Определение № 9527 от 05.10.2026 г. на ВАС по адм. д. № 8702/2026 г.

Производството е по реда на чл.221 ал.1 т.1 от Административнопроцесуалния кодекс /АПК/. Образувано е по частна жалба на А. К., гражданин на Руската федерация и „Виртуоззо БГ“ ЕООД със седалище и адрес на управление в град София, чрез адвокат Янков от АК-Пловдив срещу определение № 26861/03.07.2026г., постановено по административно дело № 6558 по описа за 2026 година на Административен съд- София-град. В частната жалба се излагат доводи за неправилност на оспореното определение поради неговата необоснованост и противоречие с материалния закон, по които се претендира и отмяната му. Ответникът- началник отдел „Национален визов център“ към дирекция „Консулски отношения“ при МВнР, не ангажира становище по частната жалба. Върховният административен съд, състав на четвърто отделение, при извършената проверка съобразно чл. 218, ал. 1 и ал. 2 от АПК във връзка с чл.236 от АПК намира, че частната жалба е подадена в срока по чл. 230 от АПК, от надлежна страна и срещу подлежащ на оспорване съдебен акт, поради което е процесуално допустима. Разгледана по същество, същата е неоснователна по следните съображения: Предмет на контрол в настоящото производство е определение на Административен съд-София- град, с което е оставена без разглеждане жалбата на А. К. и „Виртуоззо БГ“ ЕООД против писмо изх. № КОВ-31-00-15/07.04.2026 г. на началник отдел „Национален визов център“ към дирекция „Консулски отношения“ при Министерството на външните работи. Същото е изготвено в отговор на депозирано от българското дружество искане пред Министерството на външните работи, с което на основание чл.11, ал.4 във връзка с ал.5 от Наредбата за условията и реда за издаване на визи и определяне на визовия режим (НУРИВОВР) е поискано разрешение А. К. да подаде заявление за получаване на виза тип „Д“ пред българските консулски власти в град Дубай, Обединени Арабски Емирства. Фактите, налагащи подаването на заявление пред консулските власти на България в Дубай са разрешението на К. за временно пребиваване и работа в ОАЕ, както и обстоятелството, че при евентуално завръщане в Русия К. ще бъде мобилизиран и принуден да участва във войната срещу Украйна. В оспореното писмо се сочи, че с предходно писмо изх. № КОВ-31-00-15/26.02.2026 г. на Дирекция „Консулски отношения“ на искателя вече са дадени разяснения относно условията и реда, при които чужденците могат да влизат, пребивават и напускат Република България. Посочено е, че изтъкнатите факти не сочат на обстоятелства, налагащи подаването на заявление пред консулската служба в Посолството в Дубай, тъй като разрешението за пребиваване в ОАЕ не означава, че там е и постоянното местоживеене на К., поради което МВнР няма да допусне изключение той да подаде заявление за издаване на виза за дългосрочно пребиваване в държава, различна от държавата на неговото постоянно местоживеене. Посочено е, че избягването на военна служба не представлява хуманитарна причина, а при желание да се установи продължително в Република България, е необходимо К. да подаде заявление за издаване на виза за дългосрочно пребиваване в българско представителство, намиращо се в държавата на постоянното му местоживеене, а именно в Посолството на Република България в гр. Москва, Руската федерация. Първоинстанционният съд обосновава извод за недопустимост на оспорването поради това, че оспореното писмо има изцяло уведомителен характер. Според съда с оспореното писмо жалбоподателите единствено са уведомени за приложимите предпоставки и ред за подаване на заявление за издаване на виза за дългосрочно пребиваване. То не представлява отказ за издаване на виза, нито отказ да бъде прието заявление за виза, тъй като такова заявление не е било подадено пред компетентен орган по реда на Наредбата. Поради това съдът приема, че с него не се засягат права, свободи или законни интереси на жалбоподателя и то не е годен административен акт, подлежащ на оспорване. При липсата на една от абсолютните процесуални предпоставки за допустимост на производството и на основание чл.159, т.1 от АПК съдът оставя без разглеждане жалбата и прекратява производството по делото. Определението е правилно. Същото е постановено в съответствие с материалния закон, не са допуснати съществени процесуални нарушения, а актът на съда е подробно и надлежно обоснован с направения от първоинстанционния съд внимателен и подробен анализ на условията и реда за подаване на заявления за издаване на визи. В случая безспорно е установено, че на А. К., гражданин на Руската федерация, е предоставен достъп до пазара на труда на основание чл.33к от ЗЧРБ за срок от пет години (писмо на МВР- дирекция Миграция“ с рег.№ 536400-108581/28.11.2025г. Въз основа на това „Виртуоззо БГ“ е поискало от началник отдел „Национален визов център“ към дирекция „Консулски отношения“ при МВнР разрешение К. да подаде заявление за издаване на виза за дългосрочно пребиваване пред Консулските власти на Република България в Дубай, ОАЕ. Чл. 10, ал. 1 от НУРИВОВР предвижда, че визите се издават от дипломатическите и консулските представителства на Република България или от такива представителства на друга държава членка, прилагаща изцяло достиженията на правото на Европейския съюз от Шенген, с която Република България има сключено споразумение за представителство за приемане на заявления за визи и за издаване на визи. Условията и реда за подаване на заявления за издаване на визи са регламентирани в чл. 11 и чл. 12 от Наредбата. Според чл. 23 заявлението за издаване на виза в дипломатическите и консулските представителства се приема от компетентно длъжностно лице или консулски сътрудник, а на граничните контролно-пропускателни пунктове - от органите за граничен контрол. Съгласно чл. 11, ал. 4 от Наредбата заявлението за издаване на виза за дългосрочно пребиваване се подава само в дипломатическите и консулските представителства по постоянното местоживеене на кандидата или в тези представителства, които са акредитирани за държавата на постоянното местоживеене на кандидата. В ал. 5 се сочи, че кандидатите за виза по ал. 4, които пребивават на законно основание в трета държава, различна от държавата на постоянното им местоживеене, могат по изключение да подадат заявление в тази трета страна след обосноваване на причините за това и ако завръщането им в страната по постоянно местоживеене е гарантирано В ал. 6 е предвидено, че в хуманитарни и нетърпящи отлагане случаи заявление за издаване на виза може да се подава и в държави извън предвидените в ал. 3 - 5. Жалбоподателите не твърдят, че К. е подал надлежно заявление за виза пред някое от дипломатическите и консулските представителства на Република България, което заявление да не е прието или по него да е постановен отказ. В частната си жалба излагат твърдения единствено, че за приемането заявления, които не се подават дипломатическите и консулските представителства по постоянното местоживеене на кандидата или в тези представителства, които са акредитирани за държавата на постоянното местоживеене на кандидата, е необходимо предварително разрешение от МВнР. Но нито в ЗЧРБ, нито в НУРИВОВР е предвидена подобна процедура по даване на разрешение на кандидатите да подават заявления в държава, различна от предвидената в чл. 11. ал. 4 от Наредбата. Касационната инстанция напълно споделя извода на първоинстанционния съд, че подаденото от „Виртуоззо БГ“ искане не представлява заявление за издаване на виза в някоя от хипотезите на чл.11, ал.4, 5 или 6 от НУРИВОВР, нито е основание за започване на друга процедура, уредена в ЗЧРБ или Наредбата. При тези констатации правилно първоинстанционния съд е приел, че оспореното писмо не представлява индивидуален административен акт, който да подлежи на съдебен контрол. С посоченото писмо адресатът е уведомен единствено за предпоставките за подаване на виза, но същото не представлява отказ, който да създава задължения или да засяга права, свободи и законни интереси на чуждия гражданин или дружеството. По тези съображения Върховният административен съд намира определението на административния съд за правилно, поради което то следва да бъде оставено в сила.