Определение № 289 от 21.06.2016 г. на ВКС по гр. д. № 2558/2016 г.

Производство по чл. 274, ал. 2, изреч. 1 от ГПК (в редакцията преди изм., обн. в ДВ, бр. 50/03.07.2015 г.), във вр. с § 14, пр. 2 от ПЗР на ЗИДГПК (обн. в ДВ, бр. 50/03.07.2015 г.). Образувано е по частна жалба на О. П. М. срещу определение № 7672/16.04.2013 г., постановено по частно гр. дело № 1681/2013 г. на Софийския градски съд (СГС). С обжалваното определение е оставена без разглеждане частна жалба на жалбоподателя срещу определение от 21.06.2012 г. по гр. дело № 9799/2005 г. на Софийския районен съд (СРС), с което е прекратено първоинстанционното производство по същото дело поради отказ от предявените по него искове. Частната жалба срещу определението на СГС е процесуално допустима. Подадена е в срок от процесуално легитимирано за това лице, което е страна (жалбоподател) по частното производство пред въззивния съд (макар да не е страна по първоинстанционното дело), и срещу подлежащо на обжалване пред ВКС определение на СГС – съгласно чл. 274, ал. 2, изреч. 1 от ГПК (в редакцията преди изм., обн. в ДВ, бр. 50/03.07.2015 г.), във вр. с § 14, пр. 2 от ПЗР на ЗИДГПК (обн. в ДВ, бр. 50/03.07.2015 г.), тъй като частната жалба е подадена преди изменението на процесуалната норма. Частната жалба не е касационна такава по чл. 274, ал. 3 от ГПК, поради което приложеното към нея изложение на основания за допускане на касационно обжалване не следва да бъде обсъждано. В частната жалба (предвид и допълнението ѝ, подадено чрез назначения от съда процесуален представител на жалбоподателя – адв. Ж. Н.) се поддържат оплакване и доводи за неправилност на обжалваното определение. Ответниците по частната жалба – ищецът [фирма] (представлявано от управителя К. Д. Л.) и ответниците по исковете Н. П. З., М. А. М. и Л. Ж. З., в отговорите на жалбата излагат становища и съображения за нейната неоснователност. Разгледана по същество, частната жалба е неоснователна по следните съображения: Към момента на подаването на исковата молба пред първоинстанционния съд жалбоподателят е бил управител на ищцовото [фирма] и в това свое качество на негов представител по закон е предявил исковете от името на дружеството. Към датата на постановяването на прекратителното определение на СРС жалбоподателят вече не е имал качеството на управител на дружеството-ищец. При така установените обстоятелства по делото, въззивният съд е приел, че жалбоподателят няма представителна власт да подава частна жалба от името на дружеството и в лично качество също не е легитимиран да обжалва първоинстанционното определение. Пред настоящата инстанция жалбоподателят не оспорва обстоятелствата, че вече не е управител и представител на дружеството-ищец. Твърденията му са единствено, че имал правен интерес от подаването на частната жалба пред СГС, тъй като за втори път е изключен от фирмата като съдружник и управител с неистински документи, като първият път доказал това и бил възстановен. Твърдения, жалбоподателят да е предприел действия по атакуване на изключването и заличаването му за втори път като съдружник и управител, не са изложени, а от представените по делото извлечения от търговския регистър е видно, че той и понастоящем не фигурира като управител и представител на дружеството-ищец; такива са К. Д. Л. и ответникът Н. П. З.. При тези обстоятелства по делото, въззивният съд правилно е приел, че жалбоподателят не разполага с представителна власт да подаде частна жалба от името на дружеството-ищец – чл. 30, ал. 1 от ГПК. Правилен е и изводът на СГС, че жалбоподателят не е процесуално легитимиран да подаде частната жалба срещу преграждащото определение на СРС и от свое име. Жалбоподателят не е страна по делото пред първата инстанция, а разпоредбата на чл. 26, ал. 2 от ГПК изрично установява процесуална забрана пред съда да се предявяват чужди права от свое име. При това положение частната жалба, с която е сезиран въззивният съд, е процесуално недопустима. Доводите, изложени от назначения процесуален представител на жалбоподателя за наличие на хипотезата на чл. 29, ал. 4 от ГПК – противоречие в интересите между представляван и представител, са неоснователни и нямат отношение към процесуалната недопустимост на частната жалба, подадена пред СГС. Дори и да е налице противоречие на интереси между дружеството-ищец и ответника Н. П. З. (който понастоящем е негов управител заедно с К. Д. Л.), това отново не легитимира жалбоподателя да извършва каквито и да било процесуални действия по делото, включително – нито да иска назначаване на особен представител на дружеството-ищец, нито да обжалва прекратителното първоинстационно определение пред въззивната инстанция, след като нито е страна – ищец или ответник по предявените искове, нито вече е представител на дружеството-ищец. По изложените съображения, обжалваното определение, като валидно, процесуално допустимо и правилно, следва да бъде потвърдено. Мотивиран от гореизложеното, Върховният касационен съд, състав на Четвърто гражданско отделение