Определение № 164 от 13.04.2022 г. на ВКС по т. д. № 1177/2021 г.

Производството е по чл. 274, ал. 2 ГПК. Образувано е по частна жалба, подадена от И. Й. Е., чрез процесуалния й пълномощник, срещу определение № 10102 от 10.03.2021 г. по в.гр.д. № 379/2020 г. на Апелативен съд - София, Гражданско отделение, десети състав, в частта, с която е оставена без уважение молбата й по чл. 248, ал. 1 ГПК за изменение на постановеното по същото дело решение № 10073 от 20.01.2021 г. в частта за присъдените в нейна полза разноски за производството пред въззивната инстанция. В частната жалба се поддържат доводи за неправилност и незаконосъобразност на определението по чл. 248 ГПК в обжалваната му част. Твърди се, че в настоящия случай на страната е оказана правна защита и съдействие, както по подадента от нея въззивна жалба срещу отхвърлителната част на първоинстанционното решение, така и по въззивната жалба на застрахователното дружество, подадена срещу решението на първата инстанция в неговата уважителна част, поради което, и с оглед изхода на спора във втората инстанция, страната има право на разноски във въззивното производство в размер на общо 5 697 лв. Сочи, че присъдените й от решаващия състав разноски в размер на 1 477 лв. са занижени и неправилно определени. По така изложените в жалбата съображения се иска отмяна на атакувания съдебен акт и осъждане на застрахователното дружество да заплати допълнително сумата от още 4 220 лв., представляваща сторени от настоящия жалбоподател във въззивното производство разноски за платено адвокатско възнаграждение. В срока по чл. 276, ал. 1 ГПК не е постъпил писмен отговор против частната жалба от насрещната страна - „Застрахователно дружество „Бул Инс" АД, [населено място]. Върховният касационен съд, Търговска колегия, второ отделение, като взе предвид данните по делото и доводите на жалбоподателя, приема следното: Частната жалба е подадена от надлежна страна, срещу подлежащо на обжалване по реда на чл. 274, ал. 2 ГПК определение на апелативен съд, при спазване на едноседмичния преклузивен срок и е процесуално допустима. Разгледана по същество, частната жалба е основателна, по следните съображения: За да постанови обжалвания акт, решаващият състав на Апелативен съд - София е приел, че не са налице основания да ревизира становището си относно размера на разноските, присъдени на страната за второинстанционното производство, изложено в постановеното въззивно решение. Посочил е, че в случая са депозирани две въззивни жалби, като частично основателна е била само тази на ищеца по делото, с оглед на което на него му се дължат разноски съобразно уважената от въззивния съд част от иска. Разноските на ищеца са присъдени общо и за двата иска, които е предявил, защото в договора за правна защита и съдействие те не са разграничени за всеки един от тях поотделно, а заедно с това няма разпределяне на адвокатското възнаграждение – веднъж като такова за депозираната от И. Е. жалба, и втори път – за защита по жалбата на ответника - застраховател. То е посочено общо в договора за правна зашита и съдействие. Определението е неправилно. Установява се от данните по делото, че спорът е пренесен във въззивната инстанция по подадени две въззивни жалби. Ищцата в първоинстанционното производство - И. Й. Е., е обжалвала постановеното първоинстанционно решение № 5033 от 05.07.2019 г. по гр.д. № 11807/2017 г. на Софийски градски съд, в неговата отхвърлителна част за сумите над присъдените: 160 000 лв. до пълния предявен размер от 200 000 лв., частична искова претенция от 300 000 лв., представляваща застрахователно обезщетение за претърпените от ищцата неимуществени вреди, вследствие на смъртта на дъщеря й Ц. Т. Ц., настъпила вследствие на пътно - транспортно произшествие, реализирано на 31.05.2016 г., ведно със законната лихва, считано от 15.06.2016 г. до окончателното изплащане; респ. - над 16 000 лв. до пълния предявен размер от 40 000 лв., частична искова претенция от 100 000 лв., представляваща застрахователно обезщетение за претърпените от ищцата неимуществени вреди от уврежданията й, настъпили вследствие на пътно - транспортно произшествие, реализирано на 31.05.2016 г., ведно със законната лихва, считано от 31.05.2016 г. до окончателното изплащане. Ответникът - Застрахователно дружество „Бул Инс" АД, е депозирал въззивна жалба срещу решението на първоинстанционния съд в частта му, с която исковите претенции са уважени. С решение № 10073 от 20.01.2021 г. по в.гр.д. № 379/2020 г. на Апелативен съд -София, Гражданско отделение, десети състав, въззивният съд след отмяна на първоинстанционното решение в частта, с която искът за заплащане на обезщетението за неимуществени вреди, претърпени от ищцата вследствие смъртта на дъщеря й е отхвърлен за разликата над 160 000 лв. до 200 000 лв., е осъдил Застрахователно дружество „Бул Инс" АД да заплати на И. Е. на основание чл. 226, ал. 1 КЗ (отм.) сумата от още 40 000 лв., ведно със законната лихва върху нея, считано от 15.06.2016 г. до окончателното изплащане, и е потвърдил решението на първата инстанция в останалите обжалвани части. В производството пред въззивния съд е представен договор за правна защита и съдействие от 23.07.2019 г., сключен между И. Й. Е. и адв. П. П. С., в който е посочено, че договореното адвокатско възнаграждение е в размер на 6 330 лв. и е изплатено в брой при подписването на договора. При така установеното от фактическа страна правилен е изводът на въззивния съд, че възнаграждението на адвоката не е уговорено поотделно за всеки един от предявените искове и затова се дължи общо. Неправилен е обаче изводът за неоснователност на молбата по чл. 248 ГПК по съображения, че на страната се дължат разноски за платено адвокатско възнаграждение само за изготвяне на и защита по подадената от нея въззивна жалба. Разпределянето на отговорността за разноски се осъществява по правилата на чл. 78, ал. 1 и ал. 3 ГПК, приложими за всяка инстанция. Когато и двете страни по спора са обжалвали първоинстанционното решение и то е потвърдено в една от обжалваните си части, респ. - отменено в друга, ако някоя от страните е направила разноски, относими както към защитата по собствената си въззивна жалба (изцяло или частично уважена), така и към защитата срещу подадената от другата страна въззивна или насрещна въззивна жалба (изцяло или частично отхвърлена), то тези разноски следва да бъдат присъдени по правилата на чл. 78 ГПК. В настоящия случай, в производството пред въззивната инстанция адв. С. е представил договор за правна защита и съдействие от 23.07.2019 г., сключен между него и И. Й. Е., и е направил искане за присъждане в полза на доверителката му на сторените разноски пред въззивната инстанция съгласно списък по чл. 80 ГПК, съдържащ единствено описание на заплатено адвокатско възнаграждение. Видно от така представения договор за правна защита и съдействие, договореното адвокатско възнаграждение е в размер на 6 330 лв., изплатено е в брой при подписването на договора и е за оказване на правна помощ и съдействие, изразяващи се в „ ...защита пред въззивната инстанция във вр. с решение по гр.д. №11807/2017 г. по описа на СГС". Действително, в договора липсва разграничаване на договореното адвокатско възнаграждение за защита по въззивната жалба на ищцата и такова за защита във връзка с въззивната жалба на застрахователното дружество. Такова разграничение не би могло да се проведе едва в производството по чл. 248 ГПК. Същевременно обаче, платеното адвокатско възнаграждение е с посочено основание „защита пред въззивната инстанция", т.е. както за защита по въззивната жалба на ищцата, така и за защита по въззивната жалба на ответния застраховател. Към датата на сключване на договора за правна защита и съдействие подалата въззивната жалба страна е нямало как да предвиди процесуалното поведение на насрещната страна в производството, а и, доколкото в хода на делото до приключването му във въззивната инстанция не е направено друго, отделно и нарочно искане за присъждане на разноски, сторени конкрето за защита по постъпилата впоследствие въззивна жалба на „Застрахователно дружество „Бул Инс" АД, следва да се приеме, че с договореното и платено общо адвокатско възнаграждение за „защита пред въззивната инстанция" страната е сторила разноски и за защитата си по подадената след сключването на договора за правна защита и съдействие въззивна жалба на застрахователя. Предвид изложеното и съобразно изхода от спора пред въззивната инстанция, молбата по чл. 248 ГПК се явява основателна за сумата от 4 220 лв., представляваща горницата между присъдените разноски за адвокатско възнаграждение в размер на 1 477 лв. и действително дължимите разноски в размер на 5 697 лв., определени съгласно чл. 78, ал. 1 и ал. 3 ГПК във вр. с чл. 7, ал. 2, т. 5 от Наредба № 1/2004 г. за минималните размери на адвокатските възнаграждения. Така мотивиран, съставът на Върховния касационен съд, Търговска колегия, второ отделение