Определение № 140 от 15.03.2021 г. на ВКС по т. д. № 312/2021 г.

Производството е по реда на чл. 274, ал. 2 ГПК. Образувано е по частна жалба, подадена от „Стилстрой – Комерс“ ЕООД, с ЕИК:[ЕИК], [населено място], чрез процесуалния му пълномощник, срещу определение № 100612 от 06.11.2020 г. по т.д. № 182/2020 г. по описа на Апелативен съд – Бургас, Търговско отделение, с което е уважена молбата на В. М. С. по чл. 389 ГПК за допускане на обезпечение на предявения от него срещу настоящия частен жалбоподател иск за заплащане на основание чл. 59 ЗЗД на сумата от 31 461.88 лв., представляваща обезщетение за неоснователно обогатяване, чрез налагане на обезпечителна мярка запор върху банкови сметки на „Стилстрой – Комерс“ ЕООД, разкрити в „Уникредит Булбанк“ АД и „Първа инвестиционна банка“ АД, до размера на 31 461.88 лв. при гаранция в размер на 3 146 лв., внесена по сметка на Окръжен съд – Бургас. В жалбата се излагат съображения за незаконосъобразност и неправилност на обжалваното определение, поради нарушение на материалния закон, съществено нарушение на процесуалните правила и необоснованост, като се иска неговата отмяна и оставяне без уважение на искането за допускане на обезпечение, евентуално – да бъде задължен ищецът да представи гаранция в размер съгласно обичайната съдебна практика. Обосновава се липсата на предпоставките за допускане на обезпечение по чл. 391, ал. 1 ГПК, както и, че в настоящия случай с допускане на обезпечението неоправдано се засяга имуществената сфера на дружеството, без да има влязло в сила решение или определена от съда гаранция. Твърди се, че съдът не е взел предвид евентуалните вреди, които би понесъл ответникът от една неоправдана намеса в правната му сфера, тъй като не е определил гаранция, която да бъде внесена от ищеца. С частната жалба е представено и изложение по чл. 284, ал. 3, т. 1 ГПК, което не следва да бъде обсъждано, тъй като жалбата подлежи на разглеждане по реда на чл. 274, ал. 2 ГПК и произнасянето по нея не е обвързано с предпоставките на чл. 280, ал. 1 и ал. 2 ГПК. Ответникът по частната жалба – В. М. С., не е заявил становище в срока по чл. 276, ал. 1 ГПК. Върховният касационен съд, Търговска колегия, състав на Второ отделение, след като прецени наведените доводи и данните по делото, намира следното: Частната жалба е подадена от надлежна страна, в предвидения от разпоредбата на чл. 396, ал. 1 ГПК преклузивен срок, срещу подлежащ на обжалване съдебен акт, поради което е допустима. Разгледана по същество, същата е неоснователна. Производството по т.д. № 182/2020 г. на Апелативен съд – Бургас е образувано по въззивна жалба на „Стилстрой – Комерс“ ЕООД, подадена против Решение № 134 от 15.07.2020 г. по т.д. № 395/2019 г. по описа на Окръжен съд – Бургас. С последното търговското дружество е осъдено да заплати на В. М. С. сума в размер на 31 461.88 лв., представляваща стойността на заплатени от ищеца без правно основание задължения на ответника към третото лице „Югоизточно държавно предприятие – Сливен“, ведно със законната лихва от завеждане на исковата молба – 29.07.2019 г., до окончателното ѝ изплащане и разноски по делото в размер на 4 058 лв. В хода на въззивното производство В. М. С. е поискал от въззивния съд, на основание чл. 389 ГПК, да допусне ново обезпечение на предявения от него осъдителен иск, доколкото допуснатото от първата инстанция обезпечение на иска чрез налагане на обезпечителна мярка запор върху банкова сметка на ответника в „Юробанк България“ АД е останало безрезултатно с оглед констатацията на частния съдебен изпълнител, че ответникът не притежава банкови сметки в конкретната банка. С обжалваното определение молбата е уважена, като въззивният съд е изложил мотиви, че са налице предпоставките по чл. 391, ал. 1 ГПК за вероятна основателност на предявения иск, доколкото претенцията е била вече разгледана от съд в състезателно производство, с възможност за страните да навеждат доводи и доказателства, въпреки че съдебният акт не е окончателен. Съставът на въззивния съд е приел, че е налице обезпечителна нужда, доколкото ищецът по осъдителна претенция, основаваща се на твърдение за възникване на извъндоговорно притезание, всякога разполага с обезпечителна нужда да резервира в патримониума на ответника по иска сума, отговаряща на исковата, с оглед ненакърняване на правото му да се удовлетвори при положително за него решение. Съдът е намерил за подходяща обезпечителната мярка, тъй като запорът на вземане, наложен пропорционално до размера на иска, обезпечава възможността едно определено по размер парично задължение да получи удовлетворение, без да се засяга прекомерно сферата на ответника. Изрично е съобразил, че не би се стигнало до свръхобезпечаване, защото първоначално наложената мярка не е дала резултат, за което по делото са налице писмени доказателства. Обезпечителната мярка съдът е приел, че следва да се допусне срещу вече определената гаранция от 3 146 лв., внесена по сметката на Окръжен съд – Бургас, като гаранция за правата на ответника при евентуално постановено в негова полза решение. Определението е правилно. Необосновани са оплакванията на частния жалбоподател, че съдът е допуснал обезпечението, без да изиска внасянето на гаранция. От мотивите на обжалвания съдебен акт, както и от данните по делото е видно, че молбата по чл. 389, ал. 1 ГПК е уважена при условие на внесена парична гаранция, съгласно разпоредбата на чл. 391, ал. 2 ГПК. Гаранцията е определена от състава на Бургаския апелативен съд в съответствие с обичайния размер за подобни случаи, като в частната жалба не се обосновават доводи за завишаване на размера й. Съобразени са и особеностите на конкретния казус – че се касае за допълнителни обезпечителни мерки, в границите на обезпечаваното спорно вземане, доколкото налагането на първоначално поисканата и допусната мярка /запор върху вземане на ответника в друга банка/ не е довело до целения резултат. Допустимостта и основателността на подобно искане се споделя от съдебната практика, вкл. актуалната такава – вж. Определение № 88/08.02.2021 г. на ВКС по ч.т.д.№ 7/2021 г. на ІІ т.о. При постановяване на обжалваното определение и формиране на изводите, че искът е допустим, вероятно основателен и че без допускане на обезпечението ще се застраши удовлетворяването на правата на ищеца по бъдещото решение, а обезпечителната мярка е подходяща с оглед търсената защита и не накърнява прекомерно правната сфера на ответника, не са допуснати нарушения на процесуалния закон, логичните и опитните правила. По изложените съображения определението на апелативния съд следва да бъде потвърдено, поради което и Върховният касационен съд, Търговска колегия, състав на второ отделение