чл. 7, ал. 1, т. 3 от Наредба № 1/09.07.2004 година за минималните размери на адвокатските възнаграждения, както и посочения размер на възнаграждение от АК Плевен, което било възприето от съда и не било намалено. Отделно от това следвало да се отбележи, че продължителността на делото пред въззивната инстанция била по-голяма с оглед необходимостта от призоваване на страна извън пределите на страната, а не с оглед високата правна и фактическа сложност на делото, която да била налагала извършването на множество процесуални действия от особения процесуален представител. Предвид на това следвало да се остави без уважение подадената „частна касационна жалба“ с характер на молба по чл. 248 от ГПК. В частната жалба се навеждат доводи за това, че адвокат З. П. Т. добросъвестно е изпълнявал задълженията си като особен представител на М. А. Б., но въпреки големия размер на иска, сложността на делото и това, че същото продължавало вече три години на двете инстанции и в нарушение на Наредба № 1/09.07.2004 година за минималните размери на адвокатските възнаграждения определеният размер на възнаграждението му е по 643.00 лева за всяка една инстанция. Предявеният иск бил в размер на 6075.39 британски паунда, което е равностойността на 13 690.32 лева. Затова съгласно раздел ІІІ, чл. 7, ал. 2, т. 3 от Наредба № 1/09.07.2004 година за минималните размери на адвокатските възнаграждения адвокатското му възнаграждение трябвало да бъде в размер на по 1632.00 лева за всяка една инстанция. Вместо това му били заплатени по 634.00 лева за всяка една инстанция, поради което му били заплатени по-малко 998.00 лева за всяка от инстанциите или общо сумата от 1996.00 лева. Както се посочи по-горе съставът на Окръжен съд Плевен е приел, че актът, чието изменение се иска по реда на чл. 248 от ГПК е протоколно определение, постановено в съдебно заседание на 26.10.2023 година, с което е разпоредено на особения представител на М. А. Б. да бъде заплатено вече внесеното от А. Н. А. възнаграждение в размер на 634.00 лева. Същото не разрешава спор между страните по делото, не прегражда последващото развитие на производството, нито пък е налице изрична законова разпоредба, предвиждаща обжалването му. Затова ако подлежеше на изменение по реда на чл. 248 от ГПК, то по силата на ал. 1, пр. 1 от същия искането за това трябва да бъде направено в едномесечен срок от постановяването му, т. е. да 26.11.2023 година. Същото обаче е направено с частна касационна жалба с вх. № 11 272/30.11.2023 година, т. е. срокът е пропуснат и искането не би подлежало на разглеждане. Разпоредбата на чл. 248 от ГПК обаче има предвид изменение на постановеното по делото решение в частта му за разноските, т. е. тя е относима към акта, с който приключва производството и съдът наред с произнасянето си по съществото на спора, се произнася и по разпределението на извършените от страните разноски по реда на чл. 78 от ГПК. Наред с това искането може да бъде направено и по отношение на другите актове, извън решението, с които приключва производството по делото пред съответната инстанция, тъй като по силата на чл. 81 от ГПК с тях съдът е длъжен да се произнесе и по направените искания за разноските. Затова разпоредбата на чл. 248 от ГПК е неотносима към протоколното определение, постановено в съдебно заседание на 26.10.2023 година, като освен това то не съдържа в себе си произнасяне на съда по отношение на направените от страните по делото разноски по реда на чл. 78 от ГПК. Такова произнасяне обаче се съдържа в постановеното във въззивното производство решение № 418/08.11.2023 година и направеното с частната касационна жалба с вх. № 11 272/30.11.2023 година искане по чл. 248 от ГПК се отнася до него. Самото решение е съобщено на адвокат З. П. Т. в качеството му на особен представител на М. А. Б. на 13.11.2023 година, поради което искането е направено в срока по чл. 248, ал. 1, пр. 1 от ГПК. Предвид горното съставът на Окръжен съд Плевен неправилно е определил акта, чието изменение е поискано по реда на чл. 248 от ГПК, който извод може да бъде коригиран чрез отмяната на обжалваното определение и постановяването на ново, в което да бъде посочен верния акт. Това не би лишило частния жалбоподател от защита, доколкото посочената неправилност на обжалваното определение не влияе на изводите на въззивния съд по съществото на искането по чл. 248 от ГПК, като съдът е разгледал доводите на жалбоподателя така както са направени. Съставът на ІV г. о. на ГК на ВКС намира, че не са налице предпоставки за изменение на определеното от първоинстанционния съд възнаграждение на адвокат З. П. Т. в качеството му на особен представител на М. А. Б.. Възражения срещу размера на възнаграждението не са били правени от особения представител нито в хода на първоинстанционното производство, нито пък е било поискано изменение на първоинстанционното решение по реда на чл. 248 от ГПК, в смисъл този размер да бъде увеличен. Оплаквания в тази насока не са изложени и от подадената от адвокат З. П. Т. в качеството му на особен представител на М. А. Б. въззивна жалба срещу първоинстанционното решение. Напротив, в същата е поискано въззивния съд да определи възнаграждение на особения представител, което да е в размер на това, което му е определено от първата инстанция. Затова въззивният съд не е имал основания да се произнася по отношение на размера на възнаграждението на особения представител пред първата инстанция, като възможност за това не е възникнала и при последвалия пред въззивната инстанция спор относно размера на възнаграждението. Този спор е започнал след като са изтекли преклузивните срокове даващи възможност да бъде сезиран въззивния съд по отношение на размера на възнаграждението на особения представител пред първата инстанция. Затова този съд не е могъл да се произнася по този въпрос, а от това следва и невъзможност той да бъде разгледан от касационната инстанция. Определяйки първоначалното възнаграждение на особения представител САК Плевен се е съобразило с действащата към този момент редакция на чл. 7, ал. 2, т. 3 от Наредба № 1/09.07.2004 година за минималните размери на адвокатските възнаграждения, но след като е взело посочената от А. Н. А. обща цена на исковете в британски паунди, без да преобразува същата в лева. В случай, че това бе направено общата цена на исковете би била 13 051.42 лева и размера на възнаграждението би трябвало да се определи по реда на чл. 7, ал. 2, т. 4 от Наредба № 1/09.07.2004 година за минималните размери на адвокатските възнаграждения, като в този случай би възлизал в размер на 921.54 лева, съгласно редакцията на разпоредбата преди изменението й от 04.11.2022 година. Именно тази редакция трябва да се счита за релевантна за определяне на размера на възнаграждението с оглед момента, към който е трябвало да бъде определена същата, поради което последващата редакция от 2022 година не следва да се прилага. В случая обаче само размера на цената на исковете не трябва да е определящ по отношение на размера на възнаграждението, а същото трябва да се определи като се вземе предвид фактическата и правна сложност на делото, както е посочено в разпоредбата на чл. 47, ал. 6 от ГПК. В случая размерът на възнаграждението е съобразен с фактическата и правна сложност на делото и е по-голям от една втора от определеното по реда на Наредба № 1/09.07.2004 година за минималните размери на адвокатските възнаграждения възнаграждение. Поради това не са налице предпоставки за увеличаването му, още повече, че съгласно т. 2 от решение от 25.01.2024 година на СЕС (втори състав) по дело № С-438/2022 година съдът не е обвързан от посочения в Наредба № 1/09.07.2004 година за минималните размери на адвокатските възнаграждения минимален размер на адвокатските възнаграждения. С оглед на това обективираната в частна касационна жалба с вх. № 11 272/30.11.2023 година, молба по чл. 248 от ГПК на адвокат З. П. Т.-особен представител на М. А. Б. за изменение на решение № 418/08.11.2023 година на Окръжен съд Плевен, ІІІ-ти въззивен граждански състав, постановено по гр. д. № 865/2021 година в частта му за разноските е неоснователна и трябва да се остави без уважение. По изложените съображения Върховният касационен съд, състав на Четвърто отделение