Определение № 1942 от 15.04.2026 г. на ВКС по гр. д. № 447/2026 г.

Производството е по реда на чл.288 ГПК. Образувано е по касационна жалба на М. Д. Д. против решение № 223/29.02.2024 г., постановено по гр.д.№ 683/2023 г. от ІІ въззивен състав на Окръжен съд – Бургас. Ответникът по касационната жалба не е представил писмен отговор. Касационната жалба е подадена в срок и е процесуално допустима. С обжалваното решение е отхвърлен като неоснователен предявен иск с правно основание чл.59 вр. чл.99 ЗЗД, като неоснователен и е потвърдено постановеното в този смисъл решение на районен съд. Съдът е приел, че родителите на ищеца са били признати за собственици на жилище, строено на държавно място, а именно апартамент, ведно с таванско помещение, видно от представения по делото нотариален акт. По делото е прието за безспорно, а и от представения по делото нотариален акт е установява, че наследодателя на ответната страна е признат за собственик на апартамент, находящ се на същия адрес, ведно с прилежащото му таванско помещение. По делото не се е спорило и относно обстоятелството, че от страна на родителите на ищеца е било извършено сливане на двете тавански помещения и с Протокол за въвод във владение от 16.08.2006г. – осъществен по изпълнително дело № 2085/2006г. по описа на СИ при Районен съд – Бургас наследодателя на ответната страна е въведен във владение в апартамент № 20 и таванско помещение № 20. По делото е представен Цесионен договор от 01.10.2012г., сключен между родителите на ищеца от една страна в качеството им на цеденти и от друга страна – М. Д. Д. в качеството му на цесионер, с който цедентите са прехвърлили вземането си и претенцията си към длъжника А. Ж. А. дължимо обезщетение за наем на ползване за периода от 01.02.2010г. до 07.09.2012г. за това, че длъжника ползва имот на цедентите, представляващ таванско помещение №21, принадлежащо към апартамент номер 21 и тъй като длъжникът е лишил цедентите от тяхната собственост. Съдът е приел от представения договор от 01.10.2012г., че предмет на този договор е вземане, което е възникнало в патримониума на родителите на ищеца, представляващо обезщетение за ползване на недвижим имот, представляващ таванско помещение № 21, принадлежащо към апартамент № 21 за периода от 01.02.2010г. до 07.09.2012г. Прието е, че претенцията, предмет на настоящото производство касае вземането, за което се твърди, че е възникнало за периода от 29.08.2013г. до 05.06.2018г., те. вземането за заплащане на обезщетение за ползване на недвижим имот без правно основание за това не е предмет на цесионния договор и не може да се приеме, че това вземане е прехвърлено по силата на този сключен между ищеца и родителите му, тъй като вземането дори и да е възникнало касае различен период от този, който е посочен в самия договор, а именно – прехвърлено е вземане за периода от 01.02.2010г. до 07.09.2012г., а се претендира вземане, което за което се твърди, че е възникнало година покъсно от този период – от 29.08.2013г. до 05.06.2018г. От представения по делото Цесионен договор от 01.10.2012г. съдът е приел, че не може да се направи извод, че ищецът е придобил претендираното вземание за периода от 29.08.2013г. до 05.06.2018г. – самият договор за прехвърляне на вземанията е сключен преди периода на вземането – тоест – преди самото вземане да е възникнало. Освен горното е посочено, че не се установява по безспорен начин, че в конкретния исков период наследодателят на ответника – първоначално – до неговата смърт на 29.11.2015г., а впоследствие – самия ответник – след 29.11.2015г. до 05.06.2018г. е ползвал собственото на сем. Д. таванско помещение №21. Прието е, че претенцията за всеки отделен период следва да бъде доказана при условията на пълно и главно доказване и от обстоятелството, че за други периоди тези претенции са уважавани не следва автоматичния извод, че това се отнася за всеки един последващ период, поради което и сочените решения по други дела, по които претенциите на ищеца са уважени и е присъдено обезщетение не могат да бъдат взети автоматично предвид и не може съдът да изгради на тях своите правни и фактически изводи. Безспорно е, че посочените във въззивната жалба съдебните производства касаят различни периоди, предхождащи този в настоящото дело и направените в тези съдебни решения правни и фактически изводи не могат да бъдат взети предвид автоматично, а обстоятелствата следва да бъдат установено и в настоящия процес. Изрично съдът е посочил и обстоятелството, че с Определение № 4178 от 01.08.2022г., постановено по гр. дело № 4960/2022г. по описа на Районен съд – Бургас е направено изключително подробно разпределение на доказателствената тежест и са посочени кои факти и обстоятелства следва да бъдат установени по делото от страна на ищеца, за да бъде уважена заявената от него претенция. Копие от това определение е получено от страна на ищеца на дата – 23.08.2022г., но до приключване на съдебното дирене пред първоинстанционния съд ищецът не е отправил нито едно искане по доказателствата, което води до извода, че отправеното искане за разпит на свидетели пред въззивната инстанция е преклудирано. Нещо повече – за ищеца е съществувала възможност още при първоначалното разглеждане на делото пред въззивната инстанция също да ангажира доказателства в подкрепа на своите твърдения, тъй като съдът изрично му е указал за кои факти и обстоятелства носи доказателствена тежест, но той не е сторил това. В изложението на касационните основания относно допустимостта на касационното обжалване се твърди, че съдът се е произнесъл по правен въпрос, при наличието на очевидна неправилност. Сочения правен въпрос е, допустимо ли е с договор за цесия да се прехвърлят бъдещи права, като този въпрос се извежда от съдържанието на представената допълнителна молба към касационната жалба. Цесията е правен способ за прехвърляне на вземания, по силата на която настъпва промяна в субектите на облигационното правоотношение - кредитор става цесионерът, на когото цедентът е прехвърлил вземането си по силата на сключен между тях договор. Като всеки договор, цесията трябва да отговаря на всички условия за действителност на договорите, но има значение и основанието за възникване на прехвърленото вземане, предмет на договора за цесия. От правилото, установено в чл.99 ал.2 ЗЗД, според което вземането преминава върху цесионера в обема, в който цедентът го е притежавал следва, че предмет на цесионната сделка не могат да бъдат бъдещи, а само съществуващи вземания, т.е. тяхното съществуване е условие за нейната действителност. Този извод следва и от каузалния характер на цесионния договор, чиято валидност се преценява с оглед валидността на нейното конкретно правно основание. Независимо от разнообразието на основанията, на които цесията се извършва (продажба, дарение, даване вместо изпълнение и др.), определеността, респ. определяемостта на съдържанието на престацията е изискване за действителност на всяко едно от тях. Договорът за цесия винаги предполага съществуващо вземане, произтичащо от друго правно основание. В този смисъл е съдебната практика на ВКС – решение № 32/09.09.2010 г. по т.д.№ 438/2009 г. на ІІ т.отд., решение № 196/22.11.2028 г. по гр.д.№ 3871/2017 г. на ІV гр.отд. и др., като тази съдебна практика е съобразена от състава на въззивния съд и не води до очевидна неправилност на постановеното решение. Останалите доводи в молбите и в касационната жалба касаят недопускането на свидетелски показания от въззивната инстанция, като във връзка с доводите на съда не се сочат правни въпроси, свързани с наличието или не на преклудиране на тази процесуална възможност. Не се сочат и правни въпроси относно решаващите изводи на съда, че претенцията за всеки отделен период следва да бъде доказана при условията на пълно и главно доказване и от обстоятелството, че за други периоди тези претенции са уважавани не следва автоматичния извод, че това се отнася за всеки един последващ период, поради което и сочените решения по други дела, по които претенциите на ищеца са уважени и е присъдено обезщетение не могат да бъдат взети автоматично предвид и не може съдът да изгради на тях своите правни и фактически изводи. Предвид изложеното, касационното обжалване не следва да се допуска. Против определението, постановено по реда на чл.248 ГПК не е постъпила частна жалба от М. Д., поради което доводите в касационната жалба в тази насока не следва да се обсъждат. Водим от горното, състав на ВКС