Определение № 337 от 10.06.2014 г. на ВКС по гр. д. № 3292/2014 г.

Производството е по реда на чл.274, ал.2 ГПК. Обжалвано е разпореждане с № 12114 от 27.03.2014 год., постановено по в.гр.дело № 11179/2013 год. по описа на Софийския градски съд, ІІ-А състав, с което е върната като недопустима частна касационна жалба, подадена от В. С. Г. от [населено място] против определение от 21.10.2013 год. по посоченото дело, с което е оставено без уважение възражението й по реда на чл.423 ГПК срещу заповед за изпълнение, издадена против нея по гр.дело № 806/2010 год. по описа на Софийския районен съд, 113-ти състав. Недоволна от разпореждането е жалбоподателката В. С. Г. с ЕГН [ЕГН], която го обжалва в срока по чл.283 ГПК като счита, че е недопустимо тъй като въззивният съд не притежава подобно правомощие, а освен това е неправилно понеже актът за отхвърляне на възражението й против заповедта за изпълнение не е изключен от последващ съдебен контрол, с оглед преграждане пътя на защита. Ответникът по частната жалба [фирма] не взема становище. Върховният касационен съд, състав на Гражданска колегия, първо отделение, като взе предвид данните по делото и доводите на страната, приема следното: За да постанови обжалваното разпореждане въззивният съд е приел, че производството по чл.423 ГПК не е същинско въззивно производство понеже в него въззивният съд не извършва проверка на правилността на постановения в заповедното производство акт и не упражнява инстанционен контрол по отношение на издадената заповед за изпълнение като при приемане на възражението ще бъде възстановена висящността на заповедното производство и възражението ще произведе посоченото в чл.415 ГПК действие, а при неприемането му – заповедта за изпълнение придобива стабилитет. Направен е извод, че постановеното определение не е преграждащо развитието на делото /на заповедното производство/, нито обжалваемостта е предвидена в закона, не попада в обхвата на съдебните актове, подлежащи на обжалване пред Върховния касационен съд съгласно чл.274, ал.1 и ал.3 ГПК, поради което е върната като недопустима. Частната жалба е редовна и допустима – подадена е от надлежна страна срещу подлежащ на обжалване съдебен акт. Разгледана по същество е неоснователна. Разпореждането на въззивния съд е валидно, допустимо и правилно като не са допуснати нарушения на съдопроизводствените правила, съответства на действителното правно положение и е обосновано. При постановяване на обжалвания съдебен акт решаващият съд е съобразил, че отхвърляне на възражението по чл.423 ГПК не подлежи на обжалване пред по-горен съд тъй като в него въззивният съд не извършва проверка на правилността на постановения в заповедното производство акт и не упражнява инстанционен контрол по отношение издадената заповед за изпълнение. Извършената проверка е за охрана правата на длъжника, лишен от възможността да оспори вземането – за това няма разрешение по същество на заповедното производство. При това положение изводът, че касационното обжалване е недопустимо (изключено е съгласно чл.274, ал.1 ГПК) се явява правилен. По изложените съображения частната жалба следва да се остави без уважение, поради което Върховният касационен съд, състав на Гражданска колегия, първо отделение