Определение № 10093 от 21.10.2025 г. на ВАС по адм. д. № 10262/2025 г.

Производството е по реда на чл. 229 и сл. от Административнопроцесуалния кодекс /АПК/. Образувано е по частна жалба на Ф. Т., гражданин на Турция, чрез процесуалния му представител адвокат Я. Янков, против определение № 22870/03.07.2025 г., постановено по адм. дело № 5755/2025 г. по описа на Административен съд-София град, Първо отделение, 34-ти състав, с което на основание чл. 159, т. 1 АПК е оставена без разглеждане жалбата на чужденеца против отказ за издаване на виза за дългосрочно пребиваване /виза "Д"/ от 09.05.2025 г. на консул при Генералното консулство на Република България в гр. Истанбул, Турция, и е прекратено образуваното по нея производство. Чуждият гражданин релевира твърдения за необоснованост и неправилност на атакувания съдебен акт поради допуснати при постановяването му процесуални нарушения и противоречие с приложимия материален закон. Излага твърдения, че отказът за издаване на виза е издаден по заявление за издаване на туристическа виза "С" по чл. 9а, ал. 2, т. 3 от Закона за чужденците в Република България /ЗЧРБ/, а не на виза "Д", а дори да се приеме, че е заявено издаването на последния вид виза, обжалването на отказа е допустимо с оглед правилото на чл. 6 от ЕКПЧ, на което противоречат чл. 120, ал. 2 КРБ и чл. 10а, ал. 4 ЗЧРБ. Релевирани са доводи за дискриминационния характер на несъществуваща разпоредба, обозначена като "чл. 10а, ал. 2, т. 4 ЗЧРБ", по които според процесуалния представител на частния жалбоподател и независимо от липсата на конкретни оплаквания в този смисъл в жалбата до първоинстанционния съд, е налице нарушение на правата на чужденеца, защитени от международен акт. Претендира се отмяната на атакуваното определение и връщане на делото за продължаване на съдопроизводствените действия по жалбата до АССГ. Наред с горното е заявено недопустимо искане за отправяне на преюдициално запитване до СЕС относно валидността и приложимостта на две национални разпоредби, посочени като "чл. 10а, ал. 2, т. 4 ЗЧРБ" и "чл. 9а, ал. 2, т. 4 ЗЧРБ", първата от които, както вече беше отбелязано по-горе, не се съдържа в ЗЧРБ, а втората - урежда като част от видовете визи, виза "Д". Настоящият състав приема, че не дължи обсъждане по това искане поради липсата на заявен с него годен предмет и по-конкретно - на формулиран с частната жалба въпрос от компетентността на СЕС. Субсидиарно приложимата разпоредба на чл. 628 ГПК изрично предпоставя отправянето на преюдициално запитване /по преценка на съда/, от наличието на въпрос относно разпоредба на право на Европейския съюз или акт на негов орган, които да са от значение за правилното решение на делото. Ответникът не изразява становище по частната жалба. Частната жалба е допустима, като подадена срещу подлежащ на обжалване, неблагоприятен за страната в производството акт, с който се прегражда по-нататъшното развитие на производството, в срока по чл. 230 АПК, а разгледана по същество е неоснователна, по следните съображения: Производството пред първоинстанционният съд е образувано по жалба на Ф. Т., гражданин на Турция, срещу отказ за издаване на виза за дългосрочно пребиваване /виза "Д"/ от 09.05.2025 г. на консула при Генералното консулство на Република България в гр. Истанбул, Турция, каквато е заявена на 12.02.2025 г. от чужденеца със заявлението му, подадено с вх.№ IST25003920V на посочената дата, и приложените към него документи. Отказ за издаването на този вид виза /"Д"/ е оспорен пред първоинстанционния съд и съгласно изрично направено в този смисъл изявление с жалбата на чужденеца, подадена в АССГ. С оспореното определение административният съд е приел, че атакуваният отказ не подлежи на обжалване на основание чл. 10а, ал. 4 от Закона за чужденците в Република България, поради което оставил жалбата без разглеждане и прекратил образуваното по нея производство. Видно от мотивите на съдебния акт, прието е, че в случая не е налице изключението, предвидено в чл.10а, ал. 4 ЗЧРБ, предпоставящо допустимостта на жалба срещу отказ за издаване на виза "D" от наличието на оплаквания за засягане на основни права и свободи по Европейската конвенция за правата на човека, каквито в случая липсват в жалбата на Ф. Т. /обективираща единствено твърдения за липса на компетентност на издателя на акта и представянето със заявлението на ни всички документи, необходими за издаване на виза "Д"/. Предвид установената по делото фактическа обстановка, настоящият състав счита обжалваното определение за правилно, тъй като не страда от твърдяните с частната жалба пороци. Видно от представените по делото документи, противно изявленията на частния жалбоподател, обжалваният пред Административен съд-София град отказ е постановен по заявление на жалбоподателя, обективиращо искане за издаване на виза за дългосрочно пребиваване /вид "D"/ по чл. 9а, ал. 2, т. 4 ЗЧРБ, поради което в случая е приложима разпоредбата на чл.10а ал. 4 ЗЧРБ, според която отказите за издаване на визи по чл. 9а, ал. 2, т. 4 от същия закон не подлежат на обжалване по съдебен ред, освен когато лицето претендира засягане на основни права и свободи по ЕКПЧ, в какъвто смисъл липсват наведени твърдения и доводи в жалбата до първата инстанция. Действително, въведеното законово ограничение се основава на установеното в чл.120, ал. 2 от Конституцията на Република България изключение от общата клауза за обжалваемост на административните актове, във връзка с което Върховният административен съд нееднократно е имал случай да застъпи схващането, че държавата има суверенно право да контролира влизането и дългосрочното пребиваване на граждани на други държави на своя територия, доколкото предоставянето на тази възможност не е гарантирано от закон или международна правна норма. Другояче казано, гарантирано от закона право на дългосрочно пребиваване не съществува, съответно - липсват установени правни механизми за гарантирането му, в т.ч. чрез съдебна защита, а поради това, че държавата има задължения да спазва основните права на човека, гарантирани от международните договори, по които е страна, националният законодател с текста на чл. 10а, ал. 4 ЗЧРБ изрично регламентира, че отказите за предоставяне на дългосрочна виза "D" не подлежат на обжалване по съдебен ред, освен ако лицето претендира засягане на основни права и свободи по Европейската конвенцията за защита правата на човека. Предвид това, установеното от фактическа страна и относимата нормативна уредба, отказът за издаване на дългосрочна виза подлежи на съдебен контрол единствено за спазване на претендирани от жалбоподателя и нарушени чрез издадения отказ, основни права, гарантирани му от Конвенцията за защита правата на човека и основните свободи, каквито твърдения не са релевирани с жалбата, по която е образувано делото пред АССГ. Следователно, правилно съдът приема, че такова засягане не е претендирано от оспорващия, а оттам и че производството, като недопустимо следва да бъде прекратено. Настоящият състав не споделя наведените в частната жалба съображения относно дискриминационния и противоречащ на европейско законодателство и ЕКПЧ, характер на текстове от ЗЧРБ, като счита за ирелевантни твърденията в тази връзка, предвид естеството на обжалвания акт, предмета на разглежданото частно производство и липсата на наведени с жалбата до АССГ твърдения за нарушения при упражняването на права и свободи по Конвенцията. Предвид изложеното, ВАС, в настоящия състав на четвърто отделение, счита, че правилно административният съд е приел, че е сезиран с недопустима жалба, тъй като от жалбоподателя не са изложени твърдения за засягане на основни права и свободи по ЕКПЧ, които да обуславят допустимост на оспорването, а оттам и че обжалваното определение като правилно следва да бъде оставено в сила. Водим от горното и на основание чл. 221, ал. 2, предл. първо, във връзка с чл. 236 АПК, Върховният административен съд, четвърто отделение,