Определение № 86 от 20.01.2023 г. на ВКС по гр. д. № 4822/2022 г.

Производството е по реда на чл. 274, ал. 2 ГПК. Образувано е по частна жалба, подадена от М. С. И., чрез адв. М. П., срещу определение № 4138 от 17.10.2022 г. по гр. д. № 3640/2022 г. на ВКС, III г.о., постановено в производство по чл. 307 ГПК, с което е оставена без разглеждане като недопустима молбата на М. С. И. за отмяна по реда на чл. 303, ал. 1, т. 4 ГПК на решение № II-27 от 26.07.2021 г. по в. гр. д. № 200/2021г. на Окръжен съд – Бургас, с което е потвърдено решение № 260730 от 24.11.2020 г. по гр. д. № 2613/2015 г. на Районен съд – Бургас. С частната жалба се излагат съображения за недопустимост и неправилност на обжалвания съдебен акт. Сочи се, че предишният състав е допуснал съществено процесуално нарушение доколкото е следвало да даде указания във връзка с констатираната нередовност в молбата за отмяна, а именно липса на точно и мотивирано изложение на основанията за отмяна, като предостави срок за отстраняване на същата. Навеждат се и подробни доводи за неправилност на извода на съда за недопустимост на молбата за отмяна във връзка с поддържаното основание по чл. 303, ал. 1, т. 4 ГПК. Твърди се, че решението, чиято отмяна се иска очевидно противоречи на приетото в Тълкувателно решение № 6 от 11.02.2022 г. по тълк. дело № 6 по описа за 2017 г. на ОСГК на ВКС. Искането е за отмяна на определението и разглеждане по същество на подадената молба за отмяна. Ответникът по частната жалба не взема становище по нея. Върховният касационен съд, Трето гражданско отделение, за да се произнесе по частната жалба съобрази следното: Жалбата е постъпила в срок, изхожда от процесуално легитимирана страна, против определение, подлежащо на инстанционен контрол по реда на чл. 274, ал. 2 ГПК, поради което е допустима. Разгледана по същество, същата е неоснователна. Съображенията за това са следните: М. С. И. е предявил против Военно формирование 32890-Бургас искове за осъждане на ответника да му заплати сумата от 11 907.84 лв., представляваща неплатено трудово възнаграждение за 2688 часа положен от ищеца извънреден труд през периода 01.04.2001 г. – 31.03.2015 г. вследствие на полагащите му се и неизползвани почивки след изпълнявано от него дежурство по график и др. във военно формирование 18360-Бургас и военно формирование 32890-Бургас, ведно със законната лихва върху главницата от подаване на исковата молба до изплащането, както и сумата от 1000 лв., представляваща общо дължима мораторна лихва от падежа на всяко месечно задължение до предявяването на иска. С решение № 260730/24.11.2020 г., постановено по гр. д. № 2613/2015 г. по описа на Районен съд – Бургас, са отхвърлени като неоснователни исковете на М. С. И. срещу Военно формирование 32890-Бургас за заплащане на сумата от 5761.57 лева, представляваща неизплатено трудово възнаграждение за положения от ищеца извънреден труд за периода от 01.04.2002 г. до 31.03.2015 г., т.е. фактически отработеното служебно време над месечната продължителност на служебното време вследствие на полагащите му се и неизползвани почивки след изпълнявани дежурства по график, която сума представлява сбора от 156 главници в размер на общо 1768 часа, както и сумата от 6572.39 лева общо дължима мораторна лихва за периода от 01.06.2002 г. до деня преди предявяване на исковата молба – 27.04.2015 г., ведно със законната лихва върху главницата, считано от предявяването на иска – 28.04.2015г. до окончателното изплащане. Предмет на въззивна проверка е била отхвърлителната част на първоинстанционното решение, която е потвърдена с решение № II-27 от 26.07.2021 г. по в. гр. д. № 200/2021г. на Окръжен съд – Бургас. С определение № 470 от 30.05.2022 г. по гр. д. № 4561/2021 г. на Върховния касационен съд, III г.о., не е допуснато касационно обжалване на въззивното решение. Производството по гр. д. № 3640/2022 г. по описа на ВКС, III г.о., е образувано по молба на М. С. И. за отмяна на решение № II-27 от 26.07.2021 г. по в. гр. д. № 200/2021г. на Окръжен съд – Бургас, с което е потвърдено решение № 260730 от 24.11.2020 г., постановено по гр. д. № 2613/2015 г. на Районен съд – Бургас. Молителят е поддържал, че е налице основанието за отмяна по чл. 303, ал. 1, т. 4 ГПК. Посочил е, че решението на Бургаския районен съд, въззивното решение на Бургаския окръжен съд, с което то е потвърдено, и определението на ВКС, с което не е допуснато касационно обжалване по делото, са постановени в грубо и явно противоречие с Тълкувателно решение № 6 от 11.02.2022 г. по тълк. дело № 6 по описа за 2017 г. на ОСГК на ВКС, което според молителя обуславя основание за отмяна по чл. 303, ал. 1, т. 4 ГПК. С определение № 4138 от 17.10.2022 г. по гр. д. № 3640/2022 г. на ВКС, III г.о., постановено в производство по чл. 307 ГПК, е оставена без разглеждане като недопустима молбата на М. С. И. за отмяна по реда на чл. 303, ал. 1, т. 4 ГПК на решение № II-27 от 26.07.2021 г. по в. гр. д. № 200/2021г. на Окръжен съд – Бургас, с което е потвърдено решение № 260730 от 24.11.2020 г., постановено по гр. д. № 2613/2015 г. на Районен съд – Бургас. Решаващият състав, за да обоснове този си извод, е посочил, че молбата за отмяна не съдържа изложение на фактически обстоятелства, относими към някое от основанията по чл. 303, ал. 1 ГПК, в това число посоченото от молителя основание по чл. 303. ал. 1, т. 4 ГПК; че в молбата за отмяна не са изложени обстоятелства, нито са посочени доказателства за наличие на това отменително основание; че молителят обосновава молбата си за отмяна с твърдения за противоречие на атакуваното решение с Тълкувателно решение № 6 от 11.02.2022 г. по тълк. дело № 6 по описа за 2017 г. на ОСГК на ВКС. В тази връзка е съобразил, че тълкувателното решение, с което ОСГТК на ВКС уеднаквява съдебната практика, се различава от съдебните решения, постановени по индивидуални правни спорове по специфичното си съдържание и правни последици. Посочил е също, че противоречието между приетото от съда каузално тълкуване на правна норма по конкретен правен спор, приключил с влязло в сила решение и задължителното тълкуване на същата норма с тълкувателно решение води до неправилност на съдебното решение, което се квалифицира като нарушение на материалния закон. В допълнение е отбелязал, че отмяната е извънреден процесуален способ за извънинстанционен контрол на неправилни съдебни решения на изчерпателно изброени в чл. 303, ал. 1 и чл. 304 ГПК фактически състави, между които нарушението на материалния закон не е предвидено като отменително основание. По изложените съображения предишният състав е приел, че подадената молба за отмяна е недопустима и е оставил същата без разглеждане. Обжалваното определение е правилно и законосъобразно. Съгласно разясненията, дадени в т. 10 от ТР № 7 от 31.07.2017 г. по тълк. д. № 7/2014 г. на ОСГТК на ВКС, молба за отмяна, която не съдържа конкретни и надлежни твърдения за някое от основанията по чл. 303, ал. 1 ГПК, е недопустима и се оставя без разглеждане. Само наведени в молбата за отмяна твърдения за наличие на някое от основанията по чл. 303, ал. 1 ГПК или чл. 304 ГПК не са достатъчни и не могат да обосноват допускането до разглеждане по същество на подадена молба за отмяна. Оплакванията на жалбоподателя за недопустимост на обжалвания съдебен акт поради липсата на указания във връзка с констатираната нередовност на молбата за отмяна са неоснователни. Изразеното от съдебния състав на ВКС, Трето ГО, становище за недопустимост на молбата за отмяна е в съответствие с въведените от законодателя императивни изисквания относно съдържанието на молбата за отмяна /чл. 306, ал. 1 ГПК/. В посочения смисъл са и постановките в постановеното Тълкувателно решение № 7/31.07.2017 г. по тълк. дело № 7/2014 г. на ОСГТК на ВКС - т. 10. В този акт на нормативно тълкуване изрично е отразено, че молба за отмяна, която не съдържа конкретни и надлежни твърдения за наличие на някое от основанията по чл. 303, ал. 1 и 304 ГПК е недопустима, като ВКС се произнася с определение, с което я оставя без разглеждане. При постановяване на атакуваното определение съдебният състав на трето гр. о. на ВКС е отчел конкретните твърдения на молителя, с които на практика се обосновава неправилност на влязлото в сила въззивно решение. Тези твърдения и правни доводи биха могли да се квалифицират като основания за касиране по см. на чл. 281, т. 3 ГПК, тъй като са в обхвата на преценката на съдилищата при инстанционното разглеждане на делото, но не и като фактически твърдения, които да се подведат под основанието за отмяна по чл. 303, ал. 1, т. 4 ГПК. Като неоснователни следва да се преценят и доводите в частната жалба за неспазване на законодателното изискване при констатиране нередовност на молбата за отмяна, същата да се остави без движение и на молителя да се дадат указания за отстраняването им. В настоящия случая не се касае за нередовност на молбата за отмяна поради непредставяне на изложение на основанията за отмяна съгласно чл. 306, ал. 1 ГПК, която да изисква даване на указания на молителя, а напротив изложение се съдържа в самата молба за отмяна, като молителят се е позовал на основанието по чл. 303, ал. 1, т. 4 ГПК, което е обосновал с твърдението за противоречие на атакуваното решение с Тълкувателно решение № 6 от 11.02.2022 г. по тълк. дело № 6 по описа за 2017 г. на ОСГК на ВКС. Доколкото не се излагат доводи за наличието на друго влязло в сила решение, което да противоречи на решението, предмет на молбата за отмяна, съставът на ВКС е констатирал, че на практика молителят не е навел релевантни твърдения, които да обосновават приложното поле на соченото от него основание за отмяна по чл. 303, ал. 1, т. 4 ГПК. Липсата на надлежни твърдения за обосноваване на някое от основанията по чл. 303, ал. 1 ГПК, в това число и посоченото от молителя основание по чл. 303, ал. 1, т. 4 ГПК, е самостоятелно основание за недопустимост на молбата, както правилно е отчел и предходният състав. За да е осъществено основанието за отмяна по чл. 303, ал. 1, т. 4 ГПК е необходимо да са налице две влезли в сила съдебни решения, постановени между същите страни, за същото искане и на същото основание, които взаимно си противоречат. Противоречието между съдебно решение, постановено по индивидуален правен спор и тълкувателно решение какъвто е настоящият случай, не съставлява основание за отмяна по чл. 303, ал. 1, т. 4 ГПК. Съгласно цитираното ТР № 7/17 г., т. 5, основанието по чл. 303, ал. 1,т. 4 ГПК е налице при пълен субективен и обективен идентитет на предмета и страните по делата, както и когато са разрешени по различен начин правни въпроси, включени в предмета на делото, по които се формира СПН. Такова противоречие между тълкувателно решение на ОСГК на Върховния касационен съд и постановено решение по индивидуален правен спор, не може да съществува. Всяко тълкувателно решение на Общото събрание на Гражданската и/или Търговската колегии на ВКС има за предмет откриване точния смисъл на правните норми чрез изясняване на вложеното в тях от законодателя съдържание. По тази причина нито едно тълкувателно решение на ОСГК, ОСТК или ОСГТК няма отношение към фактическата обстановка по конкретен правен спор. Както правилно е съобразил предходният състав, противоречието между приетото от съда каузално тълкуване на правна норма по конкретен правен спор, приключил с влязло в сила решение и задължителното тълкуване на същата норма с тълкувателно решение води до неправилност на съдебното решение, което се квалифицира като нарушение на материалния закон, а последното не е предвидено като отменително основание. Очевидно в случая не се твърди и не се установява субективен и обективен идентитет по два правни спора, по които са постановени съдебни актове, предвид на което и правилно предишният състав е приел, че молбата за отмяна е недопустима и следва да бъде оставена без разглеждане. На молителя разноски за настоящото производство не се следват, а ответникът не е взел становище по частната жалба. Предвид изложеното, Върховният касационен съд, състав на III г.о.,