Определение № 4147 от 17.09.2025 г. на ВКС по д. № 4274/2024 г.

Производството е по чл. 274, ал. 3, т. 2 ГПК. Образувано е по частна касационна жалба, подадена от Л. В. Ч., В. Й. Ч., С. Й. Ч., В. И. К., К. Н. К., Д. К. Т., И. В. К., И. П. П., З. К. Х., Ю. М. И. и К. М. М., конституирани в производството на основание чл. 383 ГПК, чрез адв. И. М., срещу решение № 616 от 23.05.2024 г. по възз. гр. д. № 105/2023 г. на Софийски апелативен съд в частта му, която има характер на определение за разноските и като краен резултата жалбоподателите са осъдени, заедно с първоначалните ищци М. М., А. В., Г. Б., А. А., С. С., В. К.-Х. и К. М. да заплатят на Столична община сумата от 3150 лв., разноски по първоинстанционното производство. Жалбоподателите твърдят, че не следва да дължат разноски, доколкото по подадената от първоначалните ищци жалба може да бъде ангажирана единствено отговорността за разноски на насрещната страна – Столична община. Освен това се сочи, че неправилно въззивният съд е игнорирал съображенията, че при постановения по делото правен резултат нито един от ищците не следва да носи отговорност за разноски. Като основание за допускане на касационно обжалване се сочи чл. 280, ал. 1, т. 1 и 3 ГПК, както и чл. 280, ал. 2, предл. 3 ГПК в хипотезата на вероятна недопустимост и на очевидна неправилност. Поставят се въпросите: 1. Допустимо ли е постановяване на правен резултат – възлагане на имуществено задължение за заплащане на разноски върху страна/страни по процесуалното правоотношение, без да е налице съответно искане от насрещната страна по правоотношението?; 2. Следва ли с оглед разпоредбата на чл. 385, ал. 4 ГПК ищцовата страна по колективен иск да понася отговорност за разноски в случаите, когато претенцията й за констатиране на увреждащо нарушение на колективен интерес е уважена, но част от поисканите защитни мерки за преустановяване на нарушението са счетени за неподходящи и искането за налагането им не е уважено, като са наложени друга част от поисканите от ищеца мерки?; 3. Следва ли с оглед разпоредбата на чл. 385, ал. 4 ГПК ищцовата страна по колективен иск да понася отговорност за разноски в случаите, когато претенцията й за констатиране на увреждащо нарушение на колективен интерес е уважена, но част от поисканите защитни мерки за преустановяване на нарушението са счетени за неподходящи и искането за налагането им не е уважено? Върховният касационен съд, състав на ІІІ гражданско отделение, при данните по делото, намира следното: Частната касационна жалба е подадена в срока по чл. 275, ал. 1 от ГПК, срещу подлежащ на обжалване акт и е процесуално допустима. Първоинстанционният съд с решението си е осъдил за разноски първоначалните ищци, като в срока за обжалване срещу тази част от решението е постъпила частна жалба с твърдения, че разноските следва да се понесат от всички ищци, включително и от тези, които са конституирани с молби за присъединяване. Отправено е и второ искане за намаляване на адвокатското възнаграждение, присъдено в полза на Столична община, като и двете искания са оставени без уважение, като неоснователни. По частна жалба срещу определението по чл.248 ГПК, въззивният съд е приел, че логическото и систематическо тълкуване на разпоредбите на глава ХХХІІІ ГПК, уреждаща колективните искове, не води до извода, че разноските в производството следва да се възложат на първоначалните ищци, предявили колективния иск. Макар изискването на чл. 380 ГПК за финансова обезпеченост да не се поставя към приетите за участие лица, които се присъединяват към вече приет за разглеждане процес, отговорността за разноски произтича от изхода на делото, поради което всички ищци следва да бъдат осъдени да понесат разноските. При така установеното настоящата инстанция намира, че обжалваното решение № 616 от 23.05.2024 г. по възз. гр. д. № 105/2023 г. на Софийски апелативен съд в частта му, която има характер на определение за разноските, е валидно и допустимо. Същото не е очевидно неправилно, по смисъла на чл. 280, ал. 2, предл. 3, във вр. с чл. 274, ал. 3 от ГПК. Няма основание касационното обжалване да се допуска и по първия формулиран от страна на касаторите правен въпрос, доколкото цитираната практика се явява неотносима по настоящото дело. Цитираното определение № 459/22.06.2021 г. по ч.гр.д. № 2145/2021 г. на ВКС, I г.о. касае обжалване на определение на състав на ВКС за оставяне без разглеждане молба за отмяна на влязло в сила решение, а другото цитирано Определение № 50763/26.10.2022 г. по гр.д. № 1018/2022 г. е постановено в производство по чл. 288 ГПК и не представлява задължителна практика по смисъла на чл. 280, ал. 1, т. 1, във вр. с чл. 274, ал. 3 от ГПК. Обжалваният акт обаче следва да се допусне по обобщения от втори и трети въпрос в изложението съгласно правомощията на касационната инстанция (ТР №1/2010 по т.д. 1/2009 г. на ОСГТК на ВКС), относно това как следва да бъдат разпределени разноските по уважен евентуален осъдителен иск в производство по Глава XXXIII. Произнасянето на въззивния съд по въпроса е в противоречие с практиката на ВКС, обективирана в определение №3413 от 08.11.2023 г. по ч. гр.дело №4456/23 г., с което по реда на чл. 274, ал. 3 от ГПК е допуснато касационно обжалване, като в него е прието следното: При кумулативното съединяване на искове съдът дължи разглеждане и произнасяне с решението си по всеки от кумулативно съединените искове, като разноските се присъждат в зависимост от изхода на спора по всеки един иск – когато той бъде уважен, съгласно чл. 78, ал. 1 от ГПК право на разноски има ищецът, а когато искът бъде отхвърлен, съгласно чл. 78, ал. 3 от ГПК право на разноски има ответникът. Съгласно разпоредбата на чл. 78, ал. 4 от ГПК, ответникът има право на разноски и при прекратяването на производството по който и да било от кумулативно съединените искове срещу него. Различно е положението при евентуалното съединяване на искове срещу един ответник – съдът дължи разглеждане и произнасяне с решението си по главния иск, и ако го уважи, той изобщо не се произнася по евентуалния иск, като в тези случаи право на разноски има само ищецът, съгласно чл. 78, ал. 1 от ГПК, като ответникът му дължи разноските, направени както по повод уважения главен иск, така и по повод неразгледания евентуален иск; в тези случаи ответникът няма право на разноски, тъй като евентуалният иск нито е отхвърлен, нито производството по него се прекратява (той остава неразгледан, без да е налице непълнота на решението по смисъла на чл. 250 от ГПК, тъй като съгласно чл. 271, ал. 2 от ГПК в тези случаи висящността по евентуалния иск се възстановява пред въззивната инстанция, ако тя отмени решението по главния иск). По евентуалния иск съдът дължи разглеждане и произнасяне с решението си, само ако се сбъдне процесуалното условие, при което той е предявен – отхвърляне на главния иск, както и когато производството по главния иск бъде прекратено. В тези случаи произнасянето по претенциите за разноските зависи от изхода на спора по евентуалния иск – ако той бъде уважен, право на разноски отново има само ищецът, съгласно чл. 78, ал. 1 от ГПК, а ако евентуалният иск бъде отхвърлен, право на разноски има само ответникът, съгласно чл. 78, ал. 3 от ГПК, като ищецът му дължи разноските, направени както по повод главния иск, така и по повод евентуалния иск. Настоящият съдебен състав изцяло споделя това разрешение, което намира приложение и в разглежданата по настоящото дело хипотеза -касационното производство пред ВКС по гр.дело №4275/2024 г., III г.о. е приключило с решение, с което е оставено в сила решение № 616 от 23.05.2024 г. на САС, постановено по гр.дело 105/23 г., с което като краен резултат е потвърдено първоинстанционното решение, с което е уважен евентуалния иск за осъждане на ответника да отстрани твърдяното нарушение за собствена сметка чрез преместване на временното трамвайно трасе. В производството пред първата инстанция са разгледани главен иск за осъждане на ответната община да преустанови нарушението на твърдения колективен интерес, като премахне временното трамвайно трасе, минаващо по локалното платно на [улица], в участъка от [улица]до [улица], и евентуален иск за осъждане на ответника да преустанови твърдяното нарушение за собствена сметка чрез преместване на временното трамвайно трасе. Първоинстанционният съд е отхвърлил главния иск и е уважил евентуалния, като е приел, че и двете страни имат право на разноски – ищците на основание чл. 78, ал. 1 ГПК, а ответниците на основание чл. 78, ал. 3 ГПК. В теорията и практиката се застъпва становището, че когато исковете са съединени при условията на евентуалност, отговорността за разноски се определя с оглед основателността на предявената претенция срещу ответника – по главния иск или по съединен с него евентуален иск. Ако претенцията бъде уважена по главния иск, ответникът ще дължи направените от ищеца разноски на основание чл. 78, ал. 1 ГПК. Ако главният иск бъде отхвърлен или производството по него бъде прекратено, тогава се е сбъднало условието за разглеждане на евентуалния иск. В този случай, ако евентуалният иск бъде уважен, на ответника не се дължат разноски за отхвърления главен иск (в този смисъл напр. определение № 477/2016 г. по ч.т.д. № 1218/2016 на ВКС, І т.о. и определение № 70/2018 г. по ч.т.д. № 257/2018 на ВКС, І т.о.). При това положение и с оглед изхода на делото по колективния иск – уважаване на евентуално предявения иск за преместване на трамвайното трасе, следва, че на ответника разноски/ в случая разноски за експертизи/ в производството не се дължат. Тъй като частната касационна жалба е подадена само от присъединените по реда на чл. 383 ГПК ищци, то въззивното решение в частта, с която същите са осъдени за заплащане на разноски, следва да се отмени само по отношение на обжалвалите. Това е така, защото касационната инстанция няма правомощия да отмени въззивното решение и спрямо останалите ищци, които, макар да не дължат разноски с оглед изхода на делото, не са сезирали съда с частна касационна жалба. Следва да се остави без уважение искането на страната за разноските с присъждане на такива във връзка с подадената частна жалба срещу първоинстанционното определение, постановено по реда на чл. 248 ГПК. Съгласно съдебната практика производството по чл. 248 ГПК не е самостоятелно производство, а е продължение на делото по повод дължимостта и размера на направените от страните разноски в съответната инстанция, поради което нови разноски по частното производство не се дължат. По изложените съображения, Върховният касационен съд, състав на Трето гражданско отделение,