Определение № 1605 от 13.06.2023 г. на ВКС по гр. д. № 2148/2023 г.

Производство по чл.307, ал.1 ГПК. С молба вх.№ 25034685/26.04.2022 г., уточнена с молба вх.№ 25073097 от 09.11.2022 г., адвокат В. С. от АК-София, лично и като особен представител на М. И. Б., е поискала отмяната на влязло в сила определение № 315/05.10.2018 г. по ч.гр.д.№ 1830/2018 г. на Върховния касационен съд, Трето ГО, постановено по реда на чл.248, 250 и 251 ГПК. В молбата за отмяна са изложени съображения, че състави от СГС и ВКС отказват да разгледат подаваните от нея молби и жалби в открито съдебно заседание, да връчват и публикуват съдебните актове, поради което е нарушено правото на участие в производството - основание за отмяна по чл.304 и чл.303, ал.1, т.5 ГПК и връщане на делото разглеждане на молбите в открито заседание, за което претендира адвокатско възнаграждение 20 000 лева, като особен представител пред въззивната и касационната инстанции. Върховният касационен съд, състав на Четвърто гражданско отделение намира, че подадената молба за отмяна е процесуално недопустима и следва да се остави без разглеждане, тъй като е подадена срещу съдебен акт, който не подлежи на отмяна по реда на чл.303 и 304 ГПК. Според разясненията в т.6 на ТР № 7/31.07.2017 г. по тълк. дело № 7/2014 г., ОСГТК на ВКС, производството по чл.303-309 ГПК е средство за извънинстанционен контрол на неправилни съдебни решения. Този характер на производството обуславя приложимостта му не към всички актове на съдилищата, а само към определена категория съдебни актове - решения, ползващи се със силата на пресъдено нещо и определения, имащи техните правни последици, каквито представляват определенията за прекратяване на делото поради отказ от иска. В случая, обаче, оспорваният съдебен акт, чиято отмяна се иска по реда на чл.303 ГПК, не притежава характеристиката на решение, в което със сила на пресъдено нещо е разрешен възникналия правен спор. Според чл.2 ГПК, съдилищата са длъжни да разгледат всяка подадена до тях молба за защита и съдействие, но законът не предвижда задължително да бъде проведено открито заседание. Съгласно чл.248, ал.3 ГПК, определението за разноските се постановява в закрито заседание и се връчва на страните, т.е. правото на защита се гарантира с възможността да бъде даден писмен отговор на молбата или жалбата в определен срок. В случая, състав на ВКС, III г.о. се е произнесъл по исканията на адвокат В. С. по реда на чл.248, 250 и 251 ГПК, поради което доводите за нарушено право на участие по делото не могат да бъдат споделени, още повече, че законът предоставя възможност за провеждане на открито заседание единствено, „когато съдът прецени това за необходимо“ /чл.250, ал.2 и чл.251, ал.4 ГПК/. Тези изводи се подкрепят и от практиката на Съда на ЕС, според която правото на ЕС не урежда правни способи за контрол пред националните съдилища върху спазването на общностното право, различни от установените в националните законодателства на държавите членки. Организацията на съдебните системи, както и на процеса пред гражданските и другите видове съдилища, се уреждат от вътрешното право на всяка държава по силата на принципа на институционалната автономия. В отсъствието на регламентация на Съюза в материята на вътрешния правен ред, на всяка държава член се пада да определи компетентните юрисдикции и да регламентира процесуалните механизми, предназначени да осигурят защитата на правата, които правните субекти извличат от правото на ЕС (решение от 30 септември 2003 г. по дело Kobler, C-224/01, Recueil, Решение по дело Kapferer, C-234/04, Recueil и Решение по дело Fallimento Olimpiclub, C-2/08/. Воден от изложеното Върховният касационен съд, състав на Четвърто гражданско отделение