Определение № 119 от 26.01.2023 г. на ВКС по гр. д. № 18/2023 г.

Производството е по чл. 274, ал. 2 от ГПК. Образувано е по частна жалба на М. К. М. срещу разпореждане № 5000 от 27.10.2022 г. по въззивно ч. гр. д. № 1881/2022 г. на Варненски окръжен съд за връщане на частната му жалба срещу постановеното по същото дело определение № 3318 от 08.09.2022 г. Съгласно мотивите на обжалвания съдебен акт, определението от 08.09.2022 г. не подлежи на последващ инстанционен контрол, тъй като с него е обезсилено разпореждане на районния съд, постановено в заповедното производство. Същото е различно от исковото и поначало е двуинстанционно, доколкото законът не е предвижда изрично възможността за касационно обжалване, както това е сторено по отношение на другите уредени в ГПК производства. Жалбоподателят счита определението за неправилно, а мотивите на съда за нелогични, поради което моли за неговата отмяна и уважаване на исканията му във връзка с предмета на делото. Частната жалба е процесуално допустима, но по същество неоснователна. Обжалваното определение е съобразено със задължителните указания на Върховния касационен съд относно приложението на закона, обективирани в т. 8 от Тълкувателно решение № 4 от 18.06.2014 г. по тълк. д. № 4/2013 г., ОСГТК, като изложените от въззивния съд мотиви на практика възпроизвеждат дословно постановките на тълкувателното решение. Съгласно приетото в него анализът на нормативната уредба налага извода за необжалваемост на въззивните актове, постановявани в заповедното производство, което е уредено от закона като двуинстанционно. Заповедното производство е уредено като самостоятелно, факултативно и предшестващо исковото производство, като правният интерес от последното произтича от оспорване с възражение на вземането, за което вече е издадена заповед за изпълнение в заповедното производство. В случая жалбоподателят цели да постигне разрешаване на възникналия материалноправен спор по начин, различен от установения в закона, което е процесуално недопустимо. Заповедното производство има за цел създаването на съдебно изпълнително основание, когато едно вземане не се изпълнява, макар че не се оспорва от длъжника. В този смисъл, в рамките на това производство не се установява вземането, а обстоятелството дали същото се оспорва, поради което и заповедният съд не е компетентен да се произнася по съществуването на вземането. Създаденият специален ред за защита на длъжника в заповедното производство е чрез възражение по чл. 414 ГПК, в който случай на заявителя се предоставя едномесечен срок за предявяване на иск за установяване на оспореното от длъжника вземане. В разглежданата хипотеза жалбоподателят, въпреки указанията на съда и неколкократно предоставената му възможност да уточни дали възразява срещу заповедта за изпълнение, е отрекъл това и е продължил да настоява да получи защита чрез разглеждане на „насрещните му искове“ в рамките на заповедното производство. По молбите на М. К. М. е налице произнасяне на Варненски районен съд с разпореждане № 2626054 от 18.07.2022 г. по гр. д. № 8587/2020 г., чиято законосъобразност е проверена в развилото се пред Окръжен съд Варна производство по неговото обжалване. С това инстанционният контрол е изчерпан, като за жалбоподателя не съществува възможност да получи преразглеждане на повдигнатия процесуалноправен спор в други съдебни производства. Изложените съображения налагат извод за законосъобразност на обжалваното определение и същото следва да се потвърди. Предвид гореизложеното, ВКС, състав на III г. о.