Определение № 268 от 30.06.2022 г. на ВКС по гр. д. № 2121/2022 г.

Производство по чл. 274, ал. 2 ГПК. Образувано е по частна жалба на „Юробанк България“ АД, ЕИК[ЕИК] и седалище [населено място] чрез адв. М. против определение № 100020 от 28.03.2022 г. по гр. д. № 376/2020 г. на Апелативен съд – Бургас (АС – Бургас). С последното е оставена без разглеждане молбата на жалбоподателя по чл. 248 ГПК за допълване на решение № 100 от 24.11.2020 г. постановено по горното дело в частта за разноските. В частната жалба се излагат оплаквания за незаконосъобразност на атакуваното определение, поради противоречието му на основния закон - чл. 121, ал. 1 КРБ, вменяващ задължение на съдилищата да осигуряват равенство и условия за състезателност на страните в съдебния процес – доколкото с постановяването му се твърди да е накърнен този основен принцип на съдопроизводството. Сочи се също, че въззивният съд е приложил формалистичен подход при тълкуване на текста на чл. 248 ГПК, което е в отклонение с практиката на СЕС, изразена в решението по делото „П. срещу България“. Иска се отмяна на обжалваното определение и уважаване на молбата по чл. 248 ГПК. Ответницата Г. Т. С. не е подала отговор в срока по чл. 276, ал. 1 ГПК и не ангажира становище по жалбата. Върховният касационен съд, Трето гражданско отделение като се запозна с данните по делото намира следното: Частната жалба е процесуално допустима – подадена е в срока по чл. 275, ал. 1 ГПК, от процесуално легитимирана страна, срещу подлежащ на обжалване съдебен акт и при наличието на правен интерес за подаване на жалба. Разгледана по същество жалбата е основателна. С решение № 100 от 24.11.2020 г. по гр. д. № 376/2020 г. на Апелативен съд – Бургас след частична отмяна на решението на Окръжен съд – Бургас по т. д. № 223/2019 г. е уважен изцяло предявения от банката против ответницата С. осъдителен иск за част от дължимата главница по договор за кредит за покупка на недвижим имот и са присъдени разноски в полза на ищеца за държавна такса за въззивното производство. Ответницата се е представлявала в производството от особени представители - адвокати Б. Т. и Ж. Б., назначени на основание чл. 47, ал. 6 ГПК. Възнаграждение за тях не е определяно за второинстанционното производство и до приключването му авансови суми от ищеца като задължено за тези разноски лице в хипотезата на чл. 47, ал. 6 ГПК не са правени. Определяне на размера на горното възнаграждение е поискано от особените представители на ответницата с молба от 02.12.2020 г. до въззивния съд. Искането е било да бъде задължена банката – ищец да внесе определените от съда разноски за особен представител на ответницата и при данни за постъпване на сумата тя да им бъде изплатена. С разпореждане № 100937 от 03.12.2020 г. съдията – докладчик от състава на апелативния съд в [населено място] е установил, че разноски за особен представител на ответницата са определени от първостепенния (окръжен) съд и внесени от ищеца, а възнаграждението по чл. 47, ал. 6 ГПК е изплатено в първоинстанционното производство, но за разглеждане на делото от въззивната инстанция такива разноски не са внасяни. Поради това е указал на търговската банка – ищец да внесе по сметка на АС – Бургас сумата от 2 698. 94 лв. за възнаграждение по чл. 47, ал. 6 ГПК на особените представители на ответницата и е дал срок за изпълнение. Уведомил е страната, че при неизпълнение на тези указания разноските ще бъдат принудително събрани по реда на чл. 77 ГПК. Ищецът е изпълнил своевременно горното указание - внесъл е определената сума по сметка на съда, за което е представил доказателства (платено нареждане от 23.01.2021 г.) с молбата му от 27.01.2021 г., а възнаграждението е изплатено на особените представители. С последваща молба от 24.02.2022 г. (след междувременно приключило касационно производство, по което обжалването не е допуснато - вж. определение по гр. д. № 1235/2021 г. на ВКС, IV г. о.) дружеството - жалбоподател е поискало да бъде допълнено въззивното решение в частта за разноските, като бъде осъдена ответницата Г. Т. С. да му заплати допълнително сумата 2 698. 94 лв. – разноски за възнаграждение на нейните особени представители за въззивната инстанция, съобразно изхода на делото. При тези факти въззивният съд е приел в обжалваното определение, че разноските, които се претендират за присъждане са сторени от страната по негово указание и то след постановяване на решението по делото. Развил е съображения, че в този случай едномесечният срок по чл. 248, ал. 1 ГПК за искане за допълване или изменение на решението в частта за разноските започва да тече от момента, в който разноските са сторени, а именно от 23.01.2021 г. Затова като подадено на 24.02.2022 г., т. е. над една година по – късно, искането е преклудирано и не може да се разгледа по същество. Определението е неправилно. Възнаграждението на особения представител по чл. 47, ал. 6 ГПК се дължи авансово от ищеца за всяка инстанция и не е обусловено от изхода на спора, тъй като основанието за заплащането му е възмездяване на труда на назначения на отсъстващата страна (ответника по делото) представител в процеса. Така е обезпечено разглеждането и решаването на спора по делото в условията на състезателност. В разглеждания случай обаче поради пропуск на въззивния съд указания до ищцовата банка за предварително (преди приключване на делото в съответната инстанция) внасяне на възнаграждение по чл. 47, ал. 6 ГПК за това производство не са давани и такива разноски не са правени. Или, ищецът не е бил задължен своевременно да внесе разноски за дължимото се възнаграждение в хода на въззивното производство, което е приключило и затова въпросът за коментираните разноски не е обсъждан в крайния му акт – арг. от чл. 81 ГПК. Тъй като обаче разглежданото процесуално действие е следвало да бъде извършено по инициатива на въззивния съд и разноските с горното естество не са били внесени, на основание чл. 77 ГПК той е трябвало да постанови определение за принудителното събиране на определената сума за възнаграждение на особения представител от ищеца и съответно – едновременно да осъди ответницата да заплати същата сума на ищеца съобразно изхода на спора (тъй като заплатеното възнаграждение може да бъде подчинено като дължимост на правния режим на отговорността за разноски, а в случая тя се носи от ответницата, срещу която е постановен неблагоприятен правен резултат). Вместо това второинстанционният съд е дал указания до ищеца да внесе определената сума под страх от постановяване на определение за принудителното й събиране, без обаче да обективира насрещно осъждане на загубилата спора страна – ответницата С. да заплати тази сума на ищцовата банка. Така би се реализирала отговорността по чл. 78, ал. 1 ГПК на ответната страна, което в случая не е сторено. При този погрешен подход на въззивния съд сроковете по чл. 248, ал. 1 ГПК, които са преклузивни по своя характер, не са текли. Съображенията в подкрепа на този извод следва да се търсят както във факта, че въззивното решение е било постановено преди да се извършат процесните разноски и да се постави въпроса за тяхното възстановяване по общите правила на чл. 78 ГПК (защото решителните срокове по чл. 248, ал. 1 ГПК са обвързани от решението по делото – съизмерват се съответно със срока за обжалването му или пък с едномесечния срок от постановяването му, ако е необжалваемо), така и в отсъствието на обективирана воля на съда за принудително събиране на сумата по реда на чл. 77 ГПК (няма постановен акт с нарочен осъдителен диспозитив) и пропуск за едновременно осъждане на насрещната страна да я заплати на ищеца (вносителя й) предвид конкретния изход на спора. Законодателят не е предвидил срока, обуславящ допустимост на искането за изменение и/или допълване на решението в частта за разноските да тече от датата на извършването на разхода (когато разноските са сторени), дори и това действие да е предприето от страната по указание на съда след приключване на делото в съответната инстанция и постановяване на решение. Затова направеният в тази насока решаващ извод в обжалвания съдебен акт е изцяло незаконосъобразен. Сроковете по чл. 248, ал. 1 ГПК са решителни и са уредени с императивни правни норми (по правило процесуалните норми са с императивен характер), поради което разширителното им тълкуване е недопустимо. Като е процедирал в отклонение на разглежданите процесуални разпоредби и е отказал да се произнесе по същество на искането на ищцовата банка за присъждане на разноски за адвокатско възнаграждение по чл. 47, ал. 6 ГПК за въззивното производство с осъждане на отсъстващата страна да ги заплати по правилото на чл. 78, ал. 1 ГПК апелативният съд в [населено място] е постановил незаконосъобразно определение. Същото следва да бъде отменено, а делото – върнато на посочения съд за произнасяне по същество на искането на търговската банка за реализиране отговорността на ответницата С. за разноските, сторени за възнаграждение за неин особен представител във въззивното производство съобразно изхода на спора. Така мотивиран, Върховният касационен съд, III г. о.