Определение № 6634 от 18.06.2025 г. на ВАС по адм. д. № 6170/2025 г.

Производството е по реда на чл. 229 и сл. от Административнопроцесуалния кодекс (АПК). Образувано е по частна жалба, подадена от Н. А., гражданин на Пакистан, чрез пълномощник адв. П. Кънчев, против определение № 4196/ 07.02.2025 г., постановено по адм. дело № 12439/2024г. по описа на Административен съд София-град, с което е оставена без разглеждане жалбата му срещу отказ за издаване на виза за дългосрочно пребиваване – вид „Д“ на територията на Република България, издаден на 21.11.2024г. от завеждащ „Консулска служба“ при Посолството на Република България в гр. Исламабат Пакистан и производството по делото е прекратено. По изложени в частната жалба доводи за неправилност на обжалваното определение като постановено в нарушение на материалния закон се претендира отмяната му и връщане на делото за разглеждане по същество. Ответникът редовно уведомен не ангажира становище по спора. След като прецени доказателствата по делото, във връзка с оплакванията в частната жалба, Върховният административен съд, състав на четвърто отделение, приема следното: Частната жалба е подадена в законоустановения срок, от надлежна страна, с оглед на което е процесуално допустима. Разгледана по същество е неоснователна по следните съображения: С обжалваното определение решаващият състав на Административен съд София-град е оставил без разглеждане жалбата на Н. А., гражданин на Пакистан срещу отказ от 21.11.2024г., постановен от завеждащ „Консулска служба“ при Посолството на Република България в гр. гр. Исламабат - Пакистан, за издаване на виза за дългосрочно пребиваване - вид "Д" на територията на Република България, и е прекратил производството по делото на основание чл. 159, т. 1 АПК. За да постанови този резултат, съдът се е позовал на разпоредбата на чл. 10а, ал. 4 от Закона за чужденците в Република България (ЗЧРБ), която предвижда, че отказите за издаване на визи по чл. 9а, ал. 2, т. 4 не подлежат на обжалване по съдебен ред, освен когато лицето претендира засягане на основни права и свободи по Европейската конвенция за правата на човека. Изложени са съображения, че в подадената жалба не се сочи засягане на основни права. Определението е валидно, допустимо и правилно. Съгласно чл. 9а, ал. 2 ЗЧРБ видовете визи са: т. 1) за летищен транзит (виза вид "А"); т. 2) - отменена ДВ, бр. 9/2011 г.; т. 3) за краткосрочно пребиваване (виза вид "С"); т. 4) за дългосрочно пребиваване (виза вид "D"). Разпоредбата на чл. 15, ал. 1 ЗЧРБ (изм., бр. 97 от 2016 г.) предвижда, че виза за дългосрочно пребиваване със срок на валидност до 6 месеца и с право на пребиваване до 180 дни може да бъде издадена на чужденец, който желае да получи разрешение за продължително, дългосрочно или постоянно пребиваване в Република България на едно от основанията, посочени в този закон. В случая е заявено искане за издаване на такъв вид виза, която съгласно чл. 18 от Конвенцията за прилагане на споразумението от Шенген от 14.06.1985 г. е национална виза и се издава от държавата-членка, съгласно нейното законодателство. В националното право тази процедура е регламентирана в Правилника за прилагане на ЗЧРБ (ППЗЧРБ) и Наредбата за условията и реда за издаване на визи и определяне на визовия режим (НУРИВОВР/Наредбата, обн., ДВ, бр. 55/19.07.2011 г.), а основанията за отказ са посочени в чл. 10, ал. 1, т. 1 - т. 25 ЗЧРБ. Според чл. 10а, ал. 1 ЗЧРБ (обн. ДВ, бр. 97/06.12.2016 г.) отказите за издаване на виза могат да се обжалват по реда на АПК относно тяхната законосъобразност. Ал. 4 от същата разпоредба предвижда, че отказите за издаване на визи по чл. 9а, ал. 2, т. 4 не подлежат на обжалване по съдебен ред, освен когато лицето претендира засягане на основни права и свободи по Европейската конвенция за правата на човека (ЕКПЧ), т.е. предвиден е съдебен контрол по отношение на отказите за издаване на визи по чл. 9а, ал. 2, т. 1 и т. 3 ЗЧРБ и изрично е изключен по отношение на отказите за визи по чл. 9а, ал. 2, т. 4 ЗЧРБ. В случая именно такава виза е поискана от чужденеца. Разпоредбата на чл. 10а, ал. 4 ЗЧРБ е израз на предвиденото в чл. 120, ал. 2 от Конституцията изключение от общата клауза за обжалваемост на актовете на администрацията и препятства осъществяването на търсения съдебен контрол за законосъобразност. Същевременно е предвидено и изключение от въведеното правило за необжалваемост, допускащо съдебното обжалване на отказите за издаване на виза вид „D“ единствено в случаите, в които чуждият гражданин претендира засягане на основни права и свободи по ЕКПЧ. В случая правилно е посочено от съда, че в жалбата до АССГ не се твърди засягане на основни права и свободи по ЕКПЧ, факт който е потвърден от частния жалбоподател. Същият твърди наличие на дискриминация по отношение на себе си поради липса на достъп до административната преписка. С оглед на изложеното, правилно съдът е приел, че жалбоподателя не се позовава на нарушаване на защитено право по чл. 2-13 ЕКПЧ. От преписката не се констатират и данни в тази насока. По отношение на твърдяната дискриминация, то същата не е в смисъла на чл. 14 ЕКПЧ – забрана за дискриминация, тъй като този вид дискриминация е по отношение на упражняването на права и свободи по Конвенцията /изброени в чл. 2-13 ЕКПЧ /, поради което настоящият състав не следва да се произнася по този въпрос в това производство. Предвид посоченото по- горе, съдът правилно е приложил чл. 10а, ал. 4 ЗЧРБ и определението следва да бъде оставено в сила. Водим от горното и на основание чл. 221, ал. 2 предл. първо, във вр. с чл. 236 АПК, Върховният административен съд, четвърто отделение