Определение № 36 от 09.01.2024 г. на ВКС по т. д. № 1666/2023 г.

Производството е по чл. 274, ал. 2 ГПК, образувано по частна жалба на “София Франс Ауто – Пропъртис” ООД, [населено място], срещу определение № 471/27.07.2023 г. по в.т.д. № 199/2023 г. на Софийски апелативен съд. Ответната страна – „Ен Ви Имоти“ ЕООД, [населено място], оспорва жалбата като неоснователна. Върховният касационен съд, състав на Първо търговско отделение, след като прецени данните по делото, приема следното: С определението, предмет на обжалване, производството по делото е спряно на основание чл. 299, ал. 1, т. 4 ГПК до приключване на производството по т.д. № 2019/2022 г. на СГС. За да постанови този резултат, съдът е съобразил, че предмет на делото е иск с правно основание чл. 233, ал. 1, изр. 1 ЗЗД. Установил е също така, че страните по наемното правоотношение са сключили Анекс към договора за наем, в който била уговорена възможност за изкупуване на наетия имот от наемателя под условие, че били изпълнени всички задължения по договора за наем. Констатирал е още, че във връзка с упражняването на тази възможност било образувано т.д. № 2019/2022 г. на СГС с предмет- иск по чл. 19, ал. 3 ЗЗД по отношение на същия недвижим имот и между същите страни. Посочено е, че в Анекса била налице уговорка, че договорът за наем се прекратявал едва след подписване на окончателен нотариален акт за покупко-продажба на недвижимия имот, предмет на договора за наем, и заплащане на продажната цена. Оттук е изведено наличие на прекратително условие по отношение договора за наем – сключване на окончателен договор за покупко-продажба на процесния недвижим имот – което е предмет на друго съдебно производство и е от решаващо значение за производството по чл. 233, ал. 1, изр. 1 ЗЗД, обусловило спиране на производството по делото. Жалбоподателят поддържа, че горният извод е неправилен, тъй като съдът превратно тълкува волята на страните. Поддържа, че били игнорирани останалите предпоставки за прекратяване на договора за наем, които били налице и са се сбъднали преди опцията за изкупуване на имота от наемателя. Оспорва наличието на предпоставките на чл. 229, ал. 1, т. 4 ГПК, обосновано с практика на ВКС, както и с изричната забрана, въведена с нормата на чл. 314, ал. 3 ГПК. Частната жалба е подадена от легитимирана да обжалва страна в преклузивния срок по чл. 275, ал. 1 ГПК срещу подлежащ на обжалване акт, поради което същата се явява процесуално допустима, а по същество и основателна. С ТР № 1/09.07.2019 г. по т.д.№ 1/2017 г. на ОСГТК е прието, че основанието за спиране по чл. 229, ал. 1, т. 4 ГПК е налице, когато има висящ процес относно друг спор, който е преюдициален и по който със сила на пресъдено нещо ще бъдат признати или отречени права или факти, релевантни за субективното право по спряното производство. Обусловеността между двата спора се основава на връзката между субективните права, задължения и правопораждащите ги факти като съдържание на конкретните правоотношения. В мотивите по т.5 на ТР № 7/31.07.2017 г. по т.д.№ 7/2014 г. на ОСГТК тази зависимост е обяснена със съотношението между различните спорни предмети на двете дела, при което разрешаването на спора по обусловения иск е предпоставено от установителното действие на силата на пресъдено нещо на решението по преюдициалното правоотношение. Връзката между делата, която има предвид чл. 229, ал. 1, т. 4 ГПК, е обективната зависимост между две спорни правоотношения в съотношение на обуславящо и обусловено, която винаги е конкретно съществуваща, безспорно установена, пряко касае допустимостта или основателността на иска по обусловеното дело и поради това не предполага различия в преценките на съда по двете дела. Процесуалното значение на тази зависимост се изразява в това, че висящността на преюдициалния спор временно препятства упражняването на правото на иск по обусловеното дело, доколкото нормата на чл. 229, ал. 1, т. 4 ГПК императивно задължава съдът да преустанови процесуалните действия по разглеждането и приключването на делото с решение по съществото на спора. Предмет на иска с правно основание чл. 233, ал. 1 ЗЗД във вр. чл. 310, ал. 1, т. 2 ГПК е връщането на наетата вещ. Предпоставки за уважаване на иска са доказване от ищеца /наемодателя/ на предаване на държането на наетата вещ от наемодателя на наемателя при сключването на договора, като фактът на връщането на вещта след прекратяване на наемния договор подлежи на доказване от наемателя. Прекратяването на договора подлежи на доказване от страната, която се позовава на последиците от прекратяването. Активната материалноправна легитимация по иска с правно осн. чл. 233 ЗЗД изисква ищецът да е наемодател по наемно правоотоношение, с предмет спорния имот. Успешно проведеният конститутивен иск по чл. 19, ал. 3 ЗЗД би легитимирал страната като собственик на недвижимия имот едва след влизане в сила на решението по същия и след изпълнение на предпоставките на чл. 362, ал. 1 ГПК. Преценено към конкретиката на настоящия спор горните правни изводи обуславят неправилност на приложението на чл. 229, ал. 1, т. 4 ГПК спрямо производството по чл. 233, ал. 1 ЗЗД вр. чл. 310, ал. 1, т. 2 ГПК. Липсват предпоставки, обуславящи спиране на производството, които да касаят пряко основателността или допустимостта на иска с оглед, че към настоящия момент ищецът по облигаторно парвоотношение, което е независимо от установяване правото на собственост, твърди прекратяване на договора за наем т.е приключване на облигаторната връзка, което е и основание за връщане държането на вещта от наемателя. Установяването на правото на собственост е ирелевантно спрямо възникването, съществуването и прекратяването на една облигаторна връзка, възникнала от договор за наем. Извън това, че решение по конститутивен иск не може да бъде обуславящо, тъй като то е свързано с упражняване на потестативни права,чието реализиране третира бъдещи отношения т.е. същите нямат преюдициална относимост към съществуващите права към настоящия момент, то и основният мотив на въззивния съд не води до направения от него краен извод, тъй като касае доводи, свързани с решението по чл.233,ал.1 ЗЗД по същество. Или, ако е налице възражение, че наемателят има право да държи имота / поради упражняване правото си на изкупуване/, до момента на преминаване на собствеността в неговия патримониум, то това възражение не е свързано с иска по чл.19,ал.3 ЗЗД, а с това, че договора за наем продължава своето действие, поради уговореното между страните и наемателя, по тази причина е в имота на основание противопоставимо на наемодателя. Т.е. няма пречка въззивният съд да се произнесе в мотивите на решението си по такова възражение на ответника за надлежно упражняване на правото му на наемател, поради това, че договорът за наем все още обвързва страните. С оглед изложеното се налага извод, че като е спрял производството по делото на основание чл.229,ал.1,т.4 ГПК, въззивният съд е допуснал нарушение на закона, поради което същото следва да бъде отменено, а делото върнато на същия съд за продължаване на съдопроизводствените действия. По тези съображения Върховният касационен съд, състав на първо търговско отделение