Определение № 93 от 17.06.2010 г. на ВКС по гр. д. № 4284/2008 г.

Производството е по реда на чл. 248 от ГПК. Образувано е по молбите на К. Ч. Ч. и на Д. К. К. - двамата от [населено място], с които се иска изменение на решение от 10 март 2008 г. на апелативния съд в гр. Пловдив в частта му, с която молителят и Д. К. са осъдени да заплатят държавна такса в размер на 126 хиляди лева съобразно отхвърлената част от исковете. В молбата се сочи, че предявеният иск е по реда на чл. 1 от ЗОДОВ отпреди изменението на закона през 2008 г., като с изменението е предвидено заплащането на проста държавна такса за делата по същия закон, а дори правната квалификация на иска да е по чл. 49 от ЗЗД, то нито ГПК, нито друг нормативен акт допуска осъждане за заплащане на държавна такса върху отхвърлената част от иска, каквато е и относимата практика на Европейския съд в С.. Ответникът по иска [община] не взема становище по молбата. Относимите обстоятелства по спора са следните: Исковете са предявени на 6 август 2003 г. като такива по чл. 1 от Закона за отговорността на държавата за вреди, причинени на граждани, за присъждане на сумата от 2 милиона лева, представляващи обезщетение за претърпените от двамата ищци неимуществени вреди и сумата от 200 хиляди лева, представляващи обезщетение за претърпените от тях имуществени вреди, причинени от смъртта на тяхната съпруга и майка в следствие на счупен клон от улично дърво. С въззивното решение по спора, потвърдено и при касационния контрол, е прието, че правното основание на предявените искове е по чл. 49 във връзка с чл. 45 от ЗЗД, а не по реда на ЗОДВПГ (сега с изменено заглавие). При повторното разглеждане на спора от въззивния апелативен съд ответникът е повдигнал с изрична молба въпросът за внасяне на дължимата държавна такса във връзка с изискването за редовност на исковата молба по смисъла на чл. 99 б. “б” от ГПК (отм.). В грубо нарушение на изискването на чл. 100 ал. 1 от ГПК (отм.) въззивният съд не оставил исковата молба без движение с указание да се представят доказателства за внесена държавна такса, а е дал ход на делото. С решение № 155 от 24 юли 2008 г., чието изменение се иска (неправилно посочено от молителите с дата 10 март 2008 г., тъй като това е датата на откритото съдебно заседание, в което производството пред въззивния съд е приключило със съдебните прения, а решението на съда е постановено на 24 юли 2008 г.), въззивният съд приел, че искът е основателен само за сумата от по 50 хиляди лева обезщетение за претърпени от ищците неимуществени вреди, ведно със законната лихва от датата на деликта, а за остатъка от предявените искове първоинстанционното решение е оставено в сила. В мотивите на съдебния акт изрично е посочено, че не е събрана предварително дължимата държавна такса и съобразно изхода на спора 6 хиляди лева са дължими от ответника по исковете, а в отхвърлената част на претенциите за разликата до пълния им размер от ищците се дължи държавна такса от 126 хиляди лева, тъй като те не са освободени от внасянето на държавна такса. Срещу въззивното решение са постъпили две касационни жалби. Касационната жалба на ответника по спора, допусната до касационно разглеждане по реда на чл. 288 от ГПК, доведе до постановяване на решение № 166 от 10 март 2010 г. по гр.д. № 2484 по описа на ІV ГО на ВКС за 2008 г., предмет на което е само частта на решението на въззивния съд, с която искът за неимуществени вреди в размер на общо 100 хиляди лева е счетен за основателен. Срещу отхвърлителната част на решението е постъпила касационна жалба на ищците – молители в настоящото производство, но тази касационна жалба с разпореждане № 564 от 5 септември 2008 г. на апелативния съд в гр. Пловдив била върната като просрочена. По нея касационно производство по допускане до касационен контрол по реда на чл. 288 от ГПК не е провеждано. Върховният касационен съд, като съобрази искането и обстоятелствата по спора, намира, че искането за произнасяне по реда на чл. 248 от ГПК е недопустимо и молбите следва да бъдат оставени без разглеждане. Според правилото на чл. 73 ал. 3 от ГПК, държавната такса се събира при предявяване на искането за защита или съдействие съгласно тарифа, приета от Министерския съвет, както аналогично разпорежда и чл. 3 ал. 1 от Закона за държавните такси. Съобразно текста на чл. 248 ал. 1 от ГПК (приложим по аргумент на § 2 ал. 14 от ПЗР на ГПК от 2007 г.) съдът е властен да измени постановено решение само в частта му за разноските, но не и в частта му за държавните такси. И това е така, защото задължението за заплащане на държавна такса възниква по силата на закона в случаите, когато са предявени искови молби за граждански искове – чл. 4 б. “а” от ЗДТ във връзка с волята на ищеца да ангажира правосъдната дейност за разрешаване на посочения от него спор. Размерът на държавната такса се определя със специален акт – в случая това е била Тарифа № 1 към Закона за държавните такси, събирани от съдилищата, прокуратурата, следствените служби и Министерството на правосъдието (отм.), която в т. 1 изисква по искови молби събирането на пропорционалната такса от 4 % върху цената на иска (както определя и чл. 55 ал. 1 б. “а” от отменения ГПК и чл. 69 ал. 1 т. 1 от ГПК от 2007 г.), а исковете за обезщетяване на вреди, произтекли от непозволено увреждане, каквито са разглежданите, са несъмнено оценяеми. Законът не допуска намаляване на размера на държавната такса от страна на съда по каквито и да е съображения (аргумент от чл. 58 от отменения ГПК и чл. 74 от ГПК от 2007 г.), освен в изрично посочения случай на искове, по които оценката представлява затруднение в момента на предявяване на иска – чл. 57 от ГПК от 1951 г. и чл. 70 ал. 3 от ГПК от 2007 г. Предвид невъзможността на съда да намалява държавната такса по свое усмотрение и по съображения извън законовоустановените размери на дължимите държавни такси за правосъдната дейност, законодателят е предвидил възможност за изменение на решението само в частта му за разноските, при които е възможно допускане на грешка или опущение от страна на съда, но не и в частта за държавните такси. По тази причина молбите на К. Ч. и Д. К. за изменение на решението в частта му за разноските следва да се оставят без разглеждане. Мотивиран от гореизложеното, Върховният касационен съд на Републиката, гражданска колегия, състав на четвърто отделение