Определение № 541 от 02.08.2012 г. на ВКС по гр. д. № 242/2012 г.

Производството е по чл.274, ал.3 ГПК. Образувано е по частна касационна жалба на Т. Д. К. от [населено място], срещу определение от 13.03.2012г. по ч.гр.д.№158/2012г. на Апелативен съд – В., с което е потвърдено определение от 16.02.2012г. по гр.д.№864/2011г. на Окръжен съд – Варна за прекратяване на производството по делото. Ответникът по частната жалба К. Ж. К. оспорва наличието на основание за допускане на касационно обжалване. Частната касационна жалба е подадена в срока по чл.275, ал.1 от ГПК, срещу обжалваемо определение, от легитимирана страна, която има интерес от обжалването и е процесуално допустима. Върховния касационен съд, състав на ІІІ гражданско отделение, при данните по делото, намира следното: С влязло в законна сила определение, постановено на 08.06.2011г. по ч.гр.д.№823/2011г. на Окръжен съд – Варна е отменено разпореждане за незабавно изпълнение, инкорпорирано в заповед №2040 от 25.02.2011г. по ч.гр.д.№2698/2011г. на Районен съд – Варна, въз основа на което е издадена заповед за изпълнение на парично задължение въз основа на документ по чл.417 ГПК – споразумение с нотариална заверка на подписите и с което е разпоредено длъжникът К. Ж. К. да заплати на кредитора Т. Д. К. сумата от 100 000евро главница по извънсъдебно споразумение от 23.07.2010г., с нотариална заверка на подписите, законна лихва върху главницата от датата на сезиране на съда – 21.02.2011г. до окончателното заплащане на сумата и разноските по делото и въз основа на което е издаден изпълнителен лист и вместо него е оставена е без уважение молбата на Т. Д. К. за издаване на заповед за незабавно изпълнение и изпълнителен лист срещу К. Ж. К. за заплащане на сумата 100 000евро главница по извънсъдебно споразумение от 23.07.2010г., с нотариална заверка на подписите, законна лихва върху главницата от датата на сезиране на съда – 21.02.2011г. до окончателното заплащане на сумата и разноските по делото, като неоснователна; обезсилена е издадената въз основа на разпореждането №2040 от 25.02.2011г. по ч.гр.д.№2698/2011г. на Районен съд – Варна изпълнителен лист, с който длъжникът К. Ж. К. е осъден да заплати на кредитора Т. Д. К. сумата от 100 000евро главница по извънсъдебно споразумение от 23.07.2010г., с нотариална заверка на подписите, законна лихва върху главницата от датата на сезиране на съда – 21.02.2011г. до окончателното заплащане на сумата и разноските по делото. С обжалваното определение въззивният съд е потвърдил определение на първоинстанционния съд за прекратяване на производството по предявения от Т. К. срещу К. К. иск с правно основание чл.422 ГПК като недопустим. В. съд е приел, че с влязлото в сила въззивно определение в частта му, с която е оставена без уважение молбата на Т. К. за издаването на заповедта за незабавно изпълнение на процесното парично вземане, е дадено разрешение по същество на развилото се заповедно производство. С влязлото в сила въззивно определение съдът се е произнесъл само по разпореждането на районния съд за незабавно изпълнение, инкорпорирано в заповедта за изпълнение и по издадения изпълнителен лист. Съгласно чл.419, ал.1 ГПК на въззивно обжалване подлежи само разпореждането за незабавно изпълнение на заповедта за изпълнение. С това определение въззивният съд се произнася по законосъобразността на постановеното от районния съд разпореждане за незабавно изпълнение на сумите, за които е издадена заповедта за изпълнение въз основа на документ – чл.417, т.9 ГПК. Определението по допускане на незабавно изпълнение е относимо към изпълнението на присъденото в заповедното производство вземане, а не към развитие на самото заповедно производство. В този смисъл има формирана задължителна съдебна практика – постановени по реда на чл.274, ал.3 ГПК определение №68 от 18.01.2010г. по ч.т.д.№690/2009г. на ВКС/, ТК, Іг.о., определение №21 от 21.01.2011г. по т.д.№684/2010г. на ВКС, ТК, Іт.о., определение №347 от 04.06.2010г. по ч.гр.д.№311/2010г. на ВКС, ГК, ІVг.о. С определение №1031 от 22.12.2011г. по ч.т.д.№837/2011г. на ВКС, ТК, ІІт.о. е прието, че определението на съда по чл.419, ал.1 ГПК не разрешава по същество материалноправен спор за съществуване на вземането, предмет на заповедното производство, а само временно препятства изпълнението на вземането до приключване на спора по иска с правно основание чл.422 ГПК. В. определение противоречи на посочената практика на ВКС, поради което касационното обжалване следва да се допусне и обжалваното определение ведно с потвърденото с него прекратително определение следва да бъдат отменени и делото бъде върнато на първоинстанционния съд за продължаване на съдопроизвоствените действия. Предвид горното, Върховният касационен съд, ГК, състав на IІІ г. о.