Определение № 6112 от 04.06.2026 г. на ВАС по адм. д. № 4984/2026 г.

Производството е по реда на чл. 229 и сл. от Административнопроцесуалния кодекс (АПК). Образувано е по частна жалба на директора на Областна дирекция на Министерство на вътрешните работи – Пловдив (ОДМВР-Пловдив) срещу определение №4306/14.04.2026 г., постановено по адм. 230/2026 г. по описа на Административен съд – Пловдив (АС-Пловдив). В частната жалба се твърди, че ОДМВР-Пловдив не е надлежен ответник по делото, не е и уважено направеното възражение за прекомерност на присъдените разноски, поради което намира изводите на съда за неправилни и иска да бъде отменено атакуваното определение. Претендира разноски. Ответникът В. П. К. редовно уведомен за настоящото производство не е изразил становище по частната жалба. Не претендира разноски за това производство. Върховният административен съд, пето отделение, след като прецени допустимостта на частната жалба и наведените в нея доводи, приема, че е допустима, като подадена в срока по чл. 230 от АПК от лице с правен интерес (отхвърлено е процесуално искане на лице, което в обжалваното определение е посочено като страна по делото), а разгледана по същество е основателна, поради следните съображения: С обжалваното определение №4306/14.04.2026 г., постановено по адм.д. 230/2026 г. по описа на АС-Пловдив е отхвърлено искането на директора на ОДМВР-Пловдив за изменение на определение № 2287/25.02.2026 г., постановено по същото дело. Определението е постановено в процедура по чл. 176а от АПК след влизане в сила като необжалвано на определение за оставяне без разглеждане на жалбата на В. П. К. против мълчалив отказ на директора на ОДМВР-Пловдив да снеме полицейска регистрация и прекратяване на производството по делото. С това определение Министерство на вътрешните работи е осъдено да заплати на В. К. разноски в размер на 729,63 евро. С атакуваното пред настоящата инстанция определение са възпроизведени мотивите от влязлото в сила определение като са добавени съображения за липса на противоречие между мотиви и диспозитив, както и за правилност на преценката за неоснователност на възражението за прекомерност на адвокатското възнаграждение. Така постановеното определение е валидно, допустимо, но неправилно. Във влязло в сила определение № 2287/25.02.2026 г., постановено по адм.д.230/2026 г. по описа на АС – Пловдив, чието изменение е поискано с обжалваното пред настоящата инстанция определение, е прието, че жалбата, по която е образувано съдебното производство е процесуално недопустима на основание чл. 159, т. 4 от АПК поради липса на правен интерес от оспорването. Това фактическо установяване на първата инстанция и приложената от него разпоредба като правно основание за оставяне без разглеждане на жалбата на В. К. и прекратяване на производството по делото, не обуславят възникване на право на разноски в негова полза. Настоящата инстанция е обвързана с влязлото в сила като необжалвано определение № 2287/25.02.2026 г., постановено по адм.д.230/2026 г. по описа на АС – Пловдив, включително и с неговите мотиви, от които следва да се приеме, че В. К. няма правен интерес от оспорването и жалбата му е недопустима т.е. крайният изход на спора не е в негова полза и не е налице нито една от хипотезите на чл. 143 от АПК, при която той да има право на възстановяване на направените от него разноски по делото. По изложените съображение обжалваното определение трябва да бъде отменено, а вместо него на основание чл. 235, ал. 1 от АПК и чл. 176а от АПК да бъде постановено друго, с което да бъде изменено определение № 2287/25.02.2026 г., постановено по адм.д.230/2026 г. по описа на АС – Пловдив в частта относно разноските като бъде отхвърлено искането на В. П. К. за заплащане на разноски. За пълнота на изложението трябва да бъде посочено, че аргументи в частната жалба относно начина на конституиране на страните по делото и обсъждане на възражението за прекомерност също са състоятелни, но в случая не обуславят основания за отмяна на атакуваното определение, което противоречи на влязлата в сила част от определението, чието изменение е искано. По водене на делото пред настоящата инстанция частният жалбоподател претендират разноски, но с оглед неговия предмет - спор само относно разноските, разноски не следва да бъдат определяни. В този смисъл е трайно установената съдебна практика (виж определение № 716/16.01.2020 г., постановено по адм.д. 23/2020 г. по описа на Върховния административен съд и цитираните в него съдебни актове). По изложените съображения, Върховният административен съд, пето отделение