Решение № 2006 от 20.02.2026 г. на ВАС по адм. д. № 12073/2025 г.

Производството е по чл. 208 – чл. 228 от Административнопроцесуалния кодекс. Образувано е по касационна жалба, подадена от директора на ОД на МВР- Хасково, чрез процесуалния си представител главен юрисконсулт Х. Богоева срещу решение №34165 от 19.10.2025г. на Административен съд – София-град, с което е отменен отказ УРИ №272000-22947 от 06.11.2024г. на За директор на ОД на МВР – Хасково. С касационната жалба са изложени доводи за неправилност на обжалваното съдебно решение като постановено в нарушение на материалния закон и необосновано – касационни отменителни основания по чл. 209, т. 3 от АПК. Касационният жалбоподател заявява искане за отмяна на обжалваното съдебно решение включително и в частта за разноските, и постановяване на решение по същество на спора, с което да бъде отхвърлено оспорването на А. Б.. При условията на евентуалност прави възражение за прекомерност на претендирания от насрещната страна адвокатски хонорар. Ответникът – А. Б., гражданин на Република Турция, чрез процесуалния си представител адв. Д. Терзиев, в представен писмен отговор /с неправилно посочване на имената на ответната страна/, излага доводи за неоснователност на касационната жалба и заявява искане за оставяне в сила на обжалваното решение. Заявява искане за присъждане на разноски за касационното производство. В съдебно заседание процесуалния представител оспорва касационната жалба, поддържа писмения отговор, като изрично е заявил, че е налице допусната техническа грешка в изписването на името на представлявания, като следва да се счита, че отговорът е подаден от името на А.Бюлнет. Изразява становище по същество на спора. Представителят на Върховната касационна прокуратура дава мотивирано заключение за неоснователност на жалбата. Върховният административен съд, състав на четвърто отделение, намира касационната жалба за допустима - подадена от надлежна страна, в срока по чл. 211, ал. 1 АПК и срещу подлежащ на обжалване съдебен акт. Разгледана по същество, жалбата е неоснователна. С обжалваното решение на Административен съд – София – град е отменил отказ за продължаване на срока за пребиваване в Република България на А. Б. с № УРИ 272000-22947 от 06.11.2024г., издадено от директора на ОДМВР Хасково и е изпратена преписката на директора на ОДМВР Хасково за ново произнасяне по заявление на А. Б. с вх. №272000-21091/14.10.2024г. при спазване на указанията, дадени с решението. С трети диспозитив е осъдена ОДМВР Хасково да заплати на А. Б., роден на [дата]., гражданин на Република Турция, разноски по делото в размер на 1000 лева. За да постанови този резултат, съдът е приел, че административният акт е издаден от компетентен орган, при спазване на изискуемата форма и съдържание. При издаването на същата не са допуснати съществени нарушения на административнопроизводствените правила. Административният съд е установил, че при издаването на оспореният административен акт е налице противоречие с материалния закон. В чл. 24, ал.1, т. 10 от Закона за чужденците в Република България /ЗЧРБ/ е предвидено, че разрешение за продължително пребиваване могат да получат чужденци, които притежават виза по чл. 15, ал.1 и са получили право на пенсия съгласно законодателството на Република България, държавата си на произход или друга държава и разполагат с достатъчно средства за издръжка в страната. В чл. 23 от Правилника за прилагане на Закона за чужденците в Република България /ППЗЧРБ/ са посочени изискуемите документи. В настоящият случая съдът е приел, че спорният документ, който не е бил представен е банково удостоверение за налична банкова сметка, по която ще се получават съответните преводи от пенсията. От доказателствата по делото е установено, че чуждият гражданин е лице с признато право на пенсия по законодателството в Р.Турция, съобразно представено удостоверение. В същото е посочено, че лицето получава пенсия за старост, която след подадена от него молба ще се превежда в българска банка. Съдът е счел, че това обстоятелство се потвърждава от предоставеното пред съда удостоверение от българска банка, в която е посочена сметката, придружено с извлечение по сметка, от която е видно, че постъпват регулярно месечни преводи от Р.Турция като е посочена осигурителната институция SGK, въз основа на което съдът е приел, че са налице двете кумулативни материалноправни предпоставки по чл. 23, т.1 и т. 2 от ППЗЧРБ. При така установеното административният съд е достигнал до извода ,че с тези доказателства се потвърждава редовен доход, който съответства на изискването на чл. 24, ал.1, т. 10 от ЗЧРБ. На следващо място съдът е счел, че в случая следва да намери приложение чл. 142, ал.2 от АПК, тъй като в съдебната фаза е предоставено удостоверение от българска банка с движение по сметката на чуждия гражданин, което е в съответствие с предоставеното пред административния орган както и удостоверение от осигурителния орган на Р.Турция – SGK, потвърждаващо му правото на пенсия и нейното превеждане в България. Така приетите доказателства са с характер на нови факти от значение за спора, които удостоверяват изпълнението на изискванията на чл. 24, ал.1, т. 10 от ЗЧРБ и чл. 23, т.1 и т. 2 от ППЗЧРБ. Същите са представени преди приключване на устните състезания, същите са ценени от съда и въз основа на тях е обоснован извода, че към момента на устните състезания по делото са налични материалноправните предпоставки за продължаване на срока на пребиваване, заради които е издаден отказ, са били налице, поради което постановеният административен акт се явява незаконосъобразен. По тези мотиви първоинстанционният съд е отменил оспорения отказ и е върнал преписката за постановяване на нов акт, съобразен дадените указания по приложение на материалния закон. Решението е правилно. Първоинстанционният съд при правилно установена фактическа обстановка е извел обосновани и в съответствие с приложимия материален закон изводи за незаконосъобразност на оспорвания административен акт. Настоящата касационна съдебна инстанция намира, че относимите факти са изследвани и обсъдени мотивирано, при правилно разпределяне на доказателствената тежест относно установяването на съществуването на фактическите основания при издаването на оспорения административен акт и изпълнението на нормативните изисквания. Не са налице касационните основания по чл. 209, т. 3 от АПК по отношение на обжалваното решение. На основание чл. 221, ал. 2, предл. посл. АПК касационният състав препраща към мотивите на първоинстанционното решение, тъй като ги споделя изцяло и не намира за необходимо да ги преповтаря. Процесният административен акт е издаден в процедурата по подадено заявление за предоставяне на право за продължително пребиваване на чужденец в Република България, подадено на основание чл. 24, ал.1, т. 10 от ЗЧРБ, ведно с приложени документи. С уведомление №УРИ 272000-21093 от 14.10.2024г. административният орган е изискал представяне на документ издаден от банка на територията на Република България, удостоверяващ, че има налична сметка, по която ще се получават съответните преводи от пенсията. Уведомлението е получено лично в присъствието на преводач, предвид направеното отбелязване. Изисканият документ не е представен, въз основа на което административният орган е счел, че чуждият гражданин не отговаря на условията по чл. 24, ал.1, т. 10 във вр. с чл. 23 от ППЗЧРБ и на основание чл. 26, ал. 2 от ЗЧРБ е постановил отказ за продължаване на срока за пребиваване в Р.България на чужденеца А. Б.. Пред първоинстанционният съд са били представени и приети доказателства, в това число удостоверение издадено от „Търговска Банка Д“ АД ФЦ Свиленград, от което е видно, че А.Бюлнет има открита банкова сметка, придружено с извлечение по сметката, от което е видно че са осъществявани регулярни месечни преводи. Следователно още към момента на постановяване на обжалваното съдебно решение, е било установено, че А.Б. е изпълнил изискванията на чл. 24, ал.1, т. 10 от ЗЧРБ и чл. 23, т.1 и т. 2 ППЗЧРБ. Тези релевантни факти, осъществили се и установени по делото след издаване на обжалвания акт, попадат в хипотезата на чл. 142, ал. 2 от АПК, и водят до извод за незаконосъобразността на оспореният административен акт. Съгласно чл. 142, ал. 1 АПК, съдът преценява съответствието на оспорения акт с материалния закон към момента на издаването му, но не и след това. Изключението за преценка наличието на нови факти от значение за делото към един по-късен момент, а именно към момента на приключване на устните състезания по чл. 142, ал. 2 АПК, в случая е приложимо, тъй като са установени нови факти от значение за делото, които имат спрямо спорното правоотношение значение на юридически или доказателствени факти, настъпили са след издаването на оспорения акт и които с обратна сила променят правното значение или отменят съществуването на фактите, въз основа на които органът е взел решението си. След като основанието послужило за постановяване на отказа е отпаднало, административният съд правилно е отменил оспорвания административен акт и е върнал преписката на административния орган за ново произнасяне, противно на наведените от касатора доводи. Ирелевантен е довода на касационния жалбоподател, отнасящ се до нереализираната от чуждия гражданин възможност да обжалва административния акт пред по – горестоящ орган, който да преразгледа въпроса и да измени акта, тъй като административният акт може да бъде оспорен пред съда и без да е изчерпана възможността за оспорването му по административен ред, освен ако в специален закон е предвидено друго, в случая приложение намира ЗЧРБ и в същия не се съдържа такава разпоредба. По изложените доводи, настоящият състав счита, че обжалваното решението е правилно и при постановяването му не са допуснати релевираните в касационната жалба нарушения, които да съставляват основания за неговата отмяна по чл. 209, т. 3 от АПК, поради което следва да бъде оставено в сила. При този изход на делото и на основание чл. 143, ал. 3 от АПК ответната страна, има право на претендираните разноски за адвокатско възнаграждение. В открито съдебно заседание е представен списък по чл. 80 ГПК, пълномощно, съгласно което е определено адвокатско възнаграждение в размер на 766.93 евро, с отбелязване, че е изцяло изплатено, в тази връзка следва да се приеме, че пълномощното служи за разписка за получената сума. Съгласно т. 1 от тълкувателно решение № 6/6.11.2013 г. по тълк. д. № 6/2012 г. на ОСГТК на ВКС, съдебни разноски за адвокатско възнаграждение се присъждат, когато страната е заплатила възнаграждението. В договора следва да е вписан начина на плащане - ако е по банков път, задължително се представят доказателства за това, а ако е в брой, то тогава вписването за направеното плащане в договора за правна помощ е достатъчно и има характера на разписка. В случая, ответникът по делото е удостоверил заплащането на адвокатското възнаграждение. Касаторът е отправил своевременно възражение за прекомерност по чл. 78, ал. 5 от ГПК, което съдът намира за основателно с оглед фактическата и правна сложност на делото същото следва да бъде намалено на 511,29 евро съобразно определеният размер в чл.8, ал. 3 от НАРЕДБА № 1 от 9.07.2004 г. за възнаграждения за адвокатска работа. Воден от горното и на основание чл. 221, ал. 2, предложение първо от АПК, Върховният административен съд – четвърто отделение