Определение № 5545 от 28.05.2025 г. на ВАС по адм. д. № 2839/2025 г.

Производството е по чл. 229, ал. 1, т. 1 от Административнопроцесуалния кодекс (АПК). Образувано е по частна жалба на В. П., [ЛНЧ], гражданин на Украйна, чрез пълномощник адв. П. Желев срещу Определение № 4409 от 10.02.2025 г. по адм. дело № 1142/2025 г. на Административен съд – София – град, с което на основание чл. 159, т. 1 АПК е оставена без разглеждане жалбата му срещу Писмо, рег. №67-00-00-79/1 от 28.01.2025 г. на изпълнителния директор на Изпълнителна агенция „Автомобилна администрация“ (ИААА) при Министерството на транспорта и съобщенията на Република България и е прекратено производството по делото. Жалбоподателят излага подробни съображения за неправилност на съдебния акт, поради нарушение на материалния закон. Прави искане обжалваното определение да бъде отменено, а делото -върнато за продължаване на съдопроизводствените действия. Ответната страна – изпълнителният директор на ИААА, изразява становище за неоснователност на частната жалба. Претендира присъждане на разноски. Върховният административен съд (ВАС), като обсъди доказателствата по делото и становищата на страните, намира следното: Частната жалба е подадена от надлежна страна, в преклузивния срок по чл. 230 АПК и срещу съдебен акт, който подлежи на обжалване, поради което е процесуално допустима. Разгледана по същество, жалбата е неоснователна. За да постанови оспорения съдебен акт, първоинстанционният съд е приел, че от В. П., [ЛНЧ], гражданин на Украйна е отправено Запитване, вх. №67-00-00-79 от 22.01.2025 г. до изпълнителния директор на ИААА, дали като гражданин на Украйна с предоставена временна закрила в Република България, има право да се яви на изпит за придобиване на Свидетелство за управление на моторно превозно средство (СУМПС) в Република България, въз основа на статута му на временна закрила. С Писмо, рег. №67-00-00-79/1 от 28.01.2025 г. на изпълнителния директор на ИААА, заявителят е бил уведомен, че съгласно чл. 4, ал. 1 от Инструкция № 3 от 17.10.2008 г. за организиране и провеждане на изпитите на кандидатите за придобиване на правоспособност за управление на моторно превозно средство, чужденци се допускат до изпит, когато притежават документ за продължително или постоянно пребиваване на територията на Република България, издаден съгласно изискванията на Закона за българските лични документи (ЗБЛД), като съгласно чл. 14, ал. 2 от с.з., документ за продължително или постоянно пребиваване се издава на чужденец, който е получил разрешение за пребиваване по Закона за чужденците в Република България. С писмото същият е разяснил, че регистрационната карта на чужденец, с предоставена временна закрила, е издадена по реда на Закона за убежището на бежанци, предвид което е посочил, че на основание приложените от лицето документи, същото, не може да бъде допуснато до теоретичен и практически изпит за придобиване на правоспособност за управление на МПС, освен ако не притежава документ за самоличност на чужденец или документ за пребиваване, издадени съгласно изискванията на чл. 59 ЗБЛД. Въз основа на така установената фактическа обстановка, първоинстанционният съд е обосновал извод за недопустимост на жалбата, на основание чл. 159, т. 1 АПК, тъй като обжалваното писмо не съдържа властническо волеизявление на административен орган в рамките на нормативно определената му компетентност, а има само уведомителен характер. Определението е правилно. В съответствие с чл. 21, ал.1 АПК, индивидуален административен акт е изричното волеизявление или изразеното с действие или бездействие волеизявление на административен орган или на друг овластен със закон за това орган или организация, лицата, осъществяващи публични функции, и организациите, предоставящи обществени услуги, с което се създават права или задължения или непосредствено се засягат права, свободи или законни интереси на отделни граждани или организации, както и отказът да се издаде такъв акт. Обжалваното писмо е във връзка с отправено от В. П. запитване относно правото му да се яви на изпит за придобиване на СУМПС и съдържа становище на сезирания орган относно приложението на относимото законодателство във връзка с направеното запитване, което няма задължителен характер. Правилни са изводите на първоинстанционния съд, че в случая няма данни за подадено заявление за допускане до изпит по реда на Наредба №38 от 16.04.2004 г., за да е налице отказ, с който да се засягат права, свободи или законни интереси на жалбоподателя. Писмото не съдържа властническо волеизявление, скрепено с възможността за държавна принуда, което едностранно да поражда, или да е в състояние да породи промени в правната сфера на жалбоподателя. Следва да се обърне внимание, че съгласно чл. 159, ал.1 от Закона за движение по пътищата (ЗДвП), министърът на вътрешните работи определя условията и реда за издаване на свидетелство за управление на моторно превозно средство. В съответствие с чл. 3, ал. 1 от Наредба №1-157 от 01.10.2002 г. за условията и реда за издаване на свидетелство за управление на моторни превозни средства, отчета на водачите и тяхната дисциплина, свидетелство за управление на МПС се издава на лице съгласно изискванията на Закона за движението по пътищата (ЗДвП), Закона за българските лични документи (ЗБЛД), Правилника за издаване на българските лични документи (ДВ, бр. 12 от 2010 г.) (ПИБЛД) и издадените въз основа на тях нормативни актове. Относно правото на лице, гражданин на Украйна, на което е предоставена временна закрила по реда на ЗУБ, да придобие СУМПС, а от там и да се яви на изпит за придобиване на СУМПС, е налице съдебна практика, в която се съдържа тълкуване на спорния въпрос и изрично е прието, че това лице е чужденец с „разрешено пребиваване“ по смисъла на чл. 1, §2, б. „а“ от Регламент (ЕО) 1030/2002 година относно единния формат на разрешенията за пребиваване за гражданите на трети страни и на чл. 36 ПИБЛД – в този смисъл Решение №10497 от 07.10.2024 г. по адм. дело № 5948/2024 г. на Върховния административен съд, Седмо отделение. С оглед изложеното постановеното определение е валидно, допустимо и правилно и следва да бъде оставено в сила. При този изход на спора претенцията на процесуалния представител на ответника за присъждане на юрисконсултско възнаграждение е основателна и следва да бъде удовлетворена. Предвид което частният жалбоподател следва да бъде осъден да заплати на Изпълнителна агенция „Автомобилна администрация“ - юрисконсултско възнаграждение в размер на 100 лева, предвид разпоредбата на чл. 24 от Наредбата за заплащане на правната помощ. Така мотивиран и на основание чл. 236 във вр. с чл. 221, ал. 2, предл. първо АПК, Върховният административен съд, Седмо отделение