Определение № 1619 от 03.04.2024 г. на ВКС по гр. д. № 3323/2023 г.

Производството е по чл. 288 ГПК. Образувано е по касационна жалба на А. З. К., чрез адв. Е. С., срещу решение № 43/20.03.2023г. по в.гр.д. № 288/2022 г. на Апелативен съд Велико Търново, с което, след частична отмяна на първоинстанционното решение, са уважени изцяло предявените срещу касатора от „СИ КО“ ООД, [населено място] искове по чл. 55, ал. 1, пр. 3 от ЗЗД за сумата от 52 195.20 лв. като получена на отпаднало основание, поради разваляне на договор от 11.01.2016г.; по чл. 86 от ЗЗД за сумата от 8 792.95 лв, представляваща обезщетение за забавено плащане на сумата от 82 195.20 лв. за периода от 10.10.2019 г. до 27.09.2020 г. и на сумата от 52 195.20 лв. за периода от 28.09.2020 г. до 15.11.2020г.; по чл. 92 ЗЗД за присъждане на 11 915.52 лв.- неустойка за разваляне на договор по чл. 5 от анекс № 2/17.06.2019г. към договор от 11.01.2016г. и по чл. 86 ЗЗД за присъждане на 1 333.93 лв. - обезщетение за забавеното плащане на неустойката за периода от 10.10.2019г. до 15.11.2020г., и са присъдени разноски. С решението е обезсилено първоинстанционното решение в частта, с която е постановено на основание чл. 194, ал. 3 от ГПК след влизане в сила на съдебното решение по делото и признаване за неистински документи на РКО от 19.10.2016 г. и 26.10.2016 г., копия от тези документи, ведно с препис от решението да се изпратят на Районна прокуратура – Плевен. Касаторът заявява неправилност на обжалваното решение. Твърди, че ищецът не е осчетоводил РКО от 19.10.2016г. за 20 000 лева и РКО от 26.10.2019г. за 10 000 лева, а тези ордери са годни доказателства, представляват признание за полученото плащане и установяват, че сумите са получени от ищеца като част от дължимата обратно главница по договора. В контекста на тези твърдения, в изложението по чл. 284, ал.3, т.1 ГПК се сочи, че решението е очевидно неправилно, като постановено в противоречие със съдебната практика (постановени по реда на чл. 290 ГПК решения), според която РКО е вид разписка, съдържаща признание за получено плащане и при липса на доказателства за получаване на посочените в разписките суми на друго основание, следва да се приеме в отношенията между кредитора и длъжника, че плащането е по спорното правоотношение, щом кредиторът не е доказал съществуване на друго съществуващо правоотношение между страните. Въпроси не са формулирани. Насрещната страна по жалбата – ищецът „Си ко“ ООД, [населено място], възразява срещу допускането на касационно обжалване и оспорва оплакванията в касационната жалба. Претендира присъждане на разноски за адвокатско възнаграждение за настоящото производство. Съдът намира за допустима касационната жалба, а искането за допускане на касационно обжалване за неоснователно по следните съображения: За да намери предявените искове основателни и доказани за пълните им заявени размери, въззивният съд е възприел за установена следната фактическа обстановка: По силата на договор, сключен на 11.01.2016г., ответникът А. К., в качеството на земеделски производител и продавач, чрез пълномощника си С. К., се е задължил да прехвърли на ищцовото дружество „Си Ко“ ООД, с управител Я. К., собствеността върху шарен /ивичест/ слънчоглед, подходящ за белене от реколта 2016, 2017, 2018, 2019 и 2020 г., отговарящ на изискванията за качество, посочени в чл. 2 от договора срещу задължението на „Си Ко“ ООД да заплаща предварително /авансово/ продажните цени съгласно условията на договора. С чл. 7, ал. 1, б. „а“ и б. „б“ от договора страните са постигнали съгласие купувачът да заплати предварително по посочена в договора банкова сметка продажната цена за всяка реколта съгласно фактура, издадена от продавача, като за всяка от посочените в договора пет реколти заплати сумата от 150 000 лв. в определени в договора срокове. С анекс № 2/17.06.2019 г. към договор от 11.01.2016 г. страните са постигнали съгласие: 1/ относно изпълнение от страна на „Си Ко“ ООД на задължението по чл. 7, ал. 1, б. „а“ от договора за авансово плащане на сумата от 150 000 лв. по фактура № 57/14.01.2016 г., за която сума продавачът е следвало да достави 300 тона слънчоглед, подходящ за белене, реколта 2016г.; 2/ че продавачът не е изпълнил задълженията си по договора и не е доставил на купувача договореното количество слънчоглед реколта 2016г. до датата на сключване на анекса, поради което купувачът не е заплащал суми за следващите реколти на 21.11.2016 г., 21.11.2017 г. и 21.11.2018 г. съгласно чл. 7 ал. 1 б. „а“ от договора; 3/ продажната цена от 30 844,80 лв. на доставеното на 17.10.2018 г. количество слънчоглед реколта 2018г., за което е издадена фактура № 108/17.10.2018 г., да се приспадне от авансово платената сума от купувача, при което задължението на продавача остава в размер на сумата от 119 155.20 лв., представляваща разлика между сумата 150 000 лв. и сумата 30 844.80 лв.; 4/ ответникът в качеството на продавач да продаде на ищцовото дружество, в качеството на купувач, черен, шарен /ивичест/ слънчоглед реколта 2019 г. на стойност 119 155,20 лв. при цена на тон, която не е посочена в анекса, доставката на която следва да е в срок до 30.09.2019г.; 5/ ако продавачът не изпълни това задължение в срок до 07.10.2019 г., договорът между страните и анексите към него следва да се считат развалени автоматично, без да е необходимо каквото и да е изявление от някоя от страните; 6/ в случай на разваляне на договора и анексите съобразно чл. 4 от анекса, продавачът се задължава да върне на купувача сумата от 119 155.20 лв., ведно с неустойка за разваляне на договора в размер на 10 % от посочената сума, като двете суми се дължат в двудневен срок от изтичане на срока по чл. 4 от анекса. Прието е за безспорно, че поради неизпълнение на поетото с анекса задължение на продавача за продажба на слънчоглед до 30.09.2019г., считано от 07.10.2019г. договорът е развален. По отношение на дължимата поради разваляне на договора главница, съдът е приел, че от уговорените 119 155.20 лв. следва да бъдат приспаднати 36 960 лв.- стойност на частично доставен слънчоглед и 30 000 лева – платени по банков път на 28.09.2020г. от ответника на ищеца за погасяване на част от дължимата главница и не следва да се приспадат сумите от 20 000 лева и 10 000 лева, за които ответникът е представил РКО от 19.10.2016 г. и РКО от 26.10.2016г. Последният извод е изведен след съвкупна преценка на събраните по делото доказателства, вкл. две почеркови експертизи, съдебно-икономическата експертиза и гласните доказателства, и се заключава в установеното съобразно тях, че двата разходни касови ордера нямат доказателствена стойност по отношение на спорното обстоятелство възстановена ли е с тях част от дължимата главница. За да достигне до подобно заключение, въззивният съд е приел, че ордерите са частни свидетелстващи документи, истински такива, като подписани от Я. К., но е налице разликата в съдържанието на представените с отговора на исковата молба копия и по-късно представените оригинали, изразяваща се в добавяне на името на дружеството и на думите „върнат аванс“, извършено след полагане на подписите от Я. К. върху ордерите. Съобразил е и, че към датата на сключване на анекс № 2 - 17.06.2019г, страните са били постигнали съгласие каква е дължимата сума от К. към „Си Ко“ ООД, а именно 119 155.20 лв и не са приели да е извършено плащане от страна на продавача от 20 000 лв. и от 10 000 лв. по процесните разходни касови ордери, които датират от 2016г. т.е. отпреди подписването на анекс № 2. Допускането на касационно обжалване на въззивното решение предпоставя произнасяне от въззивния съд по материалноправен или процесуалноправен въпрос, който е от значение за спорното право и по отношение на който е налице някое от основанията по чл. 280, ал. 1, т. 1-3 ГПК. Съгласно даденото в т.1 на Тълкувателно решение № 1 от 19.02.2010г. по тълк. дело № 1/2009г. на ОСГТК на ВКС разрешение, правният въпрос от значение за изхода по конкретното дело е този, който е включен в предмета на спора и е обусловил правните изводи на съда по делото. Същият следва да е ясно и точно формулиран от касатора, а не изводим от съда от изложението по чл. 284, ал.3 ГПК. В случая касаторът не е определил правния въпрос/ правните въпроси от значение за изхода на делото, а е заявил, че решението е постановено в противоречие с практика на ВКС, която определя ордерът като разписка за отразената в него сума и постановява, че когато не е доказано съществуването на друго правоотношение между страните, в отношенията между тях следва да се счита, че основание за плащането с ордера е именно процесното правоотношение. Непосочването на правния въпрос от значение за изхода на конкретното дело е само по себе си основание за недопускане на касационно обжалване. Следва да се отбележи, че цитираната от касатора практика няма отношение към спора, доколкото в случая въззивният съд е отрекъл доказателствената стойност на ордерите относно спорното обстоятелство дали с тях е погасена част от подлежащата на връщане главница, защото е приел за установено, че са документи с невярно съдържание. Не е налице и основанието на чл. 280, ал.2, предл.3то ГПК. За да е очевидно неправилно по смисъла на посочената разпоредба, въззивното решение следва да страда от особено тежък порок ( да е постановено contra legem, extra legem или при груби нарушения на правилата на формалната логика), който да може да бъде констатиран от касационната инстанция пряко и единствено от съдържанието на обжалвания акт, без извършване на присъщата на същинския касационен контрол по чл.290, ал.2 ГПК проверка за обоснованост и съответствие с материалния закон на решаващите правни изводи на въззивния съд и за законосъобразност на извършените от него съдопроизводствени действия. Такъв особено тежък порок касаторът не сочи, а очевидната неправилност също изисква обосноваването й от страната. В заключение, обжалваното решение не следва да се допуска до касационно обжалване. Предвид изхода на настоящото производство, на насрещната страна по жалбата се следват разноски за адвокатско възнаграждение, които, съобразно приложения списък и доказателства, са в размер на 5400 лева. Така мотивиран, настоящият състав на Върховния касационен съд