Определение № 3500 от 02.04.2025 г. на ВАС по адм. д. № 2798/2025 г.

Производството е по реда на чл. 229 и следващите от Административнопроцесуалния кодекс (АПК). Образувано по частната жалба на инж.Д. Д. в качеството му на кмет на район „Надежда“ при Столична община против Определение № 2053 от 20.01.2025 г., постановено по адм. дело № 522/2025г. по описа на Административен съд – София град. Частният жалбоподател твърди неправилност на обжалваното определение като постановено при съществени нарушения на съдопроизводствените правила и в нарушение на материалноправните разпоредби – касационни отменителни основания по чл. 209, т. 3 от АПК. Моли определението да бъде отменено, а делото – върнато на АССГ за продължаване на съдопроизводствените действия. В срока по чл.232 от АПК от насрещната страна, кметът на столична община, чрез процесуалния му представител е депозирано писмено възражение на частната жалба с подробно развити в него съображения за неоснователност на жалбата, съответно – за правилност на обжалвания с нея съдебен акт. Върховният административен съд, трето отделение, намира частната жалба за процесуално допустима като предявена от надлежна страна, за която обжалваното определение е неблагоприятно и в срока по чл. 230 АПК. Разгледана по същество, частната жалба е неоснователна. С атакуваното определение административният съд е оставил без разглеждане като недопустима подадената от кмета на район „Надежда“ жалба против Заповед № СОА24-РД09-4891/30.12.2024г. на кмета на Столична община относно прилагане на утвърдена със Заповед № СОА20- РД09-5095/23.12.2020г. на кмета на Столична община Политика за мрежова и информационна сигурност на СО / ПМИССО/, основополагащи система за управление на мрежовата и информационна среда /MAN свързаност/ на Столична община и районните администрации, както и осъществяването на текущ оперативен контрол върху функционирането на мрежовата технологична среда и е прекратил производството по делото. За да стигне до този правен резултат, АССГ е приел, че обжалваната заповед притежава характеристиките на вътрешнослужебен акт и попада в хипотезата на чл.2, ал.2, т.3 от АПК. Същата заповед не засяга права и интереси на граждани и юридически лица, а създава задължения само за свои подчинени органи, поради което е изключена от съдебен контрол за законосъобразност. Отделно от гореизложеното кметът на района с жалбата си цели разрешаване на спор с кмета на общината, с когото се намира в йерархическа зависимост, което е недопустимо, тъй като същият не разполага с правомощието да оспорва акт на по-горестоящ орган, с който му се възлага изпълнение на служебни задължения. Обжалваното определение е валидно, допустимо и правилно. Правилен е решаващият извод на административния съд за недопустимост на обжалването на две, паралелно съществуващи основания - обжалваната заповед съставлява вътрешнослужебен акт, създаваща права и задължения само за кметовете на райони, които се намират в йерархична подчиненост спрямо издателя на акта, т.е. няма годен за обжалване акт по смисъла на чл.159, т.1 във вр. с чл.2, ал.2, т.3 от АПК- от една страна, а от друга страна– липсва признат от правото интерес за кмета на район на община като административен орган да обжалва акт на по-горестоящ от него административен орган, тъй като не е налице спор за компетентности между административни органи.По силата на чл. 46, ал. 1, т. 11 ЗМСМА кметът на район организира изпълнението на актовете на общинския съвет и на кмета на общината, отнасящи се до територията и гражданите на района или кметството. В този смисъл той има правомощия да изпълнява такива актове, но не и правомощия да оспорва същите. Правото на жалба за кмета на район в СО в случая не може да се извлече и от обстоятелството, че същият е избран на тази длъжност при условията на пряк избор от населението по реда на чл.301, ал.2 от Изборния кодекс. Необосновано частният жалбоподател твърди, че обжалваната заповед не съставлява вътрешнослужебен акт, изключен от съдебен контрол за законосъобразност по реда на чл.2, ал.2, т.3 от АПК, доколкото със същия се създават права и задължения, освен за органите и организациите, подчинени на органа, издал акта, и за граждани и юридически лица. Дори това да е така / каквото не е становището на настоящия съдебен състав/, то и в този случай кметът на район „Надежда“ при СО няма право да обжалва процесната заповед, тъй като същият не е признат от закона процесуален субституент на тези, евентуално засегнати граждани и юридически лица. С оглед гореизложеното частната жалба е неоснователна, а обжалваното с нея определение като правилно следва да бъде оставено в сила. Водим от горното и на основание чл. 236, във вр. с чл. 221, ал. 2, изр. първо, предл. първо АПК, Върховният административен съд, трето отделение