Определение № 65 от 23.02.2021 г. на ВКС по гр. д. № 4717/2019 г.

Производството е по чл.274 ал.2 ГПК по частната жалба на адвокат Цв.П. като процесуален представител на Е. К. В. от София срещу определението на Бургаския апелативен съд от 11.07.2020г. по в.гр.д. № 110/2019г. В отговора по реда на чл.276 ал.1 ГПК адвокат С. А. е заела становище за неоснователност на частната жалба. ВКС намира, че частната жалба е допустима като подадена в преклузивния срок и от страна, имаща право и интерес от нея. За да се произнесе, ВКС съобрази следното: С решение от 22.05.2019г. по гр.д. № 110/2019г. БАС е потвърдил решението на ОС Бургас от 27.07.2018г. по гр.д. № 1005/2016г., с което е отхвърлен предявеният от Е. К.В. срещу И. А. М. иск с правно основание чл.19 ал.3 ЗЗД, и е осъдил В. да заплати на М. чрез адвокат С. А. 1303лв. разноски за въззивната инстанция. С обжалваното по настоящото дело определение БАС е изменил решението от 22.05.2019г. по в.гр.д. № 110/2019г., като е осъдил Е. К.В. да заплати на адвокат С. А. в качеството й на назначен особен представител на И. М. 1303лв. възнаграждение за процесуалното му представителство във въззивното производство. Съдът е приел, че особеното процесуално представителство е регламентирано в чл.47 ал.6 и чл.48 ал.2 ГПК и се свързва с общото правило на чл.29 ал.3 ГПК, че то е възмездно, тъй като за положения труд на адвоката- особен представител се дължи възнаграждение, независимо от изхода на делото, както и че възнаграждението се дължи лично на назначения особен представител с оглед липсата на контакт между него и представляваното лице. С оглед на това е направен извод, че решението в частта за разноските следва да бъде изменено, като бъде постановено дължимото се възнаграждение на особения представител да бъде заплатено на адвокат С. А.. Частната жалба е неоснователна. Несъстоятелно е оплакването на жалбоподателя, че от текста на обжалваното определение не ставало ясно дали е осъден да заплати само 1303лв. на адвокат А. или това се добавя към сумата, която той вече е осъден да заплати на ответника. Изменението на решението в частта за разноските се изразява именно и само в промяна на лицето, в полза на което се присъжда адвокатското възнаграждение – направо на адвокат А. вместо на ответника чрез особения му представител адвокат А.. Несъстоятелно е и оплакването по приложението на чл.29 ал.3 ГПК, изразяващо се в това, че въззивното производство е втора фаза от развитието на гражданския процес и затова то не може да се окачестви като първоначално по смисъла на изречение второ от посочената разпоредба. Смисълът на предвиденото в тази разпоредба, че разноските за особения представител на лице с неизвестен постоянен и настоящ адрес първоначално се понасят от насрещната страна, е, че отговорността за разноските и в такъв случай се определя от съда съобразно изхода на спора по делото по правилата на чл.78 ГПК. Но за да се стигне до такъв изход, производството по делото следва да продължи с участието на особен представител, на когото се дължи възнаграждение към момента на започване осъществяването на възложената му дейност по процесуалното представителство, разноските за което се внасят предварително от ищеца по силата на чл.76 и чл.48 ал.2 ГПК, последният приложим в случая с оглед призоваването на ответника чрез публично обявление в неофициалния раздел на „Държавен вестник“. Като е съобразил посочената нормативна уредба, което е в съответствие и с тълкувателните мотиви по т.6 от ТР № 6/2012г. на ОСГТК, въззивният съд е постановил правилен съдебен акт, който поради това следва да бъде потвърден. Водим от горното Върховният касационен съд, състав на Четвърто ГО,