Определение № 3514 от 11.12.2025 г. на ВКС по т. д. № 943/2025 г.

Производството е по чл.274 ал.2 ГПК. Образувано е по частна жалба на адвокат П. К., в качеството й на пълномощник на П. К. К., Р. Д. Г. и Д. И. Димитров, срещу определение №85/ 26.02.2025г. по в.т.д.№360/24 г. на Пловдивски апелативен съд, с което е оставена без уважение молбата й за изменение на постановеното по делото решение №419/25.11.2024 г. в частта за разноските. Оплакванията на жалбоподателя са за неправилност на обжалвания съдебен акт. Претендира се отмяната му и присъждане на допълнително адвокатско възнаграждение за процесуалния представител на ищците в размер на още 9 584,80 лв.- от общо претендираните 11 584,80 лв. Твърди се, че въззивният съд правилно е присъдил адвокатски хонорар на основание чл. 38 ал. 2 ЗА, но неправилно е изчислил размера му. Поддържа се, че дори да се приеме, че съдът не е обвързан с фиксираните в Наредба № 1 минимални размери на адвокатските възнаграждения, съобразявайки се с решението на СЕС, то няма пречка да се гледа на тях като инструктивни, ориентировъчни относно представата на съсловието за адекватност на адвокатските възнаграждения. Добавя се, че в случая е налице съединяване на три иска в едно производство, по всеки от които се дължи самостоятелна защита, доколкото всеки от тези искове се основава и на различни обстоятелства, спрямо които подлежат на самостоятелна преценка събраните, макар и общи по всички искове доказателства, което в случая предпоставя завишена фактическа и правна сложност на защитата. В тази връзка се изтъква, че определеното от въззивния съд адвокатско възнаграждение в размер на 2 000 лв. не е еквивалентно на осъществените процесуални действия по делото, т.е. не е в справедлив размер, който да отговаря на фактическата и правна сложност на делото, вида и количеството извършена работа от адвоката. Въведено е възражение, че в случая липсва сключен договор между клиент и адвокат, по силата на който адвокатът да се е съгласил да осъществи представителство, като получи възнаграждение в размер по-нисък от определените в Наредба № 1, поради което не е нарушена свободата на договаряне и конкуренцията, в какъвто смисъл е решението на СЕС. В тази насока се позовава на разпоредбата на чл.38 от ЗА, както и чл.36 ал.2 от ЗА. Наведени са доводи за неравнопоставеност между положението на адвокат, договорил и получил адвокатско възнаграждение и положението на адвокат, оказал безплатно процесуално представителство, без реално да знае дали ще получи такова. Оспорва се извода на съда, че адвокатският хонорар следва да бъде намален съобразно решението на СЕС от 25.01.2024 г. по дело № С- 438/2022 г. въпреки липсата на възражение от страна на застрахователя. Насрещната страна по делото- ЗАД „ДаллБогг: Живот и Здраве“ АД, [населено място] не е подала отговор на постъпилата частна жалба. Върховен касационен съд, Търговска колегия, състав на Второ отделение, след преценка на данните и доводите по делото, намира следното: Частната жалба е допустима - подадена е от надлежна страна в срока по чл.275, ал.1 ГПК срещу подлежащ на обжалване съдебен акт, но по същество е неоснователна. За да се произнесе, съставът на Пловдивски апелативен съд е посочил, че при определяне на разноските за въззивното производство е бил взет предвид изходът на спора пред въззивната инстанция и обжалваемият материален интерес. Съдът е подчертал, за да присъди адвокатско възнаграждение в размер на общо 2000 лв., който е под минималния размер, предвиден в Наредба №1/09.07.2004 г., е взел предвид приетото с решение на СЕС по дело С-438/22 от 25.01.2024 г. в смисъл, че националният съд не само може, но е и длъжен да откаже да приложи тази национална правна уредба, включително, когато предвидените в тази наредба минимални размери отразяват реалните пазарни цени на адвокатските услуги. За да определи доводите на молителя в насока за неприложимост на така приетото като неоснователни, съдът е посочил,че не може да бъде прието,че националната правна уредба,съдържаща се в нормите на чл.36 ал.1 и ал.2 ЗА и чл.78 ал.5 ГПК, придава изключително задължителен характер на решение на съсловна организация, какъвто характер притежава Наредба №1/2004г. Въззивният съд се е спрял подробно на възприетото в решение на СЕС по дело С-438/22 от 25.01.2024 г., според чийто § 37 националният съд е длъжен да гарантира пълното действие на изискванията на правото на Съюза, като при необходимост сам взема решение да остави без приложение всяка национална правна уредба, която противоречи на разпоредба от правото на Съюза с директен ефект, какъвто директен ефект има нормата на чл.101 §1 от ДФЕС, а според §39 ако национален съд установи, че ограниченията на конкуренцията, произтичащи от наредба за минималните размери на адвокатските възнаграждения, не могат да се считат за присъщи на преследването на легитимни цели, националната правна уредба, която придава задължителен характер на тази наредба, би била несъвместима с чл.101 §1 от ДФЕС вр. чл.4 §3 от ДЕС - което е намерило израз и в §1 от диспозитива на решението. Въззивният съд е обобщил, че даденото разрешение с решението по преюдициалното запитване- задължително за всички съдилища по смисъла на чл. 633 ГПК, означава, че при преценката си за размера на подлежащите на възстановяване разноски за адвокатско възнаграждение, включително и при определяне на адвокатско възнаграждение по реда на чл.38 ал.2 ЗА и при приложение на разпоредбата на чл.78 ГПК, съдът не е обвързан от посочените размери в Наредба №1/2004г. за минималните размери на адвокатските възнаграждения. С оглед това въззивният съд е направил извода, че не може да бъде прието, че намаляването на разноските, представляващи адвокатско възнаграждение по чл.38 ал.2 ЗА под минимлума, предвиден с Наредба № 1, противоречи на основните принципи на гражданския процес, включително и на цялостната уредба на чл.78 ГПК. Според изложеното от съда, това се отнася, както при договорено между адвоката и клиента и изплатено възнаграждение, така и при договорено между адвоката и клиента безплатно процесуално представителство. Развил е съображения,че при втората хипотеза също се касае до облигационна връзка- мандатно правоотношение, осъществено между адвоката и клиента, като единствената разлика е по отношение на начина на заплащане на адвокатското възнаграждение- определяемо от съда, в зависимост от изхода от спора, като и в тази хипотеза не е нарушена свободата на договаряне. В този смисъл тезата на молителя за неравнопоставеност между положението на адвокат, договорил и получил адвокатско възнаграждение и положението на адвокат, оказал безплатно процесуално представителство, е останала несподелена от съда, доколкото приетото в наднационалната съдебна практика е приложимо, както при договорено между адвоката и клиента и изплатено адвокатско възнаграждение, така и в хипотезата на оказано безплатно процесуално представителство. При определянето на адвокатското възнаграждение под минимума, предвиден в Наредба №1/2004 г., съдът е уточнил, че се прави преценка на фактическата и правна сложност, която в случая не е особено завишена и при проведените повече от едно съдебни заседания във въззивното производство. Съдът е взел предвид, че в случая процесуалното представителство е било осъществено по субективно съединени искове /три иска/, които обаче са с правно основание чл.432 ал.1 КЗ и според съда изначално не се отличават с особена правна сложност, предвид многобройната съдебна практика по тях. Освен това според съда и по отношение на трите иска е налице общ правен интерес, идентичност на правопораждащия факт, съответно- идентичност на доказателствата и осъществената процесуална защита. Допълнил е, че, макар да е била упражнена процесуална защита по две въззивни жалби, то процесуалната защита по подадената от ищците въззивна жалба се е осъществила чрез същите действия, чрез които се е осъществила и защитата по подадената от насрещната страна въззивна жалба. Съдът е отчел, че процесуалните действия, предприети от оказалия безплатно процесуално представителство адвокат /изготвяне на въззивна жалба, отговор на въззивна жалба на насрещната страна, изготвяне на писмени становища, явяване в проведени в първоинстанционното производство съдебни заседания/, сочат на правни познания и детайлно проучване на фактите по делото, като е преценил, че определеното адвокатско възнаграждение от 2 000 лв. е еквивалентно на така осъществените процесуални действия като справедлив и обоснован спрямо осъществената адвокатска работа размер. Съдът е посочил, че определянето на адвокатското възнаграждение по чл.38 ал.2 ЗА под минимума, предвиден в Наредба №1/2004г., не следва от позоваването от насрещната страна на прекомерност по смисъла на чл.78 ал.5 ГПК, а следва поради наличие на предпоставки за прилагане на прието в наднационалната съдебна практика- решение на СЕС по дело С-438/22 от 25.01.2024 г., като в случая съдът не само може, но и е длъжен, с оглед приетото в решение на СЕС по дело С- 438/22 от 25.01.2024г., да присъди адвокатско възнаграждение под минимума, предвиден в чл.7 от Наредба №1/09.07.2004 г. за минималните размери на адвокатските възнаграждения, след конкретна преценка по посочените в решението критерии, тъй като указаните в наредбата минимални размери имат единствено инструктивен, незадължителен за съда характер. По гореизложените съображения Пловдивски апелативен съд е счел искането по чл.248 от ГПК за неоснователно и го е оставил без уважение. Определението в обжалваната му част е правилно. При произнасянето си Пловдивски апелативен съд правилно е съобразил приетото с решение на СЕС от 25.01.2024 г. по дело С-438/22, че националният съд е длъжен да откаже приложението на наредба със задължителен характер за минималните размери на адвокатските възнаграждения, когато присъжда дължими от насрещната страна разноски, а следва да вземе предвид вида на спора, материалния интерес, фактическата и правна сложност на делото, доколкото определянето в Наредба № 1 от 9.07.2004 г. за минималните размери на адвокатските възнаграждения на минимални размери на адвокатските възнаграждения противоречи на правилата за конкуренция в Европейския съюз. Даденото от СЕС тълкуване по преюдициални запитвания във връзка с приложението на правото на Европейския съюз при противоречие на национални правни норми с него е задължително за националните съдилища. Неоснователно е възражението на молителя за неприложимост на решението на СЕС при липса на сключен договор между адвоката и представляваната страна,включително в случаи на осъществена безплатна правна помощ по реда на чл.38 ЗАдв. Постановеното в решението на СЕС е общо за случаите на ангажиране имуществената отговорност за разноски за адвокатско възнаграждение на осъдената да ги заплати страна в производството пред съда и липсват основания както в закона, така и произтичащи от мотивите на решението на СЕС, които да обосноват изводи в подкрепа на поддържаната от частния жалбоподател теза. Неоснователно е и оплакването в жалбата за липса на наведено от противната страна възражение за прекомерност на възнаграждението, тъй като в случая размерът му не е договорен между страните по договора за правна помощ, която е предоставена по реда на чл. 38 от ЗАдв, а е определен от съда, поради което и за противната страна не е съществувала процесуална възможност да възразява срещу прекомерността на предварително договорено и заплатено от страната възнаграждение. Същевременно, според приетото в решението на СЕС, националният съд принципно е задължен да не приложи ограничаващата национална уредба, независимо дали има повдигнато възражение от насрещната страна. Неоснователно е възражението, свързано с довода,че се касае до три субективно съединени иска. Ведно от данните по делото, процесуалният представител на тримата въззивници-ищци е подал една въззивна жалба, в която по отношение на исковете на тримата ищци са изложени общо оплаквания за неправилна преценка на доказателствата /като се изключи отделното изброяване на травматичните увреждания/; подаден е един отговор на въззивната жалба на насрещната страна и е проведено едно открито съдебно заседание, в което не са извършени съществени процесуални действия. Поради това правилен е изводът на въззивния съд за липса на особена фактическа и правна сложност, която да налага определянето на по-високо от определеното в размер на 2000 лв. адвокатско възнаграждение за процесуалното представителство пред апелативния съд. По изложените съображения обжалваното определение следва да бъде потвърдено. Така мотивиран, съставът на Върховен касационен съд Второ търговско отделение