Определение № 242 от 26.01.2026 г. на ВКС по т. д. № 2171/2025 г.

Производството е по реда на чл. 274 ал.2, вр. с чл.248 ГПК. Образувано е по частна жалба на адв. Н. А. М.-П., процесуален представител на Д. Н. А., срещу определение № 334/10.06.2025 г. по в.т.д. № 581/2024 г. на Апелативен съд – [населено място], с което е отхвърлено искането по чл.248 ГПК за присъждане на адвокатско възнаграждение по чл.38 ал.2 ЗА за разликата от 450 лв. до 1336 лв. Според частния жалбоподател обжалваното определение е неправилно, защото въззивната жалба на ответника е била отхвърлена, а в този случай в полза на адвоката на въззиваемия ищец следва да се присъди на основание чл.38 ал.2 ЗА адвокатско възнаграждение по договор № 3/20.01.2025 г. Поддържа се, че спорът пред въззивния съд е по иск с правно основание чл.432 КЗ и основните спорни въпроси са били за размера на обезщетението за неимуществени вреди и за наличието на принос, но присъденият размер от 450 лв. на адвокатско възнаграждение по чл.38 ал.2 ЗА е необосновано нисък. Този размер на адвокатско възнаграждение е в разрез с принципа за справедливост, не отчита вида и характера на спора, фактическата и правна сложност на делото, както и извършената от процесуалния представител работа по адвокатска защита. Тъй като обжалваемият интерес по въззивната жалба на ответника е в размер на 10400 лв., минималният размер на адвокатско възнаграждение по Наредба № 1 от 09.07.2004 г. за възнаграждения за адвокатска работа възлиза на 1336 лв. Иска се от частния жалбоподател обжалваното определение да се отмени и да му се присъдят съдебни разноски от 1336 лв. Ответникът ЗАД „ОЗК- Застраховане“ АД е подал отговор, с който оспорва частната жалба с възражението, че делото е с ниска правна и фактическа сложност, което се потвърждава от обстоятелството, че във въззивното производство е било проведено едно съдебно заседание, а процесуалният представител на въззиваемия ищец не се е явил. Ответникът се позовава на решение от 25.01.2024 г. по дело С-438/2022 на СЕС, в което е прието, че предвидените в НМРАБ /старо наименование/ минимални размери не обвързват съда. Сочи се, че в решение на СЕС от 23.11.2017 г. по съединени дела С-427/16 и С-428/16 и решение от 28.07.2016 г. по дело С-57/2015 г. на СЕС е прието, че националният съд трябва да остави неприложена всяка разпоредба от вътрешното право, която противоречи на принципа за пропорционалност и справедливост. По допустимостта. Частната жалба е подадена в срок и срещу подлежащ на обжалване съдебен акт – чл.274 ал.2, вр. с ал.1, т.2 ГПК. С решение № 54/24.02.2025 г. по в.т.д. № 581/2024 г. на Апелативен съд –гр.Варна е присъдено на адв.М. - процесуален представител въззиваемия ищец по иска с правно основание чл.432 КЗ, адвокатско възнаграждение по чл.38 ЗА от 280 лв., а с обжалваното определение решението е изменено в частта за разноските и е присъдена допълнително сумата от 170 лв. – до сумата от 450 лв. Отчетено е от съда обстоятелството, че е отхвърлена подадената от ответника ЗАД „ОЗК Застраховане“ АД въззивна жалба, по която обжалваемият интерес възлиза на 10 400 лв., както и че делото е с ниска правна и фактическа сложност. Прието е, че спорните въпроси във въззивното производство са били по прилагането на чл.52 и чл.51 ал.2 ЗЗД, а по тях е формирана изобилна съдебна практика. Констатирано е, че минималният размер на адвокатско възнаграждение по Наредба № 1/2004 г. възлиза на 1336 лв., но е прието, че според практиката на СЕС предвидените минимални размери не обвързват съда, поради което въззивният съд е определил размер от 450 лв. По същество - частната жалба е частично основателна. Определянето на възнаграждение по чл. 38, ал. 2 ЗАдв е изключително правомощие на съда, който следва да съобрази множество фактори, вкл. фактическата и правна сложност на делото, цената на иска, извършените от страните процесуални действия, броя на съдебните заседания. Относно размера на дължимото възнаграждение настоящият състав намира за неоснователни доводите на частния жалбоподател за приложимост на разпоредбите на Наредба № 1 от 09.07.2004 г. за възнаграждения за адвокатска работа. На основание чл. 38, ал. 2 ЗАдв в случаи на предоставена адвокатска защита по реда на чл. 38, ал. 1, т. 2 ЗАдв адвокатът има право на адвокатско възнаграждение, дължимо от насрещната страна в размер, определен от съда и не по-нисък от предвидения в Наредбата по чл. 36, ал. 2 ЗАдв. Същевременно, от значение е решение на Съда на Европейския съюз от 25 януари 2024 г. по дело C-438/22 г., с което е прието, че член 101, параграф 1 от ДФЕС във връзка с член 4, параграф 3 от ДЕС следва да се тълкува в смисъл, че, ако се установи, че наредба, която определя минималните размери на адвокатските възнаграждения, и на която е придаден задължителен характер с национална правна уредба, противоречи на посочените разпоредби, националният съд е длъжен да откаже да я приложи, както и че национална уредба, съгласно която, от една страна, адвокатът и неговият клиент не могат да договорят възнаграждение в размер по-нисък от минималния, определен с наредба, приета от съсловна организация на адвокатите като Висшия адвокатски съвет, и от друга страна, съдът няма право да присъди разноски за възнаграждение в размер по-нисък от минималния, трябва да се счита за ограничение на конкуренцията "с оглед на целта" по смисъла на тази разпоредба от ДФЕС. Изрично е посочено, че при наличието на изброените ограничения не е възможно позоваването на легитимни цели, както и, че националният съд е длъжен да откаже да приложи тази национална правна уредба спрямо страната, осъдена за разноски, включително и когато предвидените в тази наредба минимални размери отразяват реалните пазарни цени на адвокатските услуги. Последователна е практиката на ВКС с оглед цитираното задължително съобразно нормата на чл. 633 ГПК решение на СЕС, че посочените в Наредба № 1/2004 г. размери на адвокатските възнаграждения могат да служат единствено като ориентир при служебното определяне на размера на адвокатското възнаграждение. Те не обвързват съда и подлежат на преценка, като се съобразяват: интересът, видът на спора, фактическата и правна сложност на делото, количеството извършена работа. По въззивната жалба на ответника обжалваемият материален интерес възлиза на 10 400 лв., а с оглед изхода на спора се дължат в полза на въззиваемия ищец разноски единствено за защитата по отхвърлената въззивна жалба на ответника. Ищецът е подал насрещна въззивна жалба, но тъй като е потвърдено решението на първоинстанционния съд в обжалваната от ищеца част, неговият адвокат няма право на възнаграждение по чл.38 ал.2 ЗА за защита по насрещната жалба. В настоящия случай следва да се отчете, че пред въззивната инстанция делото е било пренесено като напълно изяснено от фактическа страна, а правният спор не се е отличавал нито с фактическа, нито с правна сложност. Във въззивната жалба на ответника са оспорени изводите на първата инстанция по приложението на чл. 52 ЗЗД и на чл. 51, ал. 2 ЗЗД, а по тези въпроси е установена константна практика на ВКС. Оттук следва изводът, че при подготовката на писмения отговор на въззивната жалба, подадена от ответника, процесуалният представител на въззиваемия-ищец не е бил затруднен да обоснове нейната неоснователност. Пред апелативния съд не са извършвани процесуални действия по събиране и оспорване на нови доказателствени средства, а съдебното дирене е приключило в едно открито съдебно заседание, в което процесуалният представител на въззиваемия ищец не се е явил. Обемът на извършените процесуални действия не е голям, а сложността на единственото предприето действие (подаване на отговор по въззивната жалба) произтича от правната сложност на делото, която не е значителна предвид наличието на константна практика по приложението на спорните във въззивното производство институти на чл. 51, ал. 2 ЗЗД и чл. 52 ЗЗД. Отчитайки тези обстоятелства, и с оглед констатираната по-горе липса на фактическа и правна сложност на конкретното дело пред въззивната съдебна инстанция, настоящият състав на касационния съд намира, че на основание чл. 38, ал. 2 ЗАдв. адвокатското възнаграждение за защита на въззиваемия ищец следва да се определи в размер на 700 лв. До пълния претендиран размер от 1336 лв. искането е неоснователно, защото този размер се явява прекалено висок - при посочените по-горе особености на делото пред въззивния съд. Поради несъвпадане на крайните изводи на касационния съд с тези на въззивния, обжалваното определение следва да бъде частично отменено и да се присъди адвокатско възнаграждение по чл.38 ал.2 ЗА от още 250 лв. Така мотивиран, съставът на Върховния касационен съд, Търговска колегия, Първо отделение