Определение № 11334 от 12.11.2025 г. на ВАС по адм. д. № 10813/2025 г.

Производството е по чл. 229 и сл. от АПК. Образувано е по частна жалба на ЖСК „Елица“, подадена чрез адв. Асенов, срещу определение № 14211 от 24.04.2025 г., постановено по адм. дело № 3570/2025 г. по описа на Административен съд София-град, с което е оставена без разглеждане жалбата на ЖСК срещу мълчалив отказ на кмета на Столична община по заявление вх. № СОА24-ИЦ62-1092/4 от 10.02.2025 г. да издаде индивидуален административен акт - заповед за премахване на временен строеж /паркинг/ по реда на §17 от ПР на ЗУТ и е прекратено производството по делото. В частната жалба се поддържат оплаквания за неправилност на определението. Претендира се отмяна на обжалваното определение и връщане на делото за продължаване на съдопроизводствените действия. Ответникът – кмет на Столична община не изразява становище по частната жалба. Върховният административен съд, второ отделение, като взе предвид, че частната жалба е подадена в срока по чл. 230 от АПК и от надлежна страна, намира същата за процесуално допустима, а разгледана по същество – неоснователна. За да постанови оспореното определение Административен съд София-град приема, че липсва годен за оспорване акт. Посочва, че по силата на чл. 223 ЗУТ, кметът на общината е орган за административен контрол по устройство на територията, с конкретно определени функции и правомощия. При констатиране на незаконно строителство същият издава актове за спиране, забрана ползването и за премахване на незаконни строежи, които съгласно чл. 214, т. 3 ЗУТ представляват индивидуални административни актове. Намира, че нормата не предвижда обжалване на отказите /изрични или мълчаливи/ за издаване на такива актове от лицето, подало сигнала за наличие на незаконен строеж. Обосновава извод, че за жалбоподателя липсва правен интерес от оспорване както на издадена заповед, така и на отказ да се издаде акт, тъй като той не е страна в производството по издаване на заповед по реда на чл. 195 и чл. 196 от ЗУТ във вр. § 17, ал. 1 от ДР на ЗУТ и за него не възникват права и задължения при евентуално издаване на акта. По тези съображения приема, че са налице предпоставките по чл. 159, т. 1 и 4 АПК, поради което оставя без разглеждане жалбата и прекратява производството по делото. Определението е правилно. Предмет на съдебен контрол в първоинстанционното производство е мълчалив отказ на кмета на Столична община по искане на жалбоподателя с вх. № СОА24-ИЦ62-1092/4 от 10.02.2025 г. за издаване на индивидуален административен акт – заповед за премахване на временен строеж /паркинг/ по чл.120, ал.4 ППЗТСУ /отм./, поради възникнала инвестиционна инициатива по реда на §17 от ПР на ЗУТ. Законосъобразен е изводът на първоинстанционния съд, че жалбата е недопустима поради липса на изискуемата активна легитимация за жалбоподателя и поради липса на настъпил мълчалив отказ по заявлението. Непроизнасянето по искането на жалбоподателя с вх. № СОА24-ИЦ62-1092/4 от 10.02.2025 г. за установяване и премахване на временен строеж по §17 не е формирало мълчалив отказ на кмета на Столична община по смисъла на чл. 58, ал. 1 АПК поради липса на задължение за произнасяне по същото. В ЗУТ не е предвидена норма, която да задължава оправомощените органи да се произнасят по искане на лице за издаване на заповеди както по чл.195-196 ЗУТ, така и по чл. 225а, ал. 1 ЗУТ. Годен за оспорване мълчалив отказ за издаване на индивидуален административен акт е налице само тогава, когато съобразно правна норма компетентния административен орган е длъжен да издаде акт със съответно съдържание и то в изрично указан в закона срок, при изтичането на който се формира мълчалив отказ, подлежащ на обжалване в 14-дневен срок по чл.215, ал.1 и ал.3 от ЗУТ. Принципно правилни са и изложените от първоинстанционният съд мотиви за липса на предмет и активна процесуална легитимация за оспорване на мълчалив отказ за издаване на заповед по чл.225а,ал.1 ЗУТ, но са неотносими в случая, тъй като такъв вид искане не се съдържа в заявлението с вх. № СОА24-ИЦ62-1092/4 от 10.02.2025 г., подадено от ЖСК „Елица“. С оглед на горното определението като краен резултат се явява правилно и следва да се остави в сила. По изложените съображения и на основание чл. 236 във вр. с чл. 221, ал. 2 от АПК Върховният административен съд, второ отделение,