Определение № 4772 от 23.10.2025 г. на ВКС по гр. д. № 2055/2025 г.

Производството е по чл.288 ГПК. Образувано е по касационна жалба на Софийски районен съд /СРС/ с искане за допускане на касационно обжалване на въззивно решение на Софийски окръжен съд № 68 от 04.02.2025 г. по гр.д.№ 641/ 2024 г., с което е потвърдено решение на Костинбродски районен съд по гр.д.№ 856/ 2022 г. и по този начин СРС е осъден да заплати на Т. К. П. сумата 10 000 лева - обезщетение за причинените неимуществени вреди, вследствие нарушаване на правото й на разглеждане в разумен срок на гр.д.№ 26953/ 2014 г. на СРС, ведно със законната лихва от датата на предявяване на исковата молба /10.06.2022 г./ до окончателното заплащане и е разпределена отговорността за разноските по делото. Като основание за допускане на касационния контрол СРС поставя правният въпрос „Необходимо ли е да се доказва настъпването на конкретно претърпени неимуществени вреди, които да са пряка и непосредствена последица от неразумната продължителност на съдебно производство в иска по чл.2б, ал.1 ЗОДОВ, за да бъде определено обезщетение по справедливост, съответно да бъде приет за основателен иска или е достатъчно съдът да се позове на оборимата презумпция за претърпени неимуществени вреди при установена от него забава в съдебното производство?“, за който въпрос поддържа, че е разрешен в противоречие с практиката на Върховния касационен съд /ВКС/. Ответната страна Т. П. оспорва жалбата като поддържа, че не са налице предпоставките за допускане на касационно обжалване. Счита, че поставеният въпрос, макар да е от значение за изхода на делото, не е оказал влияние за формиране решаващата воля на съда. Също така нямало практика на ВКС, в който на този въпрос да е даден противоположен отговор, сочените от касатора в изложението му по чл.284 ал.3 т.1 ГПК съдебни решения не били относими. Евентуално излага съображения за правилност на обжалваното решение. Жалбата е допустима, но искането за допускане на касационно обжалване е неоснователно. За да уважи предявения иск за обезщетяване на неимуществени вреди, въззивният съд приел за установено, че гр.д.№ 26953/ 2014 г. на СРС било образувано на 21.05.2014 г. по искова молба на Т. К. П. срещу Н. Г. К., предявен бил иск за делба. С определение от 27.05.2014 г. съдията-докладчик дал указания след вписване на исковата молба, същата да бъде изпратена на ответника за отговор в едномесечен срок. Исковата молба била вписана на 28.05.2014 г., препис от нея бил връчен на ответника на 22.08.2014 година, а отговор срещу молбата бил депозиран по пощата на 20.09.2014 г., получен в СРС на 23.09.2014 година. Следващото действие по делото било извършено на 25.03.2018 г. /насрочване в открито заседание на 28.05.2018 г./, като междувременно ищцата подала молба по реда на чл. 255 ГПК /вх. № 2550714/ 01.09.2016 г., СРС/, нова молба с оплакване за забавено администриране на молбата по чл.255 ГПК и искане за разглеждането й и произнасяне по същество /вх. № 10414/ 27.01.2017 г., Софийски градски съд/ и жалба до Инспектората на ВСС. В проведеното на 28.05.2018 г. открито заседание ход на делото не бил даден, а исковата молба била оставена без движение и на ищцата били дадени указания за представяне на скици на недвижимите имоти, чиято делба се иска, като делото било отложено за 29.10.2018 година. На тази дата ход на делото отново не бил даден, а исковата молба пак била оставена без движение с указания да бъде уточнена конкретна претенция. В заседанието на 29.10.2018 г. производството било прекратено частично и насрочено за 22.02.2019 г. Останал за разглеждане единствено искът за делба на един недвижим имот и находящите се в него движими вещи. Последвало отлагане на делото за 31.05.2019 г., когато съдът отново отложил делото, посочвайки, че ще се произнесе в закрито заседание по всички доказателствени искания. До датата на следващото открито заседание /04.11.2019 г./ акт в закрито заседание не бил постановяван, съдът се произнесъл по част от исканията на страните в откритото заседание и отложил делото за 03.04.2020 г. С определение от 12.03.2020 г. делото е отложено за дата 01.06.2020 г., поради епидемичната обстановка, впоследствие пренасрочено по същата причина за 01.07.2020 г., когато съдът изслушал заключение на вещо лице по допусната експертиза и разпитал по двама свидетели на всяка от страните, след което отложил делото за 30.11.2020 г. Поради влошена епидемична обстановка делото било пренасрочено последователно за 19.04.2021 г., 22.11.2021 г. и 18.02.2022 г. В проведеното на последната дата открито заседание съдът разпитал допуснатите свидетели, приел представените писмени доказателства, счел, че делото е изяснено от фактическа страна, приключил устните състезания съдът и обявил, че ще се произнесе с решение в срок. Към 10.06.2022 г., когато била подадена иницииращата настоящото производство искова молба, решение по делото за делба все още не било постановено. При тези фактически установявания от правна страна въззивният съд извел основателност на предявения иск. Посочил, че се касае за исково производство по делба в нейната първа фаза, като времето на забавянето от момента на сезиране на съда допуснал забавата, до предявяване на иска за вреди от бавно правосъдие, е над 8 години. Тази продължителност била последица от недобрата организация на СРС, както при проверката за редовността на исковата молба, така и при подготовката на делото за насрочването му в открито заседание и произнасяне по доказателствените искания на страните. След осъществената размяна на книжа през есента на 2014 г., до 25.03.2018 г. по делото не били извършвани никакви действия. На тази дата делото било насрочено за разглеждане в открито заседание на 28.05.2018 г, но в две поредни заседания в периода 28.05.2018 г. – 31.05.2019 г. не бил даден ход, а исковата молба била оставяна без движение. Това съдът следвало да избегне още в етапа на проверката по чл.129 и чл.130 ГПК, но той не извършил надлежно и в кратки срокове дължимите процесуални действия по проверка редовността на исковата молба и уточняването на исковите претенции. Задължение на съда било също своевременно да се произнесе и по направените от страните доказателствени искания, а това в случая не било сторено. Нямало уважителна причина, която да налага отлагането на делото в периода след 30.07.2020 г. до 18.02.2022 г., когато приключило разглеждането му. Забавяне било допуснато и при постановяване на съдебното решение. Съществено бил нарушен разумният срок за разглеждане на делото, като обстоятелството, че СРС е един от най-натоварените в страната съдилища, с намален човешки ресурс и значителен брой дела, разпределени на един съдебен състав, не изключвало отговорността на държавата. Държавите били длъжни да организират правните си системи по начин, който да гарантира спазването на чл.6 КЗПЧОС, а позоваването на финансови или практически затруднения не можело да оправдае неизпълнението на това изискване. По възражението на СРС за недоказаност на неимуществените вреди и на причинно-следствената връзка съдът посочил, че съобразно практиката на ЕСПЧ и ВКС съществува силна, но оборима презумпция, че неразумната продължителност на производството винаги причинява такива. В настоящия случай ищцата претендирала обезщетение и за претърпени вреди над обичайните, за установяването на които били събрани гласни доказателствени средства и прието заключението по съдебно психиатрична експертиза. От личностно субективна гледна точка за ищцата водените 10 години съдебни дела довели до психологична травма и състояние на продължителен субективен стрес, нарушаващ социалното й функциониране. Ищцата е на 74 г. и при нея хроничният стрес се отразява по – тежко на вече влошеното й здравословно състояние. Възможни са и много късни хронични последици от подобно стресиращо преживяване, които могат да се проявят и няколко години по – късно след преживения стрес. При нея е налице повишена тревожност и обостряне на съществуващи психосоматични заболявания, което ще затруднява адаптивните възможности на организма й за справяне с последващи житейски ситуации. За неоснователни въззивният съд счел доводите на СРС, че неимуществените вреди /в частност влошеното психично здраве на ищцата/, се дължали на предходно развилият се бракоразводен процес между нея и бившия й съпруг. Бракът бил прекратен на основание чл.50 СК, съгласно постигнато между молителите споразумение, а и вещите лица не коментирали в заключението си подобни обстоятелства. Размерът на обезщетението за репариране на претърпените от ищеца неимуществени вреди съдът определил на 10 000 лв, съобразявайки примерно изброените критерии в чл.2б ал.2 ЗОДОВ, предмета на забавеното производство, периодът на необоснованата забава, както и социално-икономическите критерии в страната към относимия период. Специфичен фактор, обуславящ определяне на обезщетение в по-висок размер, било значението на делото за ищцата – делба на съсобствено имущество. Решението по това дело имало голямо значение за ищцата и за нейната правна сфера. При тези мотиви на инстанцията по същество поставеният като основание за допускане на касационното обжалване правен въпрос не обуславя обжалваното решение. Така, както е формулиран, въпросът предполага, че въззивният съд не е установил никакви конкретни вреди, а само ги е презумирал. В мотивите на обжалваното решение обаче, освен позоваването на установената в практиката на ЕСПЧ презумпция, въззивният съд е посочил конкретно установените търпени от ищцата вреди от забавеното производство - психологична травма; състояние на продължителен субективен стрес, нарушаващ социалното й функциониране; отражението на този стрес върху вече влошеното здравословно състояние на ищцата; възможността за късни хронични последици от стресиращото преживяване; повишена тревожност и др. При тези констатации на въззивния съд въпросът може ли да се присъжда обезщетение за вреди въз основа на презумпция за наличие на такива и без да са конкретно установени, не е от значение за крайния изход от спора и по него касационно обжалване не следва да бъде допуснато. По тези съображения Върховният касационен съд