Определение № 132 от 14.03.2025 г. на ВКС по н. д. № 220/2025 г.

и в присъствието на прокурора ............................................................................................ разгледа докладваното от съдия Панева ч.н.д. № 220 по описа за 2025 г. и за да се произнесе, взе предвид следното: Производството пред Върховния касационен съд е образувано на осн. чл. 44, ал. 1 НПК, след като с протоколно определение от 04.03.2025 г. съдията-докладчик по НЧД № 109/2025 г. по описа на Окръжен съд - Сливен е прекратил съдебното производство по делото и е повдигнал спор за подсъдност с Бургаския окръжен съд. Настоящият състав, след като обсъди данните по делото, за да се произнесе, взе предвид следното: Бургаския окръжен съд е бил сезиран с искане за признаване и изпълнение на постановено от BEZIRKSHAUPTMANNSCHAFT LIEZENBH Liezen - Р Австрия решение за налагане на финансова санкция № BHLI/612230055025/2023 на лицето К. И. за допуснати административни нарушения, които се санкционират по австрийския Закон за моторните превозни средства. Санкционираното лице е посочено като такова с последен известен адрес с. Н., Република България, на който лицето обичайно пребивава. С протоколно определение от 21.02.2025 г. състав на съда е прекратил съдебното производство по образуваното ЧНД № 181/2025 г. и е постановил изпращане на делото на Сливенския окръжен съд по компетентност, основавайки се на чл. 32, ал. 4 и чл. 31 ал. 1 от Закона за признаване, изпълнение и изпращане на решения за конфискация или отнемане и решения за налагане на финансови санкции (ЗПИИРКОРФС). Според съдебното определение, лицето, по отношение на което е наложена подлежащата на изпълнение финансова санкция, е с настоящ адрес в с. С., общ. Сливен, а върнатата в цялост по делото призовка до него, изпратена на адреса, водещ се като негов постоянен такъв в с. Н., „установява, че този адрес не е обичайното пребиваване на К. И.“. Според този съд компетентен да се произнесе по искането от австрийските компетентни власти, е Сливенският окръжен съд. След постъпване на материалите по делото в окръжния съд в гр. Сливен е било образувано НЧД № 109/2025 г. по описа на този съд. С протоколно определение от 04.03.2025 г. съдът е прекратил производството по делото и е повдигнал спор за подсъдност. Прието е с определението, че тъй като И. не е намерен на адреса в с. С., за да бъде призован и по данни на дядо му същият живее с родителите си в с. Н., обл. Бургас, то „местоживеенето и обичайното местопребиваване на това лице са в с. Н.“. Тази преценка е неправилна, а аргументите в нейна подкрепа манифестират непрофесионален подход и формализъм, дистанциращ преценката на съда и предприетата пред ВКС инициатива от установените по делото факти. Според правилото на чл. 31, ал. 1 ЗПИИРКОРФС местно компетентен да признае решението за налагане на финансова санкция е окръжният съд по местоживеенето или обичайното пребиваване на лицето. А когато не бъде установено местоживеенето или обичайното пребиваване на санкционираното лице на територията на Република България, приложима е специалната компетентност на Софийския градски съд съгласно чл. 31, ал. 3 вр. чл. 15, ал. 5 ЗПИИРКОРФС. В случая в приложеното удостоверение по чл. 4 от РР 2005/214/ПВР на Съвета като място на обичайно пребиваване на санкционираното лице е посочено с. Н.. Този факт поначало определя местната компетентност именно на Бургаския окръжен съд. В резултат на предприетата процедура по призоваване на лицето и събиране на справки за актуалното му местонахождение е установено, че г-н И. е с регистриран постоянен адрес в страната в с. Н. и с настоящ адрес в с. С., обл. Сливен. Призовката, изпратена в с. Н., е върната в цялост с отбелязване от кмета на населеното място, че посоченото в нея лице, т.е. К. И. И. не живее на територията на с. Н., като „от три години е на работа в Германия“. Не живее и в с. С.. На базата на тази информация съдилищата е трябвало да извършат преценка за адреса на обичайно пребиваване на лицето по смисъла на чл. 31, ал. 1 ЗПИИРКОРФС. Това понятие няма легална дефиниция в ЗПИИРКОРФС, но съдържанието му може да се изведе от разпоредбата на чл. 48, ал. 7 от Кодекса на международното частно право (КМЧП), който определя обичайното местопребиваване на физическо лице като мястото, в което то се е установило преимуществено да живее, без това да е свързано с необходимост от регистрация или разрешение за пребиваване или установяване. Съществен от гледище на конкретните нужди на делото е текстът на чл. 48, ал. 7, изр. 2 КМЧП, който пояснява, че за определяне на това място трябва да бъдат специално съобразени обстоятелства от личен или професионален характер, които произтичат от трайни връзки на лицето с това място или от намерението му да създаде такива връзки. Съобразно с тези критерии и данните по делото, получени от официален орган относно местонахождението на И. се налага като очевиден изводът, че не е възможно да бъде установено местоживеене или обичайно пребиваване на санкционираното лице на територията на страната. При това положение и съгласно чл. 31, ал. 3 вр. чл. 15, ал. 5 ЗПИИРКОРФС местно компетентен се явява Софийският градски съд. Водим от изложеното и на осн. чл. 41, ал. 1 НПК, Върховният касационен съд, второ наказателно отделение