Определение № 2230 от 09.08.2024 г. на ВКС по т. д. № 553/2023 г.

Производството е по чл.248, ал.2 ГПК. Образувано е по молба на К. В. П. и З. К. П., представлявани от адв. П. И., за допълване на постановеното по делото определение № 1255 от 08.12.2023г., като на първата от тях бъдат присъдени направените по делото разноски за заплатено адвокатско възнаграждение, а на адв. И. бъде присъдено адвокатско възнаграждение по чл.38, ал.2 ЗА за осъществено безплатно процесуално представителство на втората молителка. Ответницата по молбата Л. Г. Меликова, гражданка на Руска Федерация, представя отговор, с който оспорва направеното искане, като поддържа, че същото е допустимо, но неоснователно. Сочи, че не е страна по делото, чието решение е поискала да бъде отменено, и съгласно закона в качеството й на трето лице няма право на разноски, нито дължи такива. Поддържа, че при произнасяне по отговорността й за разноски следва да бъдат съобразени всички обективни критерии по смисъла на чл.36, ал.1 ЗА, а не само величината на материалния интерес. Върховният касационен съд, Търговска колегия, Второ отделение, като обсъди доводите на страните, намира следното: Молбата е подадена в срока по чл.248, ал.1 ГПК и е допустима. С постановеното по настоящото дело определение № 615 от 28.05.2023г. е оставена без разглеждане подадената от Л. Г. Меликова, гражданка на Руска Федерация, молба за отмяна на влязло в сила решение по т.д. № 2058/2021г. на СГС, като с определението на ответниците по молбата не са присъдени разноски. Настоящият състав намира, че направеното искане е основателно. С оглед изхода на делото на ответниците се дължат разноски, каквото искане е направено в отговора на молбата за отмяна. Неоснователно е възражението на молителката – ответница по направеното искане по чл.248 ГПК, че не дължи разноски, тъй като не е била страна в производството, по което е постановено решението, чиято отмяна се иска, и поради това има качеството на трето лице. В качеството си на страна в производство по чл.303 ГПК, образувано по подадена от нея молба за отмяна на влязло в сила решение, и с оглед изхода на делото същата следва да понесе отговорност за разноските на ответниците. С отговора на молбата за отмяна са представени доказателства за заплатено от К. В. П. адвокатско възнаграждение за настоящото производство в размер на 6000 лева. Настоящият състав с оглед направеното от молителката възражение относно размера на възнаграждението съобразно предмета на производството намира, че заплатеното от ответницата адвокатско възнаграждение в размер на 6000 лева не съответства на фактическата и правната сложност на спора. С решение на Съда на Европейския съюз от 25 януари 2024 г. по дело C-438/22 г., което следва да бъде съобразено, е прието, че член 101, параграф 1 от ДФЕС във връзка с член 4, параграф 3 от ДЕС следва да се тълкува в смисъл, че ако се установи, че наредба, която определя минималните размери на адвокатските възнаграждения и на която е придаден задължителен характер с национална правна уредба, противоречи на посочените разпоредби, националният съд е длъжен да откаже да я приложи, както и че национална уредба, съгласно която, от една страна, адвокатът и неговият клиент не могат да договорят възнаграждение в размер по-нисък от минималния, определен с наредба, приета от съсловна организация на адвокатите като Висшия адвокатски съвет, и от друга страна, съдът няма право да присъди разноски за възнаграждение в размер по-нисък от минималния, трябва да се счита за ограничение на конкуренцията "с оглед на целта" по смисъла на тази разпоредба от ДФЕС. Изрично е посочено, че при наличието на изброените ограничения не е възможно позоваването на легитимни цели, както и че националният съд е длъжен да откаже да приложи тази национална правна уредба спрямо страната, осъдена за разноски, включително и когато предвидените в тази наредба минимални размери отразяват реалните пазарни цени на адвокатските услуги. След постановяване на посоченото решение на СЕС е формирана и практика на ВКС - определение № 350 от 15.02.2024г. по ч.т.д. № 75/2024г. на ВКС, II т.о., определение № 474 от 28.02.2024г. по ч.т.д. № 961/2023г. на ВКС, I т.о. и др., според която при преценката си за размера на подлежащите на възстановяване разноски за адвокатско възнаграждение на страната, в чиято полза е разрешен спорът, и при прилагане на разпоредбата на чл.78, ал.5 ГПК съдът не е обвързан от посочените в Наредба №1/20024г. минимални размери на адвокатското възнаграждение. С оглед вида на настоящото производство – молба за отмяна по чл.304 ГПК, съдът дължи произнасяне по наличието на предвидените в разпоредбата процесуални предпоставки, но не дължи разрешаване на спора относно съществуването на вземанията, предмет на оспореното в настоящото производство решение. Поради това, като съобразява фактическата и правна сложност на спора, в това число наличието на формирана практика на ВКС по обуславящия въпрос за наличието на процесуална легитимация на молителката по чл.304 ГПК, настоящият състав намира, че заплатеното от ответницата К. В. П. адвокатско възнаграждение в размер на 6000 лева е прекомерно и следва да бъде намалено до 2000 лева. По същите съображения на адв. И. следва да бъде присъдено адвокатско възнаграждение за осъщественото процесуално представителство на ответницата З. П. в размер на 2000 лева. Така мотивиран, Върховен касационен съд на Република България, Търговска колегия, състав на Второ отделение