Решение № 478 от 22.07.2010 г. на ВКС по гр. д. № 943/2009 г.

Решение № 478 от 22.07.2010 г. на ВКС по гр. д. № 943/2009 г., IV г. о., ГК, докладчик съдията Албена Бонева Производството е по чл. 290 ГПК и е образувано по жалба на В. Д. З. и Г. Д. З. чрез адв. М от САК, София против решение № 4/26.01.2009 г. на Софийски апелативен съд, постановено по гр. д. № 1720/2008 г. в частта, с която исковете им по чл. 45 ЗЗД са отхвърлени. Касаторите излагат съображения за неправилност поради противоречие с материалния закон, съществени нарушения на съдопроизводствените правила и необоснованост. Насрещна страна Й. И. Н. чрез адв. Й е отговорил, че въззивното решение е правилно. Моли за присъждане на съдебно-деловодни разноски. З. "Д" - трето лице-помагач на Й. Н. в открито съдебно чрез ю. к. Иванова е изразило становище за неоснователност на касационната жалба. Моли за присъждане на юрисконсултско възнаграждение. За да се произнесе, съставът на Върховния касационен съд, взе предвид следното: В. и Г. З., като деца на Д. З., починал в резултат на пътно произшествие, причинено от Й. Н., са предявили срещу него искове по чл. 45 ЗЗД за заплащане на обезщетения за имуществени и неимуществени вреди от смъртта на наследодателя им. С обжалваното решение апелативният съд е осъдил Й. Н. да заплати на В. З. 650 лв. обезщетение за причинените й имуществени вреди (платена мраморна паметна плоча, монтаж и превоз). Искът за разликата до 4650 лв. е отхвърлен, като съдът е приел, че разходите за ковчег не могат да се установят от фактура № 27/24.09.2007 г., защото е съставена една година след погребението, а и приложения към нея фискален бон е абсолютно нечетлив. За другите разходи, сторени за траурни стоки (общо 1000 лв.) е представена фактура № 14/10.09.2007 г., но съдът е приел, че е нелогично фактурирането и плащането им да е станало една година след получаването на стоките. Исковете на В. З. и Г. З. - съответно за 15 000 лв. и 10 000 лв. неимуществени вреди са изцяло отхвърлени. Ответникът Н. е привлякъл като трето лице-помагач застрахователя З. "Д" и е предявил против него обратен иск. Съдът е установил, че З. и застрахователят са постигнали споразумение, по силата на което получили по 25 000 лв. всеки за причинените му неимуществени вреди, при лимит на отговорност по застраховката от 700 000 лв. Изложени са съображения, че в случая споразумението има правопогасителен ефект за разликата над 25 000 до 700 000 лв., както спрямо застрахователя така и срещу деликвента. Касационното обжалване е допуснато с определение № 1300/24.09.2009 г. по реда на чл. 280, ал. 1, т. 3 ГПК по въпроса за основателността на претенция по чл. 45 ЗЗД срещу деликвента за сума над вече платеното от застрахователя по задължителна застраховка "гражданска отговорност" на автомобилистите, сторено въз основа на споразумение с увредения, с което е последният е признал, че тази сума напълно го обезщетява за съответната вреда. Вторият въпрос е за доказателствената сила на документите за извършени плащания и по-конкретно може ли да се установи разход, ако фактурата, която го удостоверява е с дата след извършването му. Съставът на Върховния касационен съд дава следните отговори: Прякото право на увредения срещу застрахователя възниква в момента на настъпване на застрахователното събитие. По съществото си то е за обезщетение от непозволеното увреждане, причинено от застрахования деликвент. Следователно, ако застрахователят удовлетвори изцяло пострадалия, последният няма основание да търси повторно обезщетение и от прекия причинител, защото и застрахованият, и застрахователят имат спрямо увредения еднакво по съдържание задължение за репариране на вреди от осъществения риск. Вярно е, че отговорността на застрахователя произтича от застрахователното правоотношение, но то е функционално свързано с деликтното правоотношение. Ето защо и пострадалото лице има право да избере дали да се удовлетвори от застрахования, основавайки се на деликт или пряко от застрахователя, основавайки се на застрахователния договор. Именно поради това и, както е разяснено в ППВС-4-1975, т. 12, деликвентът и застрахователят не са солидарно отговорни, а увреденият не може да търси обезщетение от извършителя до размера, до който е вече обезщетен от застрахователя. Вземането си пострадалият може да реализира и извънсъдебно. При положение, че споразумението му със застрахователя е валидно и покрива изцяло всички вреди или някои от тях, той няма основание да търси репарация за същите отново по съдебен път, нито от застрахователя, нито от деликвента Налице е неудовлетворена вреда, само при търсене на обезщетение за вреди, които не са били предмет на споразумението - други по вид или новонастъпили (напр. при ексцес, последващи разходи за лекарство и лечение и пр.); поради нищожност на споразумението или унищожаването му, както и, когато споразумението е било ограничено в лимита на сключената застраховка, която обаче не покрива вредите - тогава отговорността на деликвента може да се ангажира за разликата. По втория въпрос съставът на Върховния касационен съд дава следния отговор: Счетоводният документ, стига да е съставен по правилата на чл. 8, ал. 1 ЗС, доказва основанието, предмета, натурално и стойностно изражение на стопанската операция, както и лицата, отговарящи за осъществяването и оформянето й. Законът изисква посочване датата на издаване, а не и датата на сключване на сделката или осъществяването й. Фактурата е счетоводен документ, поради което също не съдържа информация с доказателствено значение за датата на сключване на договора (в случая покупко-продажба), като датата на съставянето й може да не съвпада с датата на отразената в нея сделка. Още повече, че когато става реч за търговска продажба, съгласно чл. 321 ТЗ продавачът е длъжен да издаде фактура само при искане от купувача. Действително, в Закона за данъка върху добавената стойност от 1998 г., отм., действащ към датата на твърдяните по спора сделки, както и в Закона за данъка върху добавената стойност от 2006 г., в сила от 1.07.2007 г., действащ към датата на съставяне на фактурите, представени по делото, съществува изискване данъчните документи да се издават от регистрираното лице - доставчик, в срок до 5 дни от датата на възникване на данъчното събитие и се отразяват в счетоводството и в дневника за продажби за данъчния период, в който са издадени. Данъчното събитие по смисъла на закона от 1998 г. възниква на по-ранната от двете дати - а/ на прехвърляне на правото на собственост или друго вещно право върху стока или датата на завършването на услугата и б/ датата на плащането (цялостно или частично авансово). Данъчното събитие по смисъла на ЗДДС от 2006 г. възниква на датата, на която собствеността върху стоката е прехвърлена или услугата е извършена. Неспазването на упоменатите срокове, обаче, не значи, че сделката не е извършена, нито променя доказателствената сила на фактурата. Срокът по ЗДДС е от значение за данъчното правоотношение, съответно може да рефлектира върху отпускането на данъчен кредит или санкциониране на данъчно задълженото лице. Фактурата е частен, диспозитивен документ, така, че при спор относно верността на отразеното в нея не е нужно откриване на производство по чл. 193 ГПК, като всяка от страните може да доказва с всички доказателствени средства твърденията си. Във всички случаи, съдът преценява фактурата като писмено доказателство според правилата по чл. 178 - 189 ГПК, а фактическите изводи гради по вътрешно убеждение и при съвкупна преценка с всички доказателства по делото. По касационните оплаквания: Съобразно дадените отговори на повдигнатите правни въпроси, неоснователни са доводите за допуснато от въззивния съд нарушение на чл. 45 ЗЗД. По силата на споразумението, сключено между "З застраховане" на всеки един от ищците е заплатено по 25 000 лв. - неимуществени вреди, представляващи болки и страдания от смъртта на баща им Д. З., причинена в резултат на пътнотранспортно произшествие, причинено от Й. Н. Обосновано и в съответствие с материалния закон въззивният съд, като е взел предвид, че лимитът по сключената застраховка "Гражданско отговорност" е 700 000 лв. и пострадалите са се съгласили, че договореното със застрахователя обезщетение общо от 50 000 лв. напълно ги удовлетворява за посочените вреди, то те нямат основание да търсят още и от деликвента (15 000 лв. В. З. и 10 000 лв. Г. З.), щом не се основават на други или новонастъпили неимуществени увреждания. Освен това, спазвайки правилата от последиците за разпределението на тежестта на доказване и в съответствие с чл. 45 ЗЗД съдът е направил заключение, че искът се явява и недоказан, защото няма и доказателства за причинени неимуществени вреди в размер над 25 000 лв. за всеки от ищците. Правилно, също така Софийският апелативен съд е заключил, че споразумението между З застрахователя не касае имуществените вреди, причинени вследствие смъртта на Д. З. Те следва да бъдат удовлетворени, доколкото са доказани и е право на увредените да изберат от кого да ги потърсят. В случая, отговорността на причинителя на деликта Н. следва да бъде ангажирана. Крайните заключения на въззивната инстанция, че претенциите за разликата 650 до 4650, са обосновани и законосъобразни. В случая, с фактурите от 24.09.2007 г. и 10.09.2009 се г. установяват извършени плащания от З. за ковчег на стойност 3000 лв. на ЕТ "К", гр. С. и за траурни принадлежности и услуги за сумата 1000 лв. на ЕТ "Н", С. Отразеното в тях, че покупките са за погребението на Д. З., не е част от съдържанието на счетоводния документ по чл. 8, ал. 1 ЗС и няма доказателствена стойност в тази му част. Документите са съставени съответно на 24.09.2007 г. и 10.09.2007 г., което с оглед дадения отговор по чл. 280, ал. 1, т. 3 ГПК само по себе си не значи, че не е възможно сделките да са извършени и по-рано, включително и през 2006 г. В същото време, ищците са представили и касови бонове към фактурите. Този за закупуване на ковчег е действително в неясно копие, от което цената на стоката не може да се установи, но датата на издаване на фискалната бележка се чете - 24.09.2007 г. Втората касова бележка е от 10.09.2009 г. и тя е към фактурата за стоки и услуги от 1000 лв. Фискалната касова бележка (фискалният бон) е хартиен документ, регистриращ продажба/доставка на стока или услуга в търговски обект, по която се плаща в брой, с чек, с ваучер, с банкова кредитна или дебитна карта или с други заместващи парите платежни средства чл. 118, ал. 4 ЗДДС. По силата на Наредба № 6 от 28.07.1997 г. за реда на издаване на документ (касова бележка) от регистрираните лица за всяка извършена от тях сделка в търговски обекти с използването на електронни касови апарати с фискална памет или електронни системи с фискална памет, които са регистрирани, одобрени и въведени в експлоатация /ДВ, бр. 62 от 5.08.1997 г./, касовата бележка се издава на по-ранната от двете дати: 1. датата на предаване на стоката или извършване на услугата; 2. датата на плащането (за пълната стойност на сделката) - чл. 6 от Наредбата. В случая, вида на стоките и услугите са от такъв характер, че безспорно, те са предадени, съответно извършени до датата на погребението на Д. З., поради което не би могло фискалните бележки, издадени една година по-късно да се отнасят до тях, дори и плащането да е извършено по-късно /факт, който и не се поддържа по делото/. Доколкото за касовите бележки се твърди, че доказват сделките, за които са издадени и фактурите, то и последните в случая, не могат да установят по пътя на пълно главно доказване, че действително отразените в тях суми са заплатени по повод погребението на Д. З. през 2006 г. Други доказателства, че ищците са сторили разходи от вида на претендираните, както и за техния размер, не са представени. В заключение, правилно апелативният съд е отхвърлил иска и в тази му част. При служебно извършената проверка, касационната инстанция не откри пороци, водещи до недопустимост или нищожност на обжалваното решение. В заключение следва да се приеме, че обжалваното решение не страда от пороците, въведени като основание в касационната жалба. То следва да бъде оставено в сила. По разноските: Касаторите, предвид постановения резултат, нямат основание да претендират такива. Насрещната страна Н. е заплатил адвокатско възнаграждение за инстанцията в размер на 500 лв. и тази сума следва да му бъде присъдена, на осн. чл. 78, ал. 3 ГПК Третото лице помагач не може да търси съдебно-деловодни разноски, включително и адвокатско възнаграждение, на осн. чл. 78, ал. 11 ГПК. Мотивиран от горното, Върховният касационен съд, състав на четвърто гражданско отделение