Решение № 974 от 29.01.2026 г. на ВАС по адм. д. № 12064/2025 г.

Производството е по реда на чл. 208 и сл. от АПК.

С решение № 33893 от 16.10.2025 г., постановено по адм. д. № 2814/2025г. Административен съд – София град, трето отделение, 75-ти състав, е оставил без уважение искането на „Транса Спедишън “ ГмБХ за отправяне на преюдициално запитване до Съда на Европейския съюз по формулираните от процесуалния представител въпроси. С решението съдът е отхвърлил жалбата на „Транса Спедишън “ ГмБХ срещу Акт за прихващане или възстановяване № П – 32003224161117 – 004 – 001 /08.10.2024г., издаден от органи по приходи при ТД на НАП Средни данъкоплатци и осигурители, в частта потвърдена с решение № 1631 от 17.12.2024г. на директора на Дирекция "Обжалване и данъчно-осигурителна практика" - София. С решението съдът е осъдил жалбоподателя да заплати на НАП да заплати на жалбоподателя разноски по делото в размер на 1 000лв.

Срещу постановеното решение е подадена касационна жалба от „Транса Спедишън “ ГмБХ, Булстат 180708215, чрез процесуалния представител адв.Л. Терзиева. В същата се прави оплакване, че решението на Административен съд – София град е неправилно поради допуснати нарушения на материалния и процесуалния закон, както и е необосновано - отменителни основания по чл. 209, т. 3 от АПК. В жалбата се излагат съответни доводи в подкрепа на оплакванията. Моли Върховния административен съд да отмени решението на Административен съд – София град и вместо него да постанови друго такова, с което да уважи жалбата на дружеството против процесния ревизионен акт и отмени същия. Претендира заплащане на разноски за двете съдебни инстанции.

Ответният по касационната жалба директор на Дирекция "Обжалване и данъчно-осигурителна практика" - София, чрез процесуалния си представител главен юрисконсулт Н. Горанов, взема становище за неоснователност на касационната жалба. Претендира заплащане на юрисконсултско възнаграждение.

Представителят на Върховна касационна прокуратура дава заключение, че касационната жалба е процесуално допустима, а по същество е неоснователна и следва да бъде оставена без уважение.

Върховният административен съд, състав на първо отделение, като прецени допустимостта на жалбата и наведените в нея касационни основания, съгласно разпоредбата на чл. 218 от АПК, приема за установено следното:

Жалбата е подадена в срока по чл.211,ал.1 АПК, от надлежна страна, поради което е процесуално допустима. Разгледана по същество е неоснователна.

С решението си Административен съд – София град е оставил без уважение искането на „Транса Спедишън “ ГмБХ за отправяне на преюдициално запитване до Съда на Европейския съюз по формулираните от процесуалния представител въпроси. С решението съдът е отхвърлил жалбата на „Транса Спедишън “ ГмБХ срещу Акт за прихващане или възстановяване № П – 32003224161117 – 004 – 001 /08.10.2024г., издаден от органи по приходи при ТД на НАП Средни данъкоплатци и осигурители, в частта потвърдена с решение № 1631 от 17.12.2024г. на директора на Дирекция "Обжалване и данъчно-осигурителна практика" - София.

Първоинстанционният съд е описал фактическата обстановка по издаването на процесния АПВ, в това число, че на 04.09.2024 г. „ТРАНСА СПЕДИШЪН ГмбХ“ е депозирало пред ТД на НАП – Средни данъкоплатци и осигурители, искане за прихващане или възстановяване с вх. №3253-00-406, с което на основание чл. 129, ал. 1 от ДОПК е претендирано възстановяване на ДДС в размер на 391 793,30 лв. по периоди, както следва: за м. 06.2022 г. – в размер на 53 048,72 лв., за м. 07.2022 г. – 101 744,42 лв., за м. 08.2022 г. – 109 572,71 лв., за м. 09.2022 г. – 11 204,46 лв., за м. 10.2022 г. – 67 673,48 лв. и за м. 11.2022 г. – 48 549,51 лв. Посочено е, че във връзка с претендираните суми за възстановяване от м. 06.2022 г. до м. 08.2022 г. е представена справка за фактури за покупки, които не са включени в СД и дневниците за покупки и по които не е било упражнено право на приспадане на данъчен кредит, по периоди, както следва: за м. 06.2022 г. – 45 фактури, с обща данъчна основа /ДО/ 265 243,52 лв. и ДДС 53 048,72 лв.; за м. 07.2022 г. – 62 фактури, с обща ДО 503 636,67 лв. и ДДС 100 727,38 лв.; за м. 08.2022 г. – 98 фактури, с обща ДО 547 863,55 лв. и ДДС 109 572,71 лв., като общо претендираният ДДС е в размер на 265 243,52 лв. В решението е отбелязана констатацията, че при разпоредената проверка е установено, че „ТРАНСА СПЕДИШЪН ГМБХ“ е чуждестранно юридическо лице с място на стопанска дейност на територията на Република България, през периода на проверката дружеството осъществява дейност по организиране и спедиция по суша и вода на международни превози към местни и чуждестранни клиенти, логистично обслужване и съдействие чрез организация на железопътен транспорт, допълнителни логистични услуги в зависимост от спедиторската дейност, транспортиране на стоки до локация на клиенти и други, като дейността се осъществява от нает обект, находящ се в София.

В решението са възпроизведени събраните доказателства в хода на проверката, както и констатациите на проверяващите органи, според които за фактурите, които не са включени в дневниците за покупки и за които не е упражнено право на данъчен кредит, не следва да се признава право на данъчен кредит в общ размер на 265 243,52лв., тъй като не е спазен 12-месечния срок по чл.72 ЗДДС.

Решаващият съд е посочил, че при административното оспорване издадения АПВ е потвърден с решение на директора на Д „ОДОП“ – София.

Изложени са мотиви, че АПВ е издаден от компетентни органи, в кръга на правомощията им, същият съдържа фактически и правни основания за издаването им, като са спазени процесуалните правила на чл.129 за издаването му.

Решаващият съд е посочил, че между страните няма спор относно фактите, изразяващи се в това, че жалбоподателят е получател по общо 205 броя фактури, издадени от негови контрагенти през данъчните периоди м. 06, м. 07 и м. 08.2022 г., с начислен по тях ДДС в общ размер на 265 243,52 лв., че въпросните фактурите не са отразени в справките-декларации по ЗДДС, в дневниците за покупки за периода, както и в следващите 12 данъчни периода съгласно чл. 72, ал. 1 от ЗДДС. Отбелязано е, че спорът между страните е правен и се свежда до това неспазването на срока по чл.72 ЗДДС отрича ли претендираното възстановяване на ДДС.

Решаващият съд е приел, че изводите на органите по приходите за непризнаване на право на данъчен кредит са обосновани и при правилно тълкуване и прилагане на материалния закон. Систематизирани /поради големия обем/ аргументите му в тази насока се свеждат до следното: 1. Отбелязано е, че доводите на жалбоподателя се основават на принципа на данъчен неутралитет, налагащ правото на приспадане на данъчен кредит за получените доставки да се предостави, ако са изпълнени изискванията по същество, дори и данъчнозадължените лица да са пропуснали някои формални изисквания, в т.ч. и пропускът да се упражни правото на приспадане на данъчен кредит по начина и в сроковете съгласно чл. 72 от ЗДДС. Посочено е, че в тази насока са и съображенията му за отправяне на преюдициалното запитване, които съдът е намерил за неоснователни, т.к. съществува значителна практика на СЕС по поставените въпроси, която до голяма степен предоставя необходимите отговори. 2. Възпроизведени са относимите правни разпоредби към спора, в това число начина на упражняване на правото на данъчен кредит, приложимите документи /чл.124, чл.125 ЗДДС/, срокът, в който следва да бъде извършено /чл.72 ЗДДС/ и прочие. 3. Маркирано е, че доставчиците на жалбоподателя са изпълнили задължението си да начислят данъка и да предоставят съответния данъчен документ, съдържащ реквизитите по чл. 114 от ЗДДС, като данъчното събитие е настъпило съответно през м.06.2022 г., м.07.2022 г. и м.08.2022 г. Съдът е посочил, че съобразно изискванията на горецитираните норми от ЗДДС, данъкът по тези фактури е следвало да се приспадне до м.06.2023 г., съответно до м.07.2023 г., съответно до м.08.2023 г., но този период правото на приспадане на данъчен кредит не е било упражнено, като фактурите не са отразени в справките-декларации по ЗДДС за периода и в дневниците за покупки. Добавено е, че те не са отразени и в следващите 12 данъчни периода. 4. На отделен ред са изложени мотиви, че неупражняването на правото на данъчен кредит е резултат от бездействието на получателя на данъчната фактура, какъвто се явява жалбоподателят в настоящото производство и правна последица от това е преклудирането на тази възможност съгласно разпоредбата на чл. 72, ал. 1 от ЗДДС, в която срокът е императивно указан.

От тук нататък /л.167 от първоинстанционното дело, тъй като решението няма собствена номерация, към която да бъде правено препращане/, първоинстанционният съд е изложил обстойни мотиви, защо приема, че разглежданата национална правна рамка е изцяло в съответствие с нормите на общностното право, които регламентират Общата система на данъка върху добавената стойност. Мотивите му в тази насока се свеждат до следното:

1. Възпроизведени са относимите правни разпоредби на Директива 2006/112/ЕО относно упражняване на правото на данъчен кредит – чл. 167, 178, чл.178 – 180.

2. На отделен ред е изведен извод, че при проверката на съвместимостта на националната правна уредба с нормите на общностното право следва да се използват критериите за тълкуване на правото на Общността, предоставени в множество решения на СЕС, постановени по преюдициални въпроси, отправени от различни национални юрисдикции за тълкуване на Шеста директива на Съвета от 17 май 1977 г. относно хармонизиране на законодателствата на държавите членки относно данъците върху оборота - обща система на данъка върху добавената стойност: единна данъчна основа (77/388/ЕИО), като се съобразят съответствията на отделните разпоредби на тези от Директива 2006/112/ЕО.

3. Прието е, че нормите на чл. 167, 178, 179 и 180, 242, 250 и 252 от Директива 2006/112/ЕО съответстват на чл. 17, § 1, чл. 18, § 1, § 2, точки 1 и 2 и § 3 и чл. 22 от Шеста директива. Посочено, че Съдът на Европейския съюз е последователен в становището си, че правото на приспадане, предвидено в чл. 17 и следващите от Шеста директива, е неразделна част от режима на ДДС и по принцип не може да бъде ограничавано, и правото на приспадане трябва да се упражнява незабавно по отношение на целия данък, начислен по получени доставки (в този смисъл решения по дела С-50/87 Комисия/Франция, т. 16, С-37/95 Belgische Staat/Ghent Coal Terminal, т. 16 и решение по обединени дела С-110/98 Gabalfrisa и др. и С-147/98 Bungy Fun Germany, т. 43); този принцип за незабавно приспадане е изрично регламентиран в разпоредбите на чл. 179, параграф 1 от Директива 2006/112/ЕО и чл. 18, § 2, точка 1 от Шеста директива.

4. На отделен ред са цитирани решения на СЕС, в които съдът е разглеждал въпроса доколко е допустимо държавите членки да запазят някои предходни на Шеста директива национални разпоредби, с които да се въведе изключение от този принцип (решение по дело С-368/06 Cedilac). Отбелязано е, че Република България изцяло е възприела този принцип за незабавно приспадане на правото на данъчен кредит, но е предвидила ограничения във времето, през което правото на приспадане може да бъде упражнено редовно - за разглеждания по делото случай този срок е 12 данъчни периода (12 месеца) след данъчния период, през който е възникнало съответното данъчно събитие, като е предвидена е и отделна процедура за поправка на допуснати грешки при декларирането.

5. Пак на отделен ред е отбелязано, че СЕС е имал възможност да приеме, че общностната система на данъка върху добавената стойност допуска национална правна уредба, която предвижда преклузивен срок за упражняване на правото на приспадане, възникнало по сделки, подлежащи на режим на самоначисляване, при спазване на принципите на равностойност и ефективност (решение по обединени дела С-95/07 и С-96/07 Ecotrade). Посочени са и други решения на съда, като въз основа на тях е обоснован извод, че общностното право по отношение на приложението на механизма на ДДС не ограничава държавите в тяхната национална уредба да предвидят преклузивен срок за упражняване на правото на приспадане на данъчен кредит, стига да са спазени принципите на равностойност и ефективност; този срок следва да се прилага еднакво за аналогични права в данъчната област, основани на вътрешното и общностното право, като срокът не следва да прави практически невъзможно или прекомерно трудно упражняването на правото. Акцентирано е, че националната уредба на Република България, съдържаща се в ЗДДС, не регламентира различен срок за упражняване на право на приспадане на ДДС за получателите по облагаеми доставки, осъществени на територията на Република България, по вътреобщностни придобивания или внос, поради което не е в нарушение на принципа на равностойност.

6. На л.168 са изложени мотиви относно спазването на принципите на ефективност, на правна сигурност и неутралност на ДДС. В обобщение е прието, че принципът на правна сигурност и неутралност на ДДС обуславят съществуването на принципа за незабавно приспадане, защото всяко произволно и случайно разделяне в различни данъчни периоди на счетоводното отчитане на свързани доставки по придобиване на стоки и услуги с право на данъчен кредит с последващото реализиране на облагаеми доставки с техния предмет нарушава правилното функциониране на механизма на данъка върху добавената стойност. Добавено е, че в този смисъл не може да се приеме, че въвеждането на срок за упражняването на правото на данъчен кредит представлява мярка за защита на фиска, която засяга основни права на данъкоплатците и е в нарушение на изискването за неутралност на ДДС; принципът, въведен в Директива 2006/112/ЕО е за незабавно приспадане, а всяка допълнителна възможност за упражняване на правото на приспадане в друг, по-дълъг срок се предоставя от съответната държава членка, евентуално след анализ доколко няма да бъдат нарушени правната сигурност и данъчният неутралитет.

7. В продължение, на л.169 от делото, са изложени мотиви, че начинът на тълкуване на нормата на чл.72 ЗДДС от съдебните инстанции с оглед на началния момент на възникване на възможността за упражняване на правото на данъчен кредит, е достатъчна гаранция за съществуването на национална практика, която гарантира реалното и ефективно упражняване на това право при полагане на дължимата грижа на добрия търговец от страна на данъчнозадълженото лице, дори и при констатирани нарушения от страна на неговия доставчик. Маркирано е, че в конкретния случай жалбоподателят не е изложил абсолютно никакви факти, които да са го възпрепятствали да упражни в регламентирания срок правото си на приспадане на данъчен кредит, не са изложени и доводи за допусната грешка при счетоводното отчитане на фактурите, респективно предприемане на процедура за тяхното отстраняване.

8. Първоинстанционният съд е приел, че нормата на чл. 72, ал. 2 от ЗДДС изрично посочва, че правото на приспадане на данъчен кредит се упражнява чрез изпълнението на двата кумулативни елемента - включване в СД по ЗДДС и в дневника за покупки на издадените в полза на жалбоподателя фактури, като тези два елемента в случая не са налице, тъй като вместо чрез СД, който е единственият законово регламентиран начин за упражняване на правото на ДК по ЗДДС (самодекларативно), неправилно това право е предявено по реда на ДОПК (чл. 129 и сл.), който е общ процедурен ред за прихващане/възстановяване на надвнесени или неправомерно събрани суми. Посочено е, че всяко разширително тълкуване, обосновано на реалността на доставките и принципа на неутралност на данъка, в случая би било неуместно, доколкото единствено виновното поведение на жалбоподателя, който не е изпълнил законоустановените си задължения да подаде СД и отчетни регистри по чл. 124, ал. 1 ЗДДС, е причина за неупражняване на правото на данъчен кредит по процесните фактури.

9. Изложени са и мотиви по отношение на втората преценка, която следва да се извърши от националния съд относно това, че наличието на такъв срок прави прекалено трудно или практически невъзможно упражняването на правото на данъчен кредит. Отбелязано е, че в настоящия казус липсват доказателства определеният от закона 12- месечен срок да е възпрепятствал жалбоподателя да упражни своите субективни права, доколкото неговите доставчици са му предоставили фактури, начислили са дължимия ДДС по тях, поради което съдът формира извод, че наличието на преклузивен срок не е направило невъзможно или прекалено трудно за него да упражни правото на данъчен кредит. Съдът се е позовал на тълкуването на закона, дадено в решение от 12.07.2012 г. по дело С-284/11 Ecotrade, в което СЕС приема, че преклузивен срок, чието изтичане води до санкциониране на данъчнозадълженото лице, което не е положило достатъчна грижа и е пропуснало да поиска приспадане на ДДС по получените доставки, като го лишава от право на приспадане, не може да се смята за несъвместим с режима по Директивата за ДДС, при условие че този срок се прилага по един и същ начин за аналогичните права в данъчната област, основани на вътрешното право, и за тези, които са основани на правото на Съюза (принцип на равностойност), от една страна, а от друга — че той не прави практически невъзможно или прекомерно трудно упражняването на правото на приспадане (принцип на ефективността). Цитирани са определени точки от посоченото решение на СЕС.

10. Допълнителни аргументи на изложеното са обосновани и с тълкуването на закона, дадено в решение от 12.09.2024 г. по дело С-429/23 Nare BG ЕООД, където се приема, че национален срок, чието изтичане санкционира данъчнозадължено лице, което не е положило достатъчна грижа и е пропуснало да поиска приспадане на ДДС, не противоречи на правото на ЕС, при условие че са спазени принципите на ефективност и равностойност.

11. В обобщение на възраженията на жалбоподателя, първоинстанционният съд е направил изводи в смисъл, че в решение от 29.04.2004 г. по дело С-152/2002 СЕС се е произнесъл, че правото на приспадане на данъчен кредит трябва да бъде упражнено, когато са налице двете предпоставки: стоките да са били доставени или услугите – извършени, и данъчнозадълженото лице да притежава фактура или документ, който може да се счита за служещ а фактура; въпреки наличието на тези две предпоставки за упражняване на правото на данъчен кредит обаче следва да бъдат взети предвид и горецитираните решения на СЕС по тълкуване на Директива 2006/112/ЕО, които, при спазване на принципите на данъчното законодателство в областта на косвения данък, какъвто се явява ДДС (равностойност, неутралитет и правна сигурност), допускат данъчна практика, при която това субективно право, каквото се явява правото на приспадане на данъчен кредит, да търпи съответно времево ограничение чрез въвеждане на преклузивни срокове за неговото упражняване, водещи до неговото погасяване. Добавено е, че въпреки факта, че е отстранен риск от данъчни загуби, тъй като по делото не са спорни реалността на доставките, издадените фактури и начисляването на ДДС от доставчиците, настоящата инстанция не споделя становището, че съгласно принципа за неутралитет на жалбоподателя следва да се възстанови ДДС. Акцентирано е, че в случая фактурите, във връзка с които жалбоподателят претендира възстановяване на ДДС, не са били включени в отчетните му регистри, респ. не са отразени в СД по ЗДДС по реда и в сроковете по чл. 72 от ЗДДС, което преклудира правото да се иска възстановяване на данъка по избрания от жалбоподателя процесуален ред (с издаване на АПВ), независимо от твърденията за наличие на материалноправните предпоставки във връзка с реалността на тези доставки.

Направен е краен извод, че АПВ в оспорената му част е законосъобразно издаден и инициираното срещу него оспорване е неоснователно.

Решението на Административен съд – София град е правилно и законосъобразно.

В касационната жалба на „Транса Спедишън “ ГмБХ, се поддържат оплаквания за неправилност на първоинстанционното решентие поради наличие на всички отменителни основания по чл.209,т.3 АПК. Основната група оплаквания са за неправилно приложение на материалния закон. В тази насока се правят доводи, че неправилно първоинстанционният съд приема, че неупражняването на правото на данъчен кредит в резултат от бездействието на жалбоподателя има за правна последица преклудиране на това право съгласно императивната разпоредба на чл.72 ЗДДС. Твърди се още, че позоваването на чл.72 ЗДДС не може да доведе до автоматичен отказ за разглеждане на подаденото искане по чл.129 ДОПК. Втората основна група оплаквания на касатора са за допуснато съществено нарушение на съдопроизводствените правила, изразяващо се в това, че първоинстанционният съд не е обсъдил изисканите и представени от дружеството счетоводни записи.

По направените оплаквания настоящата съдебна инстанция съобрази следното:

Принципно по делото няма спор за факти и същите правилно са възприети от първоинстанционния съд. Дружеството-касатор „ТРАНСА СПЕДИШЪН ГМБХ“ е чуждестранно юридическо лице с място на стопанска дейност на територията на Република България, през периода на проверката дружеството осъществява дейност по организиране и спедиция по суша и вода на международни превози към местни и чуждестранни клиенти, логистично обслужване и съдействие чрез организация на железопътен транспорт, допълнителни логистични услуги в зависимост от спедиторската дейност, транспортиране на стоки до локация на клиенти и други, като дейността се осъществява от нает обект, находящ се в София. На 04.09.2024 г. от „ТРАНСА СПЕДИШЪН ГмбХ“ е депозирало пред ТД на НАП – „Средни данъкоплатци и осигурители“, искане за прихващане или възстановяване с вх. №3253-00-406, с което на основание чл. 129, ал. 1 от ДОПК е претендирано възстановяване на ДДС в размер на 391 793,30 лв. по периоди, както следва: за м. 06.2022 г. – в размер на 53 048,72 лв., за м. 07.2022 г. – 101 744,42 лв., за м. 08.2022 г. – 109 572,71 лв., за м. 09.2022 г. – 11 204,46 лв., за м. 10.2022 г. – 67 673,48 лв. и за м. 11.2022 г. – 48 549,51 лв. Във връзка с претендираните суми за възстановяване от м. 06.2022 г. до м. 08.2022 г. е представена справка за фактури за покупки, които не са включени в СД и дневниците за покупки и по които не е било упражнено право на приспадане на данъчен кредит, по периоди, както следва: за м. 06.2022 г. – 45 фактури, с обща данъчна основа /ДО/ 265 243,52 лв. и ДДС 53 048,72 лв.; за м. 07.2022 г. – 62 фактури, с обща ДО 503 636,67 лв. и ДДС 100 727,38 лв.; за м. 08.2022 г. – 98 фактури, с обща ДО 547 863,55 лв. и ДДС 109 572,71 лв., като общо претендирания ДДС е в размер на 265 243,52 лв. Органите по приходите са отказали да признаят право на данъчен кредит в общ размер на 265 243,52лв. по фактурите, които не са включени в дневниците за покупки и за които не е упражнено право на данъчен кредит, тъй като не е спазен 12-месечния срок по чл.72 ЗДДС. При административното оспорване издадения АПВ е потвърден с решение на директора на Д „ОДОП“ – София. При така изложените обстоятелства първоинстанционният съд е приел, че спорът между страните е правен се свежда до това неспазването на срока по чл.72 ЗДДС отрича ли претендираното възстановяване на ДДС. По изложените по-горе мотиви решаващият съд е приел, че изводите на органите по приходите за непризнаване на право на данъчен кредит са обосновани и при правилно тълкуване и прилагане на материалния закон. Настоящата съдебна инстанция споделя този негов извод напълно при условията на чл.221,ал.2 АПК, като го намира за обоснован на фактите по делото и при правилно тълкуване и прилагане на материалния закон.

Първоинстанционният съд е възпроизвел правната рамка на упражняване на правото на данъчен кредит съгласно чл.72 ЗДДС, след което е изложил мотиви защо приема, че разглежданата национална правна рамка е изцяло в съответствие с нормите на общностното право, които регламентират Общата система на данъка върху добавената стойност. Решаващият съд е проявил старание, като е възпроизвел и правната рамка съгласно нормите на общностното право, както и възпроизвел тълкуването на тези разпоредби в решенията на Съда на Европейския съюз. В обобщение е изграден извод, че в своите решения на СЕС по тълкуване на Директива 2006/112/ЕО, приема, че при спазване на принципите на данъчното законодателство в областта на косвения данък, какъвто се явява ДДС (равностойност, неутралитет и правна сигурност), се допуска данъчна практика, при която това субективно право, каквото се явява правото на приспадане на данъчен кредит, да търпи съответно времево ограничение чрез въвеждане на преклузивни срокове за неговото упражняване, водещи до неговото погасяване. Добавено е, че въпреки факта, че е отстранен риск от данъчни загуби, тъй като по делото не са спорни реалността на доставките, издадените фактури и начисляването на ДДС от доставчиците, не може да се сподели тезата на жалбоподателя, че съгласно принципа за неутралитет на жалбоподателя следва да се възстанови ДДС. Акцентирано е, че в случая фактурите, във връзка с които жалбоподателят претендира възстановяване на ДДС, не са били включени в отчетните му регистри, респ. не са отразени в СД по ЗДДС по реда и в сроковете по чл. 72 от ЗДДС, което преклудира правото да се иска възстановяване на данъка по избрания от жалбоподателя процесуален ред (с издаване на АПВ), независимо от твърденията за наличие на материалноправните предпоставки във връзка с реалността на тези доставки.

Изложените мотиви в тази насока са обстойни, систематични, аналитични, споделят се от настоящата съдебна инстанция и не следва да бъдат преповтаряни. Накратко следва да бъде отбелязано, че съгласно чл. 72, ал. 1 ЗДДС регистрирано по този закон лице може да упражни правото си на приспадане на данъчен кредит за данъчния период, през който е възникнало това право, или в един от следващите 12 данъчни периода. Според първоначалната редакция на нормата, този срок е бил 3 месеца, но в последствие е променен на 12 месеца предвид практиката на Съда на Европейския съюз, който срок следва да се счита за нормален и достатъчен и съобразен с принципа на правна сигурност, т. е. правата да се упражняват от носителите им в нормални срокове, а не в необозрими във времето периоди. Съгласно практиката на Съда на Европейския съюз, съществуването на преклузивен срок за упражняване на правото на данъчен кредит е допустимо съгласно чл. 179, § 1 и и чл. 180 и 273 от Директива 2006/112/ЕО (Директивата за ДДС). Този срок обаче не трябва да прави прекомерно трудно упражняването на правото на данъчен кредит (т. 46 от решение от 08.05.2008 г. по съединени дела С-95 и С-96/07). В т. 53 от решение от 12.07.2012 г. се посочва, че съответствие с преклузивния срок с принципа на ефективността следва да се разглежда в светлината на всички обстоятелства по делото. В т. 36 на цитираното по-горе решение от 08.05.2008 г. се приема, че следва да се има предвид и хипотезата, при която данъчнозадълженото лице, съзнавайки облагаемия характер на една доставка, поради закъснение или небрежност е пропуснало да поиска приспадане на ДДС в предвидения от националната правна уредба срок.

По делото липсват данни правото на данъчен кредит да не е било упражнено поради наличие на обективни пречки, такива доводи не се поддържат и от касатора. По тази причина първоинстанционният съд е направил обоснован извод, че доколкото доставчиците на жалбоподателя са му предоставили фактури и са начислили са дължимия ДДС по тях, то наличието на преклузивен срок не е направило невъзможно или прекалено трудно за него да упражни правото си на данъчен кредит. Неупражняването на правото на възстановяване на данъка е по причини, които са изцяло в поведението на задълженото лице, поради което то следва да понесе неблагоприятните последици от тях.

Наведените в касационната жалба доводи, свързани с възстановяване на данъка при условията на чл.129 ДОПК не могат да бъдат споделени. ЗДДС, респективно Директива 2006/112/ЕО, въвеждат специален ред за упражняване на правото на данъчен кредит, поради което е недопустимо да бъде прилаган реда по чл.129 ДОПК, който се прилага основно /чл.128,ал.1 ДОП/ недължимо платени или събрани суми за данъци и за задължителни осигурителни вноски.

Направените оплаквания свързани с допуснати съществени нарушения на съдопроизводствените правила, не могат да бъдат споделени. Действително представените от жалбоподателя с писмена молба от 19.05.2025г. писмени доказателства /извлечение от ползван от дружеството счетоводен софтуер/ не са обсъдени изрично от съда. Допуснатото нарушение не може да бъде разглеждано като съществено и нарушаващо правото на защита на страната, доколкото от тези доказателства се потвърждава изложеното по-горе от първоинстанционния съд, че за дружеството не са съществували обективни пречки да упражни правото на данъчен кредит в сроковете по чл.72 ЗДДС.

Правилен е изводът на първоинстанционният съд, че не са налице условия за отправяне на преюдициално запитване до Съда на Европейския съюз по формулираните от жалбоподателя въпроси. В решенията си СЕС е дал тълкуване на относимите правни разпоредби, настоящият случай не е по-различен и не поражда специфични въпроси, за да бъде отправено друго преюдициално запитване, каквито доводи са развити в жалбата. По изложеното, преюдициално запитване не следва да бъде правено и от настоящата съдебна инстанция.

В обобщение следва да бъде прието, че Административен съд – София град е стигнал до правилен извод за законосъобразност на оспорения АПВ, поради което при условията на чл.221,ал.2 АПК решението му следва да бъде оставено в сила.

При този изход на спора дружеството касатор следва да бъде осъдено да заплати на Национална агенция по приходите – София, в качеството й на юридическо лице в състава на което влиза Д“ОДОП“ София юрисконсултско възнаграждение в размер на 250евро, предвид обема на осъществената защита в настоящата съдебна инстанция.

С оглед на постъпила молба вх. № 27024/03.11.2025г. /л.14 от делото/ за изменение на първоинстанционното решение в частта му за разноските, делото следва да бъде върнато на административния съд за произнасяне по същата.

Водим от горното и на осн. чл. 221, ал.2 АПК, Върховният административен съд, състав на първо отделение,