Определение № 2493 от 09.03.2026 г. на ВАС по адм. д. № 1855/2026 г.

Производството е по чл.229 и сл. от Административнопроцесуалния кодекс (АПК). Образувано е по частна жалба на С. Д., гражданин на Република Турция, подадена чрез пълномощника адвокат К. Шилева. Жалбата е срещу определение №42337 от 17.12.2025г., постановено от Административен съд – София град (АССГ) по адм. дело №10837/2025г. В частната жалба се излагат доводи за неправилност на обжалваното определение поради нарушение на материалния закон и необоснованост – отменителни основания по чл.209, т.3 вр. чл.236 от АПК. Претендира се отмяната на обжалваното определение. Ответникът – завеждащият консулската служба в Генералното консулство на Република България в гр.Истанбул, Република Турция, не изразява становище по частната жалба. Върховният административен съд, състав на четвърто отделение, намира частната жалба за допустима – подадена срещу подлежащо на обжалване определение, с което се прегражда по-нататъшното развитие на производството, от страната по делото, за която определението е неблагоприятно, и в срока по чл. 230 от АПК. Разгледана по същество частната жалба е неоснователна по следните съображения: С обжалваното определение №42337 от 17.12.2025г., постановено по адм. дело №10837/2025г., е оставена без разглеждане жалбата на С. Д. срещу отказ за издаване на виза, вид „D“, от 26.09.2025г., издаден от А. З. - завеждащ консулската служба в Генералното консулство на Република България в гр.Истанбул, Република Турция, и производството по делото е прекратено. За да постанови този резултат административният съд се е позовал на чл.159, т.1 от АПК във връзка с чл.10а, ал.4 от Закона за чужденците в Република България (ЗЧРБ). Приел е, че в подадената жалба не се сочи някакво нарушение на права и свободи по Европейската конвенция за правата на човека (ЕКПЧ). Обжалваното определение е правилно. По делото няма спор, че обжалваният отказ на завеждащия консулската служба в Генералното консулство на Република България в гр.Истанбул, Република Турция, се отнася до заявеното от жалбоподателя издаване на виза за дългосрочно пребиваване (вид „D“) по чл.9а, ал.2, т.4 от ЗЧРБ. Според чл.10а, ал.4 от ЗЧРБ отказите за издаване на визи по чл.9а, ал.2, т.4 не подлежат на обжалване по съдебен ред, освен когато лицето претендира засягане на основни права и свободи по ЕКПЧ. Разпоредбата е ясна. С приемането й е въведено предвиденото в чл.120, ал.2 от Конституцията на Република България изключение от общата клауза за обжалваемост на административните актове. Същевременно е предвидено и изключение от въведеното правило за необжалваемост, допускащо съдебното обжалване на отказите за издаване на виза вид „D“ единствено в случаите, в които чуждият гражданин претендира засягане на основни права и свободи по ЕКПЧ. В случая обаче такова засягане не е претендирано от оспорващия. При така установеното, правилно административният съд е приел, че е сезиран с недопустима жалба, тъй като от жалбоподателя не са изложени твърдения за засягане на основни права и свободи по ЕКПЧ, които да обуславят допустимост на жалбата. С частната жалба са изложени подробни доводи за незаконосъобразност на оспорения административен акт. Тези доводи обаче касаят съществото на спора, а не допустимостта на жалбата пред първоинстанционния съд при условията на чл.10а, ал.4 от ЗЧРБ, която е единствено предмет на разглеждане в настоящото производство, и по която допустимост не са изложени доводи в частната жалба. Предвид изложеното правилно на основание чл.10а, ал.4 от ЗЧРБ жалбата е оставена без разглеждане и е прекратено образуваното по нея съдебно производство. Обжалваното определение е правилно и следва да бъде оставено в сила. Водим от горното и на основание чл.221, ал.2, предл. 1-во във връзка с чл.236 от АПК, Върховният административен съд, състав на четвърто отделение,