Определение № 4933 от 07.05.2026 г. на ВАС по адм. д. № 4057/2026 г.

Производството е по реда на чл. 229 и сл. от Административнопроцесуалния кодекс. Образувано е по частна жалба, подадена от З. С. М. от гр. Русе, против Определение № 38/07.01.2026 г., постановено по адм. дело № 731/2025 г. по описа на Административен съд - Русе, с което е върната исковата му молба против ОД на МВР – Русе с правно основание чл. 1, ал. 1 ЗОДОВ и производството по делото е прекратено. Излагат се доводи за незаконосъобразност на обжалваното определение поради съществени нарушения на съдопроизводствените правила и необоснованост. Иска се отмяна на определението и връщане на делото за продължаване на съдопроизводствените действия. Ответната страна – ОД на МВР – Русе, не изразява становище по частната жалба. Настоящият състав на Върховния административен съд, трето отделение, намира частната жалба за процесуално допустима, като подадена от надлежна страна в срока по чл. 230 АПК. Разгледана по същество е неоснователна. С обжалваното определение Административeн съд – Русе е върнал исковата молба на З. С. М., с правно основание чл. 1, ал. 1 ЗОДОВ, против ОД на МВР – Русе за присъждане на обезщетение в размер на 5000 лв., като също така е прекратил и производството по делото. За да постанови горното, съдът е приел, че не са налице предвидените в чл. 204, ал. 1 и ал. 2 от АПК процесуални предпоставки за допустимост на иска по чл.1, ал. 1 от ЗОДОВ. Постановеното определение е правилно като краен резултат. Не е налице административноправен спор, който да бъде разрешен от административен съд. С писмо, рег. № 336р-28107/17.10.2025 г., директорът на ОД на МВР – Русе е отказал да предостави на З. М. исканата от него със съдебно удостоверение информация, отнасяща се до персонификация на служители в МВР. Отказът на учреждение за предоставяне на информация, за която страна по гражданско дело се е снабдила със съдебно удостоверение по реда на чл.186 ГПК, не е индивидуален административен акт, а отказ за изпълнение на съдебно разпореждане. Този отказ се преценява от гражданския съд при събиране на доказателства, като именно този съд преценява дали да използва средства за процесуална принуда, с цел удостоверението да бъде изпълнено и страната по гражданското дело да се снабди с исканата информация. В тази връзка, от твърденията в исковата молба, в която са описани фактите, следва ясно, че не е налице нито административноправен спор, по който подсъдността да е на административен съд, нито процесуалноправна легитимация на ответника по иск с правно основание чл.1 ЗОДОВ. Видно от исковата молба е, че съответното длъжностно лице не действа в качеството си на административен орган, който да разполага с предвидено в административноправна норма правомощие да издаде акт или да извърши определено действие, а на учреждение по чл.186 ГПК, задължено да предостави на граждански съд информация или документи. Липсата на тези процесуални предпоставки е причината за недопустимостта на иска. С оглед изложеното, обжалваното определение е правилно по резултата си и следва да бъде оставено в сила. На основание чл. 236, във връзка с чл. 221, ал. 2 АПК, Върховният административен съд, трето отделение,