Определение № 9870 от 12.10.2026 г. на ВАС по адм. д. № 9679/2026 г.

Производството е по чл.229, ал.1, т.1 от Административнопроцесуалния кодекс /АПК/. Образувано е по частна жалба на Д. Ф. П., чрез адв. Ж. Жерков, против Определение № 19249 от 18.05.2026 г., постановено по административно дело № 13332/2025 г. по описа на Административен съд София- град, с което е оставена без разглеждане жалбата на частния жалбоподател срещу Заповед № РД-04-1066 от 24.11.2025 г. на административния ръководител на Софийска градска прокуратура, с която е разпоредено да не се изплаща допълнително трудово възнаграждение на Д. Ф. П. – прокурор в СГП. Наведените касационни основания са за неправилност на обжалваното определение поради неправилно приложение на материалния закон и необоснованост. Ответникът – и. ф. административен ръководител на Софийска градска прокуратура, с писмо изразява становище за законосъобразност на Заповед № РД-04-1066 от 24.11.2025 г. Частната жалба е подадена в срок, от надлежна страна и е процесуално допустима. Разгледана по същество е неоснователна. За да остави без разглеждане жалбата на Д. Ф. П. и да прекрати производството по делото, съдът е анализирал нормативната уредба в контекста на отправеното искане и приел, че оспорената Заповед № РД-04-1066 от 24.11.2025 г. на и. ф. административния ръководител на СГП представлява вътрешнослужебен акт, който не обуславя допустимост на съдебно оспорване по АПК. Приел е, че актът не съдържа белезите на индивидуален административен акт по смисъла на чл.21, ал.1 АПК и попада в хипотезата на чл.2, ал.2, т.3 АПК, според която норма не подлежат на оспорване по АПК актове, с които се създават права или задължения за органи или организации, подчинени на органа, издал акта, освен ако с тях се засягат права, свободи или законни интереси на граждани или юридически лица. Преценил е, че с обжалваната заповед не се засягат по смисъла на чл.2, ал.2, т.3 АПК правата и законните интереси на прокурор П., като ефективното реализиране на търсената съдебна защита при липсата на данни за проведено законосъобразно дисциплинарно производство по реда на ЗСВ и отказ да му бъде изплатено допълнително трудово възнаграждение може да реализира по общия исков ред пред гражданския съд. В допълнение сочи, че независимо от спецификите на правоотношенията на магистратите, изрично е уредено в чл.229 ЗСВ субсидиарното приложение на Кодекса на труда. Определението е правилно. При вярно установената фактическа обстановка по делото, съдът е формирал правилен правен извод за недопустимост на подадената жалба срещу Заповед № РД-04-1066 от 24.11.2025 г. на административния ръководител на Софийска градска прокуратура. Първоинстанционният съд надлежно и аргументирано е обсъдил в мотивите си всички факти и обстоятелства от значение за допустимостта на жалбата, с която е бил сезиран, правилно е тълкувал и приложил относимите в случая норми на чл.2, ал.2, т.3 и чл.21, ал.1 АПК, във връзка с чл.229 ЗСВ, като е извел обоснован извод за нейната недопустимост. Съображенията му се възприемат изцяло от настоящата инстанция, която препраща към тях на основание чл.221, ал.2, изр.2 АПК, във връзка с чл.236 АПК. Административнопроцесуалният кодекс не се прилага за актове, отнасящи се до извършване на вътрешна административноорганизационна дейност, освен ако с тях се създават предпоставки и условия, при които могат да бъдат засегнати права или защитени от правото интереси на други лица. По силата на чл.2, ал.2, т.3 от АПК, от приложното поле на закона са изключени актовете на административните органи, с които се създават задължения за техни подчинени органи или се разрешават вътрешнослужебни въпроси. В случая отсъства предвиденото в същата норма изключение - наличие на засегнати права и интереси на други лица, обуславящо допустимост на обжалването по съдебен ред. С оглед вътрешноведомственото им естество тази категория актове не съдържат властническо волеизявление, което едностранно да поражда промяна в правната сфера на гражданите. За такива вътрешнослужебни актове съдебното обжалване е недопустимо по аргумент от чл.2, ал.2, т.3 АПК. Определянето на акта като административен следва от определени характеристики, извлечени от съдържанието му, съпоставени с последиците от издаването му. Така издадената заповед има характер на вътрешноорганизационен акт на административния ръководител на СГП, няма характер на правораздаване и на изпълнително разпоредителна дейност, поради което не притежава белезите на административен акт като обект на съдебно оспорване, както правилно е приел административният съд в мотивите към обжалваното определение. Като е приел жалбата на Д. Ф. П. за процесуално недопустима и е прекратил производството по делото, първоинстанционният съд е постановил правилно определение, което следва да се остави в сила. По изложените съображения, на основание чл.221, ал.2, изр. първо, предл. първо, във вр. с чл.236 АПК, Върховният административен съд, шесто отделение,