Определение № 3655 от 01.04.2026 г. на ВАС по адм. д. № 2451/2026 г.

Производството е по реда на чл. 229 и сл. от Административнопроцесуалния кодекс (АПК). Образувано е по частна жалба на Г. В. К., понастоящем в Затвора – [населено място], против Определение № 4055 от 30.01.2026 г., постановено по адм. д. № 10321/2025 г. по описа на Административен съд – София-град, I отделение, 4 състав, с което е оставено без уважение искането му за предоставяне на правна помощ и назначаването на преводач. В частната жалба се излагат съображения за неправилност на постановения съдебен акт, като жалбоподателят поддържа, че не владее български език в достатъчна степен и че за ефективното упражняване на процесуалните му права следва да му бъде назначен преводач и предоставена правна помощ. Представени са и допълнения с изх.№ 50185 от 25.02.2026 г. и № 50435/23.02.2026 г. /препратено от ВКС/ по частната жалба, в което са повторени исканията за отмяна на посоченото определение, като е направено искане за отвод на съдията-докладчик по адм.дело № 10321 от 2025 г. по описа на АССГ. Върховният административен съд, в настоящият състав на Трето отделение, след като прецени данните по делото и доводите на частния жалбоподател, приема за установено следното: Частната жалба в частта, с която е отказано назначаване на превод е недопустима, тъй като отказ за назначаване на преводач не подлежи на самостоятелно обжалване, като определението в тази част не прегражда по-нататъшното развитие на делото – чл.229, ал.1 АПК, нито е от посочените изключения в ал.2 на чл.229 АПК. Недопустима е и частната жалба, с която се иска отвод на състава, произнесъл се с атакувания съдебен акт. Частната жалба, в частта с която е отказано предоставяне на правна помощ, е подадена от надлежна страна, срещу подлежащ на обжалване съдебен акт и в рамките на преклузивния срок по чл. 230 от АПК, поради което е процесуално допустима. Разгледана по същество е основателна по следните съображения: От данните по делото се установява, че производството пред първоинстанционния съд е образувано във връзка с постъпила искова молба от Г. В. К. против Административен съд – София област и Административен съд – София град, с която претендира заплащане на обезщетение за претърпени неимуществени вреди в размер на 10 милиона лева, причинени му от действия и актове в производства пред двете съдилища – производството по адм. д. № 6364/2024г., 5 състав на АССГ и производството по адм. д. № 1299/2024 г. на АССО. С определение № 36566 от 06.11.2025 г. решаващият състав е указал на Г. К. да конкретизира за всеки от ответниците каква част от сумата и за какъв период претендира вредите, като е отказал освобождаване от държавна такса и е указал внасяне на такава. Впоследствие, с разпореждане № 41536 от 11.12.2025 г. е оставена без разглеждане частната жалба срещу това определение, а с определение № 41547 от 11.12.2025 г. исковата молба на К. е върната поради неотстраняване на нередовности и невнасяне на държавна такса. Постъпила е частна жалба от Г. В. К. против разпореждане № 41536 от 11.12.2025 г. и определение № 41547 от 11.12.2025 г. на Административен съд – София-град, която е изпратена за администриране съгласно чл. 213а, ал. 1 от АПК. Заедно с жалбата жалбоподателят е направил искане за предоставяне на правна помощ, като е представил декларация и доказателства за имущественото си състояние. Направено е и искане за назначаване на преводач от руски език. С обжалваното пред настоящата инстанция определение съдът е оставил без уважение и двете искания. В обжалваното определение изрично е указано, че то подлежи на обжалване само в частта, с която е отказано предоставяне на безплатна правна помощ. Определението в обжалваемата му част е неправилно. Съгласно чл. 23, ал. 2 от Закона за правната помощ, правна помощ се предоставя, когато страната не разполага със средства за заплащане на адвокат, желае да има такъв и интересите на правосъдието изискват това. В случая първоинстанционният съд не е отрекъл липсата на средства, като жалбоподателят е представил декларация и доказателства за имущественото си състояние, поради което спорът се свежда до наличието на третата предпоставка – интересите на правосъдието. За разлика от изводите на първоинстанционния съд, настоящият състав приема, че в конкретния случай интересите на правосъдието налагат предоставяне на правна помощ. Производството, макар формално да се намира в стадий на администриране на частна жалба, е пряко свързано с преценка за допустимостта на искова претенция с изключително висок материален интерес и сложен фактически и правен състав, включващ твърдения за незаконосъобразни действия на съдебни органи. Още повече, от данните по делото е видно, че многократно са констатирани нередовности в подадените от К. искови молби и последващи жалби, свързани с липса на необходимата конкретизация на претенцията, непосочване на релевантни факти и несъответствие с изискванията на чл. 127 ГПК във връзка с чл. 144 АПК, както и на чл. 212 и чл. 213 АПК. Тези обстоятелства сочат, че жалбоподателят среща обективни затруднения при формулирането на процесуалните си искания в съответствие със законовите изисквания, което води до последователно прекратяване на производствата и връщане на подадените от него жалби. Наличието на подобен процесуален резултат не може да бъде тълкувано като способност за самостоятелна ефективна защита, а напротив – обосновава необходимостта от професионална правна помощ. Следва да се отчете и обстоятелството, че жалбоподателят е лишен от свобода, което обективно ограничава възможностите му за достъп до правна информация и адекватна подготовка на процесуалните му изявления. Към това се добавят и твърденията му за затруднения при владеенето на български език, които, макар и сами по себе си да не обуславят автоматично предоставяне на правна помощ, в съвкупност с останалите данни по делото допълнително засилват извода за необходимост от процесуално представителство. В този смисъл не може да се сподели изводът на първоинстанционния съд, че служебното начало в административния процес е достатъчно да гарантира защитата на правата на жалбоподателя. Служебното начало не освобождава страните от задължението да формулират надлежно исканията си и не може да замести изцяло ролята на процесуалния представител, особено при сложни искови претенции и множество процесуални действия. Ето защо, в конкретния случай, предоставянето на правна помощ е оправдано както от гледна точка на ползата за жалбоподателя, така и с оглед необходимостта да се осигури ефективен достъп до съд и реална възможност за разглеждане на спора по същество, в съответствие с принципите на справедлив процес. По изложените съображения частната жалба се явява основателна, а обжалваното определение в тази му част следва да бъде отменено, като на Г. В. К. бъде предоставена правна помощ от вида „процесуално представителство“ по смисъла на чл.21, т.3 от Закона за правната помощ. По направеното искане за отвод на съдията-докладчик по адм. дело № 10321/2025 г., настоящият съдебен състав намира, че същото е недопустимо за разглеждане от настоящата инстанция. Искането е обосновано с твърдения за наличие на пристрастност на решаващия състав – чл.22,ал.1,т.6 ГПК, които обстоятелства следва да бъдат преценени от състава, разглеждащ делото, а не от горната инстанция. Отводът е личен акт на съдията, разлеждащ делото при наличие на обстоятелствата в чл.22 ГПК. Воден от горното и на основание чл. 221, ал. 2, предл. второ във вр. с чл. 236 от АПК, Върховният административен съд, състав на Трето отделение,