Решение № 3194 от 20.03.2026 г. на ВАС по адм. д. № 11734/2025 г.

Производството е по реда на чл. 208 и сл. от Административнопроцесуалния кодекс /АПК/. Образувано е по касационна жалба на А. С., гражданин на Република Турция, подадена чрез адв. Бекирова, срещу решение № 396 от 09.05.2025 г., постановено по адм. дело № 44/2025 г. по описа на Административен съд - Разград, с което е отхвърлена жалбата на чужденеца срещу заповед № 330з-139 от 16.01.2025 г. за налагане на принудителна административна мярка (ПАМ) „Отнемане на правото на пребиваване в Република България“, издадена на основание чл. 40, ал. 1, т. 5 във вр. с чл.39а, ал.1, т.1 от Закона за чужденците в Република България (ЗЧРБ), издадена от ВПД директор на ОД на МВР-Разград. В касационната жалба се навеждат доводи за неправилност на съдебния акт поради допуснати съществени нарушения на съдопроизводствените правила, нарушение на материалния закон и необоснованост - отменителни касационни основания по чл. 209, т. 3 от АПК. Твърди се, че съдът не е отчел, че турският гражданин не се е установил в Република България поради заболяванията си, за което били представени доказателства. Не било и отчетено обстоятелството, че лицата, пребиваващи на основание чл.25, ал.1, т.9 от ЗЧРБ успешно били финализирали процедурата по възстановяване/получаване на българско гражданство до 2023г. без трайно да се установяват в Република България. Сочи, че не е била уважена молбата за отлагане на делото и производството е разгледано без участието на процесуалния представител, което е ограничило правото му на защита. Ответникът - ВПД директор на ОД на МВР-Разград, в писмен отговор изразява становище за неоснователност на касационната жалба. Претендира присъждане на юрисконсултско възнаграждение. Представителят на Върховна касационна прокуратура дава мотивирано заключение за неоснователност на жалбата. Счита, че обжалваното решение е правилно, поради което следвало да бъде оставено в сила. Настоящият състав намира жалбата за процесуално допустима като подадена в срока по чл. 211 ал.1 от АПК и от лице, за което постановеното съдебно решение е неблагоприятно. Разгледана по същество, касационната жалба е неоснователна. Производството пред административния съд е образувано във връзка с оспорване на заповед № 330з-139 от 16.01.2025 г., издадена от ВПД директор на ОД на МВР-Разград, с която на А. С., гражданин на Република Турция, на основание чл.40 ал.1 т.5 от ЗЧРБ е наложена принудителна административна мярка по чл. 39а, т. 1 от ЗЧРБ "Отнемане на правото на пребиваване в Република България". Съдът е отхвърлил оспорването. За да стигне до правен извод за законосъобразност на оспорения акт, е приел от фактическа страна, че е А. С. е гражданин на Република Турция и е получил разрешение за постоянно пребиваване на 30.07.2021 г. на основание чл. 25, ал.1, т.9 от ЗЧРБ като лице, което не е от български произход, родено на територията на Република България. При извършена проверка в АИС на МВР е установено, че пътуванията му в едногодишен срок след разрешеното му постоянно пребиваване, са именно: влизания на територията на страната ни на 01.05.2022 г. с продължителност на престоя от само 41 минути; През втората година: на 10.04.2023 г., с продължителност на престоя от 2 часа и 12 минути. През третата година: на 05.04.2024 г., с продължителност на престоя от 60 минути. С оглед снетите при извършените допълнителни проверки обяснения от собственика на имота, където е регистриран чужденеца, административният орган и административният съд са установили, че адресът на пребиваване в страната, който турския гражданин е декларирал е формален. От тях става ясно, че последно лицето е било видяно преди година и половина за няколко дни, а през останалото време, живеел със семейството си в Република Турция. След отправено искане до ТД на НАП офис Разград за предоставяне на информация за чужденеца е получен отговор вх. № 330000 -47912/16.12.2024 г., че за А. С. от датата на разрешеното му постоянно пребиваване в Република България не са регистрирани трудови договори и не са извършени плащания на задължения. Първоинстанционният съд е приел, че оспореният административен акт е издаден от компетентен орган, в предвидената в закона писмена форма, мотивиран е с изложените в него фактически и правни основания и не е налице нарушение на административнопроизводствените правила. Формулиран е извод, че оспореният административен акт е издаден и в съответствие с относимите материалноправни разпоредби на чл. 40, ал. 1, т. 5 от ЗЧРБ, а при постановяването му са отчетени и обстоятелствата по чл. 44, ал. 2 от ЗЧРБ. Решението е правилно. При постановяването му не са допуснати релевираните с касационната жалба нарушения. Инцидентното пребиваване на територията на страната за 41 минути през едногодишен период от време не може да обоснове извод за трайно установяване. Нормата на чл. 40, ал. 1, т. 5 е императивна, поради което издателят на административния акт не разполага с оперативна самостоятелност да избере различна мярка. Титулярът на разрешението за пребиваване е следвало да съобрази поведението си с диспозицията на правното предписание, т. е. в неговата правна сфера лежи задължението за трайно установяване. Следва да се сподели и разбирането на административния съд, че понятието „трайно установяване“, за което няма легална дефиниция, следва да се тълкува с оглед обичайното му житейско съдържание. Под установяване на определено място, включително в по-широкия смисъл, на територията на дадена държава, следва да се разбира, че лицето живее преимуществено на това място, учи или упражнява трудова дейност, има социални контакти, включва се в живота на общността, участва в съответните осигурителни системи. Ето защо е налице визираната в чл. 40, ал. 1, т. 5 от ЗЧРБ предпоставка за отнемане на правото на пребиваване на чужденец в Република България - в едногодишен срок след разрешението чужденецът не се е установил и не пребивава на територията на страната, освен в случаите по чл. 25, ал. 1, т. 6, 7, 8, 13, 16 и чл. 25. По делото не се твърди и няма данни да е налице някое от предвидените в цитираната разпоредба изключения. Извършена е и дължимата преценка, предвидена в чл. 44, ал. 2 от ЗЧРБ, при която компетентният орган е отчел продължителността на пребиваване на чужденецът на територията на Република България, семейното положение, както и съществуването на семейни, културни и социални връзки с държавата по произход. Неоснователно е и твърдението на касатора за наличието на уважителни причини и здравословни проблеми, които били препятствали както пътуването, така и установяването на чужденеца в страната ни. От приложените по делото медицински документи е видно, че турският гражданин през 2021г. и 2022г. е постъпвал във болница общо три пъти за по една седмица. Тези краткосрочни престои в болнично заведение не биха могли да обосноват непреодолима пречка да пътува и да се установи в Република България. Неоснователен е и довода в касационната жалба за нарушаване на правото му на защита, тъй като първоинстанционния съд не бил отложил делото, поради служебната ангажираност на процесуалния представител на жалбоподателя, въпреки подадената молба. Както е видно от протокола от 15.04.2025г. за проведеното открито съдебно заседание на АС Разград, поименното повикване на страните по делото е направено в 14,05 ч. Молба за отлагането на делото е входирана на електронната поща на съда в 16,28ч. на 15.04.2025г., поради което не е била налице възможност за съда да се произнесе по молба, подадена след проведеното заседание. Въпреки несвоевременно подадената молба за отлагане, настоящият съдебен състав намира, че не са били налице кумулативните предпоставки, предвидени в разпоредбата на чл. 139, ал. 1 от АПК. За насроченото съдебно заседание са представени писмени доказателства за служебна ангажираност на процесуалния представител на жалбоподателя, но не и за наличието на непреодолима пречка за явяване на самия жалбоподател. Предвид установеното, липсват данни за установяване на територията на Република България, поради което правилно е прието от първоинстанционния съд, че административният орган е издал законосъобразен административен акт поради наличието на основанията, предвидени в чл. 40, ал. 1, т. 5 ЗЧРБ за отнемане на издаденото разрешение за постоянно пребиваване. Предвид гореописаното и при липсата на допуснати в хода на съдебното производство нарушения по смисъла на чл. 209 т.3 от АПК, оспореното пред настоящата съдебна инстанция решение следва да се остави в сила като правилно и законосъобразно. С оглед изхода на спора следва да бъде уважено искането на ответника за присъждане на разноски за юрисконсултско представителство пред касационна инстанция в размер на 100 лева на основание чл. 78, ал. 8 ГПК във връзка с чл. 37 от Закона за правната помощ, във връзка с чл. 24 от Наредбата за заплащането на правна помощ. Воден от горното и на осн. чл. 221, ал. 2, предложение първо от АПК, Върховният административен съд, четвърто отделение