Определение № 5425 от 25.11.2024 г. на ВКС по гр. д. № 1483/2024 г.

Производството е по чл. 274, ал. 2, т. 2 ГПК във вр. чл. 248, ал. 3 ГПК Образувано е по частна жалба на С. К. Н. и П. Г. Н., чрез адв. Б. К. срещу определение № 328 от 05.02.2024 г., постановено по гр.д. № 1605/2023 г. по описа на ОС Пловдив, с което съдът е изменил своето решение в частта за разноските като е увеличил от 1200 лева на 2200 лева адвокатското възнаграждение, което С. Н. и П. Н. са осъдени да заплатят на А. Д. за направените разноски във въззивното производство. Сочат, че са обжалвали въззивното решение като противоречащо на закона, поради което считат, че и обжалваното определение е незаконосъобразно. Молят за отмяната му. Ответникът по частната жалба я оспорва в писмен отговор. Частната жалба е процесуално допустима, тъй като е подадена в срок, от надлежна страна, срещу подлежащо на обжалване пред ВКС определение на въззивен съд по чл. 248 ГПК. За да се произнесе по нейната основателност, съставът на Върховния касационен съд, съобрази следното: С въззивното решение № 1480 от 28.11.2023 г. на ОС Пловдив по в.гр. д. № 1605/2023 г. съдът е уважил възражението на въззивниците за прекомерност на заплатеното от ответника А. Д. възнаграждение на адвокат за въззивната инстанция в размер на 2200 лева и му е присъдил 1200 лева. С обжалваното определение, постановено по молба на въззиваемия А. Д., въззивният съд е изменил на основание чл. 248 ГПК решението си в частта за разноските, като е присъдил в полза на ответника пълния размер на направените от него разноски за адвокат от 2200 лева. За да уважи молбата съдът е посочил, че заплатеното възнаграждение от 2200 лева е съобразено с минималния размер, определен в Наредба № 1 от 2004 г. съобразно цената на иска 20000 лева. Този извод на съда е неправилен, доколкото предявеният иск е с цена на иска 5404,50 лева – определена от размера на данъчната оценка, а не както е приел въззивният съд - определена от продажната цена по договора, в който ищците са претендирали да встъпят. Независимо от това като краен резултат обжалваното определение е правилно. Направеното на основание чл.78, ал.5 ГПК от възражение за прекомерност на претендираните от А. Д. разноски е било неоснователно. Съгласно посочената норма основателността на възражението се преценява съобразно фактическата и правна сложност на делото. Преценката е за съотношението на цената на адвокатската защита и фактическата и правна сложност на делото. Фактическата сложност се обуславя от широк кръг обстоятелства, които се изследват и установяват в съдебното производство като релевантни към правния спор, а правната сложност произтича от преценката за основателността на претенциите. За да е прекомерно, възнаграждението следва да е уговорено в съществено отклонение /пряко мярката, наложена от пазара на адвокатските възнаграждения по подобни дела. Съобразявайки вида на договорената дейност /процесуално представителство пред въззивната инстанция/, фактическата и правна сложност на делото и защитавания интерес, настоящият състав намира, че договореното и заплатено възнаграждение не е било прекомерно. Частната жалба е неоснователна, защото правилно въззивният съд е изменил постановеното решение в частта за разноските като е присъдил пълния размер на заплатено от ответника Д. възнаграждение. Обжалваното определение следва да се потвърди като правилно и законосъобразно. Мотивиран от горното, Върховният касационен съд, Гражданска колегия, състав на Второ отделение