Определение № 353 от 23.09.2020 г. на ВКС по гр. д. № 2228/2020 г.

Производството е с правно основание чл.274 ал.2 изр.1 ГПК Образувано е въз основа на подадената от М. Х. М. и Р. Т. К., двамата от [населено място], чрез процесуалният представител адвокат М., частна жалба с вх.№ 6021 от 18.07.2019г.на БАС против определение № 226 от 5.06.2019г. по гр.д. № 187/2019г. на Бургаски апелативен съд, с което е оставена без разглеждане като недопустима частната им жалба срещу определение № 227 от 6.02.2019г.на БАС. Считат обжалвания акт за недопустим и бланкетен, постановен в нарушение на чл.6 ЕКЗПЧ, поради което желаят да бъде отменен. Излагат се и несъотносими към предмета на настоящия спор доводи по приложението на чл.23, ал.4, т.7 ЗОПДИППД/отм./ Срещу подадената частна жалба не е постъпил отговор. Настоящият състав на Върховен касационен съд, с оглед постъпилата частна жалба, като взе пред вид доказателствата по делото и съобразно закона, намира същата за допустима / подадена е в законоустановения срок и от лице което има правен интерес от обжалване/, но неоснователна. Съображенията: Настоящите частни жалбоподатели са били ответници в производството по гр.д.№ 1568/2014г. на БОС, с правно основание чл.28,ал.1 от ЗОПДИППД/отм./, което е приключило с решение № 246 от 16.06.2016г. Последвала е въззивна жалба, която е оставена без движение за внасяне на държавна такса. След развили се отделни частни производства във връзка с дадените от съда указания за конкретизиране на частта, в която постановеният първоинстанционен акт се обжалва, конкретно за М. Х. М. е определена държавна такса в размер на 1 430.34лв., а Р. К., който също е подал въззивна жалба, е бил освободен от внасяне на държавна такса /с определение на съда, което е влязло в сила на 30.05.2017г./ Дължимата от М. М. държавна такса е определена от съда с разпореждане № 4252 от 19.12.2018г. Срещу същото е последвала частна жалба, преценена като недопустима от БАС, като производството по същата е прекратено на 19.04.2019г. /вж. ч.гр.д.№ 111/2019г.на БАС/. На 5.02.2019г. М. Х. М., чрез процесуалният си представил е подала до БОС молба с вх.№ 1867 от 5.02.2019г. с искане за продължаване на срока за изпълнение на дадените указания във връзка с подадената въззивна жалба. Това искане е разгледано от БОС и по него е налице произнасяне с определение № 227 от 6.02.2019г., като подадената молба е оставена без уважение. Последвала е частна жалба срещу определение № 227 от 6.02.2019г. на БОС, която е оставена без разглеждане като недопустима със сега обжалваното определение № 226 от 5.06.2019г. на БАС. Мотивите са, че постановеният акт по реда на чл.63, ал.1 ГПК не прегражда хода на производството и неговото обжалване не е изрично предвидено в закона, поради което не подлежи на инстанционен контрол. Настоящият съдебен състав намира обжалваният акт за правилен, а изразените от жалбоподателите доводи за ирелевантни. Неоснователна е изразената в подадената частна жалба теза, че предмет на производството не е акт по чл.63 ГПК. Настоящата частна жалба е срещу акт на БАС, с който е оставена без разглеждане друга частна жалба, насочена срещу акт на БОС, с който се е произнесъл по подадената пред него молба за продължаване на срока за изпълнение на дадени указания за внасяне на държавна такса по подадена въззивна жалба. В настоящето производство на контрол подлежи единствено правилността на направената преценка за недопустимост на обжалването. Тази преценка е правилна, защото актовете по чл.63, ал.1 ГПК за продължаване на законовите и определените от съда срокове, не подлежат на инстанционен контрол. Искането на заинтересованата страна за продължаване на предоставеният от съда срок за изпълнение на дадените указания се преценя от съответният съд и той дължи произнасяне след като извърши преценка на конкретните обстоятелства по случая. Съдебната практика е единна, че неговият съдебен акт, с който се уважава или отхвърля направеното искане за продължаване на срока не подлежи на инстанционен контрол и не се съобщава на страната, а ако страната не извърши процесуалното действие в определения срок, тя не може да го извърши по-късно нито да обжалва акта на съда, с който продължаването на срока й е отказано. В този смисъл са ирелевантни, изложените в частната жалба доводи, касаещи приложението на чл.23, ал.4, т.7 ЗОПДИППД/отм./, защото както вече беше посочено е недопустимо преразглеждането на постановения акт по чл.63, ал.1 ГПК. Неоснователни са и доводите за бланкетност на акта /който е подробно мотивиран/, както и за допуснато нарушение на чл.6 ЕКЗПЧ, доколкото е налице произнасяне от страна на съда, което е съобразено със законоустановената процедура. Мотивиран от гореизложеното, Върховен касационен съд,