Определение № 2282 от 27.02.2026 г. на ВАС по адм. д. № 1715/2026 г.

Производството е по чл. 229 и сл. от Административнопроцесуалния кодекс (АПК). Образувано е по частна жалба на Д. С. - гражданин на Албания, подадена чрез пълномощника адвокат К. Коцопулос. Жалбата е срещу определение № 42625/18.12.2025 г., постановено от Административен съд – София град (АССГ) по адм. дело № 11946/2025 г. В частната жалба се излагат доводи за неправилност на обжалваното определение поради нарушение на материалния закон и необоснованост – отменителни основания по чл. 209, т. 3 вр. чл. 236 от АПК. Претендира се отмяната му и връщане делото на Административен съд София - град за продължаване на съдопроизводствените действия по него. Претендира присъждане на разноски. Ответникът – завеждащият консулската служба на Република България в гр. Тирана, Албания, не изразява становище по частната жалба. Върховният административен съд, състав на четвърто отделение, намира частната жалба за допустима – подадена срещу подлежащо на обжалване определение, с което се прегражда по-нататъшното развитие на производството, от страната по делото, за която определението е неблагоприятно, и в срока по чл. 230 от АПК. Разгледана по същество частната жалба е неоснователна по следните съображения: С обжалваното определение е оставена без разглеждане жалбата на Д. С. срещу отказа на завеждащия консулската служба на Република България в гр. Тирана за издаване на виза "D" за дългосрочно пребиваване в Република България, по подадено заявление и производството по делото е прекратено. За да постанови този резултат административният съд се е позовал на чл. 159, т. 1 от АПК във връзка с чл. 10а, ал. 4 от Закона за чужденците в Република България (ЗЧРБ). Приел е, че в подадената жалба оспорващият не твърди да са засегнати негови основни права по Европейската конвенция за правата на човека (ЕКПЧ). Обжалваното определение е правилно. По делото няма спор, че обжалваният отказ на завеждащия консулската служба на Република България в гр. Тирана, се отнася до заявеното от жалбоподателя издаване на виза за дългосрочно пребиваване (вид "D") по чл. 9а, ал. 2, т. 4 от ЗЧРБ. Според чл. 10а, ал. 4 от ЗЧРБ отказите за издаване на визи по чл. 9а, ал. 2, т. 4 не подлежат на обжалване по съдебен ред, освен когато лицето претендира засягане на основни права и свободи по ЕКПЧ. Разпоредбата е ясна. С приемането й е въведено предвиденото в чл. 120, ал. 2 от Конституцията на Република България изключение от общата клауза за обжалваемост на административните актове. Същевременно е предвидено и изключение от въведеното правило за необжалваемост, допускащо съдебното обжалване на отказите за издаване на виза вид "D" единствено в случаите, в които чуждият гражданин претендира засягане на основни права и свободи по ЕКПЧ. В случая обаче такова засягане не е претендирано от оспорващия. При така установеното, правилно административният съд е приел, че е сезиран с недопустима жалба, тъй като от жалбоподателя не са изложени твърдения за засягане на основни права и свободи по ЕКПЧ, които да обуславят допустимост на жалбата. Твърдение за нарушение на чл. 5 и чл. 8 от ЕКПЧ е наведено от жалбоподателя едва в частната жалба срещу атакуваното определение. Същото обаче е без правно значение за предмета на дължимата в настоящото производство проверка относно направената от административния съд преценка за допустимост на жалбата. Правилно е посочено от административния съд, че претендираното като нарушено право по чл. 8 ЕКПЧ е бланкетно, неотносимо към конкретните основания от фактическа страна. Искането за издаване на виза на основание упражняване на търговска дейност като управител на търговско дружество е свързано с упражняване на право на труд, респективно на професия. В чл. 8 от Конвенцията не е предвидено задължение за договарящите държави да се съобразят с избора на гражданин на трета страна в коя точно държава да упражнява трудова заетост или професионална дейност. Според съдебната практика, обобщена в пар. 85 от Решение от 16 ноември 2006 г. на Съда по правата на човека по делото Каров срещу България Жалба № 45964/99, но в пар. 86 от същото решение е цитирана и друга съдебна практика - по делото "Тлименос срещу Гърция" ((GC), № 34369/97, § 41, ЕСПЧ 2000 - IV), където Съдът е преценил, че Конвенцията не гарантира правото на свобода на професията. Предвид горното, правилен се явява извода на административния съд, че обстоятелствата, на които оспорващият се позовава, не попадат в чл. 8 от Конвенцията и в изключението по чл.10а, ал. 4 ЗЧРБ. Предвид изложеното правилно на основание чл. 10а, ал. 4 от ЗЧРБ жалбата е оставена без разглеждане и е прекратено образуваното по нея съдебно производство. Обжалваното определение е правилно и следва да бъде оставено в сила. Водим от горното и на основание чл. 221, ал. 2, предл. 1-во във връзка с чл. 236 от АПК, Върховният административен съд, състав на четвърто отделение,