Определение № 42 от 18.02.2021 г. на ВКС по т. д. № 2103/2020 г.

Производството е по чл. 303, ал. 1, т. 1 ГПК. Образувано е по молба на Р. Ж. Б. от [населено място], общ. Трън за отмяна на влязло в сила решение № 1689 от 20.10.2015 г. по т. д. № 2424/2013 г. на Софийски градски съд, ТО, VI-2 състав, с което, по предявени от „Банка Пиреос България“ АД срещу молителя Р. Ж. Б. и представляваните от него търговски дружества „Р. Паркет“ ЕООД, „Вип Паркет“ ЕООД, „Р. Инвестмънт“ ЕООД, „Евро Паркет“ ЕООД и „Лукс Паркет“ ЕООД искове с правно основание чл. 422 вр. 415 и чл. 124 ГПК е признато за установено, че ответниците дължат солидарно на банката сумата 199 102.70 евро – главница по договор за кредит № 033/2007 от 16.01.2008 г. и анексите към него, ведно със законната лихва върху тази сума, считано от 26.07.2012 г. до окончателното й погасяване, както и сумата 246.80 евро – неустойка за забава за периода от 15.06.2012 г. до 25.07.2012 г. В молбата за отмяна детайлно е аргументирана тезата, поддържана от молителя в хода на цялото исково производство, приключило с атакуваното решение, че сключеният между страните договор за кредит № 033/2007 от 16.01.2008 г. е бил погасен на 27.01.2012 г. чрез сключването на нов договор за кредит с „Банка Пиреос България“ АД – с други лица като кредитополучатели и съдлъжници и нов вид кредит (кредитна линия), сумата по който е усвоена по сметка IBAN [банкова сметка] с титуляр Р. Ж. Б. и от нея е извършено цялостно погасяване на стария кредит. Според молителя, въпреки събраните по делото доказателства, подкрепящи тази негова теза, редовните съдебни инстанции неоснователно са приели, че с получените средства на 27.01.2012 г. не е сключен нов договор за кредит, с който да е погасен кредит № 033/2007 от 16.01.2008 г., а е постигнато съгласие само за предоговарянето му. Искането за отмяна на влязлото в сила решение е основано на твърдението, че по адм. д. № 9465/2019 г. на Административен съд - София град е представен документ, издаден от „Банка Пиреос България“ АД, а именно – „История на транзакциите“ за периода 01.01.2012 г. – 30.11.2012 г. на банкова сметка с IBAN [банкова сметка] с титуляр Р. Ж. Б., установяващ извършено на 27.01.2012 г. плащане от тази сметка към сметка на банката, с което е погасен процесният кредит № 033/2007 от 16.01.2008 г. Молителят поддържа, че описаният документ, за който е научил на 21.01.2020 г. при проверка по административното дело, е новооткрито доказателство, по смисъла на чл. 303, ал. 1, т. 1 ГПК и че същият е от съществено значение за приключилия съдебен спор, тъй като представлява признание пред официален държавен орган (ТД на НАП) за извършено на 27.01.2012г. движение на реални парични суми по посочената банкова сметка – първо прехвърляне на сумите от банката на Р. Ж. Б. на едно основание – като усвояване на кредит и впоследствие от физическото лице на банката на друго основание – погасяване на кредит. Ответникът по молбата – „Юробанк България“ АД, [населено място], в качеството му на универсален правоприемник на „Банка Пиреос България“ АД – счита същата за недопустима поради неспазване на установения в закона срок, респ. за неоснователна поради липса на предвидените в чл. 303, ал. 1, т. 1 ГПК предпоставки, съображения за което е изложил в писмен отговор от 13.10.2020 г., поддържан от него и в съдебно заседание. Върховен касационен съд, състав на Търговска колегия, Второ отделение, като прецени данните по делото и становищата на страните, приема следното: Молбата за отмяна е подадена от надлежна страна, в рамките на преклузивния срок по чл. 305 ГПК, поради което е процесуално допустима. Като неоснователно следва да бъде преценено заявеното от ответника възражение за неспазване на срока по чл. 305, ал. 1, т. 1 ГПК. Съгласно посочената разпоредба, 3-месечният срок започва да тече от деня, в който на молителя е станало известно новото обстоятелство, или от деня, в който молителят е могъл да се снабди с новото писмено доказателство. В случая молителят се позовава на ново писмено доказателство, за което твърди, че е узнал на 21.01.2020 г. Към този момент, обаче, атакуваното решение все още не е било влязло в сила. Същото е влязло в сила на 26.02.2020 г. с постановяване на определение № 124 от 26.02.2020 г. по т. д. № 1045/2019 г. на ВКС, I т. о., с което не е допуснато касационно обжалване на потвърждаващото го въззивно решение № 2104 от 06.08.2018 г. по т. д. № 6551/2017 г. на Софийски апелативен съд. Следователно, доколкото моментът на узнаването за съществуването на писменото доказателство предхожда влизането на решението в сила, началото на преклузивния 3-месечен срок по чл. 305, ал. 1, т. 1 ГПК е датата на влизане на решението в сила – 26.02.2020 г. От данните по делото се установява, че този срок е спазен. Съгласно чл. 3, т. 1 от Закона за мерките и действията по време на извънредното положение, обявено с решение на Народното събрание от 13 март 2020 г., и за преодоляване на последиците, за срока от 13 март 2020 г. до отмяната на извънредното положение спират да текат процесуалните срокове по съдебни, арбитражни и изпълнителни производства с изключение на сроковете по производствата и делата съгласно приложението (каквото настоящото дело не е). С последващо решение на Народното събрание, обнародвано в ДВ, бр. 33 от 07.04.2020 г., срокът на обявеното извънредно положение е удължен до 13.05.2020 г. С § 13 от ПЗР на ЗИД на Закона за здравето, обн. ДВ, бр. 44 от 13.05.2020г., в сила от 14.05.2020 г., е предвидено, че сроковете, спрели да текат по време на извънредното положение по Закона за мерките и действията по време на извънредното положение, обявено с решение на Народното събрание от 13 март 2020 г., и за преодоляване на последиците, продължават да текат след изтичането на 7 дни от обнародването на този закон в „Държавен вестник“. Съобразявайки посочените законови разпоредби, следва да се приеме, че започналият да тече на 26.02.2020 г. 3-месечен срок по чл. 305, ал. 1, т. 1 ГПК, който е спрял да тече за периода от 13.03.2020 г. до 21.05.2020 г., е изтекъл на 04.08.2020 г. И тъй като молбата за отмяна е депозирана на 03.08.2020 г., същата не е просрочена и е процесуално допустима. Разгледана по същество обаче, молбата за отмяна е неоснователна. За да е налице основанието по чл. 303, ал. 1, т. 1 ГПК за отмяна на влязло в сила решение, необходимо е обстоятелството или писменото доказателство, на което се позовава заинтересованата страна, да отговаря на точно определени изисквания: да е ново, да е от съществено значение за делото и да не е могло да бъде известно на страната при решаване на делото или същата да не е могла да се снабди с него своевременно. По отношение на писменото доказателство, с което молителят аргументира поддържаното основание за отмяна, тези изисквания не са налице. На първо място, не може да се счете, че представеният по адм. д. № 9465/2019 г. на Административен съд - София град документ, означен като „История на транзакциите“ за периода 01.01.2012 г. – 30.11.2012 г. на банкова сметка с IBAN [банкова сметка] с титуляр Р. Ж. Б., издаден на 20.10.2015 г., е ново писмено доказателство по смисъла на чл. 303, ал. 1, т. 1 ГПК, тъй като този документ не само е съществувал още по време на първоинстанционното производство, но е бил приобщен като доказателство и взет предвид от инстанциите по същество при решаването на спора. На стр. 120 и 121 от приложеното първоинстанционно дело се съдържа документ „История на транзакциите“ за периода 01.03.2011 г. – 30.09.2012 г. на банкова сметка с IBAN [банкова сметка] с титуляр Р. Ж. Б., издаден на 08.10.2012 г. И двата документа – този съдържащ се в първоинстанционното дело и представеният понастоящем документ, отразяват движението на суми по посочената сметка с титуляр физическото лице-настоящ молител през м. януари 2012 г., в т. ч. и на релевантната за спора дата – 27.01.2012 г. От съпоставката между тях се установява пълна идентичност по отношение отразените транзакции на суми по тази сметка на посочената дата, без да се „съдържат с малки букви означения, цифрички и буквички, които имат съществено значение, но същите са понятни само за специалисти по банково дело“, както твърди молителят. С оглед на това, настоящият състав приема, че представеният по административното дело документ „История на транзакциите“ за периода 01.01.2012 г. – 30.11.2012 г. не е различен от приобщения исковото производство документ „История на транзакциите“ за периода 01.03.2011 г. – 30.09.2012 г. и следователно същият няма характер на новооткрито писмено доказателство. Отделно от това, посоченият документ не може да бъде преценен като нов и поради факта, че препис от същия е описан като приложение към връчения на молителя Р. Ж. Б. още през м. декември 2015 г. ревизионен доклад, както самият той признава в молбата за отмяна. От една страна, твърдението на последния, че описаните към доклада приложения не са му били връчени, е недоказано. Представената в тази връзка декларация от 03.08.2020 г. на лицето В. М. П. не може да бъде съобразена, тъй като представлява писмено свидетелско показание, каквото е недопустимо доказателствено средство в гражданския процес. От друга страна, дори и да се приеме, че описаните в ревизионния доклад приложения действително не са били връчени на молителя, това не променя направения по-горе извод, че посоченият документ не е новооткрито доказателство по смисъла на чл. 303, ал. 1, т. 1 ГПК. Като страна в ревизионното производство, при проявена от него дължима грижа, молителят е могъл да се снабди с приложенията, описани във връчения му ревизионен доклад, т. е. и с документа, на който основава искането си за отмяна. Поради всички изложени съображения, настоящият състав приема, че не е налице поддържаното основание по чл. 303, ал. 1, т. 1 ГПК за отмяна на влязло в сила решение. При този изход на делото, на основание чл. 78, ал. 3 ГПК, молителят следва да заплати на ответника разноски за извънинстанционното производство в размер на сумата 6 000 лв. – адвокатско възнаграждение, чието уговаряне и заплащане по банков път се установява от представените доказателства – фактура № 900 от 22.01.2021 г. и преводно нареждане от 26.01.2021 г. Що се отнася до направеното от страна на молителя възражение за прекомерност на заплатеното от ответника адвокатско възнаграждение, същото е неоснователно. С оглед материалния интерес на делото – 199 349.50 евро (с левова равностойност 389 893.73 лв.), изчислено съобразно разпоредбите на чл. 7, ал. 2, т. 5 и чл. 9, ал. 4, изр. 2 ГПК, минималното адвокатско възнаграждение е в размер на 6 996.91 лв. Следователно, заплатеното на процесуалния пълномощник на ответника възнаграждение в размер на 6 000 лв. е под нормативно установения минимален размер, поради което не би могло да бъде намалявано. Така мотивиран, Върховен касационен съд, Търговска колегия, състав на Второ отделение