Решение № 2342 от 04.03.2026 г. на ВАС по адм. д. № 11828/2025 г.

Производството е по реда на чл. 208 и сл. от Административнопроцесуалния кодекс (АПК). Образувано е по касационната жалба на председателят на Държавна агенция за бежанците (ДАБ) против решение № 33433/14.10.2025 г., постановено по адм. дело № 8956/2025 г. по описа на Административен съд - София-град (АССГ), в частта, с която по жалба на Н. Б. Б. е отменено Решение № 4432/07.08.2025 г. на председателя на ДАБ, в частта му, в която на основание чл. 75, ал. 1, т. 2 от Закона за убежището и бежанците (ЗУБ) е отхвърлена молбата на Н. Б. Б., гражданин на Камерун, за предоставяне на статут на бежанец и преписката е върната на административния орган за ново произнасяне по молбата за международна закрила в тази част при спазване на дадените указания по прилагането и тълкуването на закона. Касаторът обжалва съдебното решение с доводи за неправилност, кореспондиращи с отменителни основания по смисъла на чл. 209, т. 3 АПК нарушение на материалния закон и необоснованост. Иска решението да се отмени. Подробни съображения в подкрепа на доводите и исканията си са изложени в касационната жалба и в открито заседание. Не претендира разноски. Прави възражение за прекомерност на претендираното адвокатско възнаграждение. Ответникът Н. Б. Б. оспорва касационната жалба по съображения в писмен отговор и в открито заседание. Иска оспореното решение да се остави в сила. Не претендира разноски. Върховният административен съд, Пето отделение, намира, че касационната жалба е подадена от надлежна страна, в срока по чл. 211 от АПК и е процесуално допустима, а разгледана по същество е неоснователна по следните съображения: Предмет на контрол за законосъобразност пред първоинстанционния съд е решение № 4432/07.08.2025 г. на председателя на Държавна агенция за бежанците при Министерски съвет, с което на основание чл. 75, ал. 1, т. 2 и т. 4 от Закона за убежището и бежанците (ЗУБ) е отказано предоставянето на статут на бежанец и хуманитарен статут на Н. Б. Б. поради липса на материалноправните предпоставки по чл. 8 и чл. 9 ЗУБ. Производството пред админиустративниоята орган е образувано във връзка с подадена на 03.06.2025 г. молба за предоставяне на международна закрила до председателя на ДАБ от Н. Б. Б., гражданин на Камерун, роден на [дата]. в Камерун, гр. Дуала, вероизповедание [вероизповедание], семейно положение неженен. От проведеното интервю на 05.06.2025 г. е установено, че чужденецът е напуснал легално с туристическа виза страната си на произход през 22.04.2025 г. и е пристигнал в гр. Истанбул, Турция. В Турция останал за около две седмици, след което тръгнал с автобус към България, но при проверка на документите от българските гранични власти се установило, че представената френска карта за престой е фалшива, поради което е задържан от българските власти. Аргументира молбата си за международна закрила с обстоятелството, че е [заличен текст] от 3 години и в страната си на произход е бил заплашван и измъчван от общността, сред която живее, както и от властите. Заявява, че в страната си по произход е арестуван два пъти – през ноември 2024 г. и февруари 2025 г., като властите го задържали за една седмица, при което завързвали краката му с връзки и го влачили, за да промени [заличен текст], заплашван, че ще го преследват отново. Заплахи получавал и от най-близко си обкръжение – баща си и чичо си. След освобождаването от ареста, започнал да се информира да избяга за България, като получил информация от човек, че може да стигне до България през Турция. Въпросното лице му помогнало с издаването на виза и френска карта за престой, за която разбрал на границата, че е фалшива. Иска закрила в България. Административният съд е приел, че с оглед събраните доказателства и личната история на заявителя, са налице материалноправните предпоставки по чл. 8 ЗУБ, доколкото спрямо Н. Б. е налице основателен страх от преследване в страната му по произход, поради неговата [заличен текст]. Установил е, че съгласно представената справка за Камерун 09.06.2025 г. от 1972 г. е криминализирана [заличен текст] между [заличен текст], която разпоредба е запазена и в Наказателния кодекс от 2016 г. на Република Камерун. Спрямо тези лица е налице широко разпространена системна дискриминация и насилие. Съобразил е задължителните тълкувания по дела C-199/2012 – C-201/2012 на Съда на Европейския съюз. Посочил е, че спрямо заявителя е налице причинно-следствена връзка между преследванията и принадлежността му към определена социална група. Посочил е също, че изискването членовете на социална група, които споделят една и съща [заличен текст], да прикриват тази [заличен текст] противоречи на самото признаване на наличието на характеристика, до такава степен съществена за идентичността, че не би следвало от заинтересованите лица да се изисква да се откажат от нея. При тези съображения е приел жалбата на Н. Б. за основателна в тази част, поради което е отменил административния акт, в частта, с която е отказан статут на бежанец и е върнал преписката на административния орган за ново произнасяне. По отношение на отказания хуманитарен статут, съдът е приел, че не са налице материалноправните предпоставки чл. 9 ЗУБ, следователно в тази част оспореното решение е законосъобразно. Решението е валидно, допустимо и правилно. Не са налице сочените от касатора отменителни основания. Оспорваното съдебно решение е постановено от законен състав след надлежно сезиране с процесуално допустима жалба против подлежащ на оспорване административен акт. Въпреки наведения довод от касатора не са налице съществени нарушения на съдопроизводствените правила с оглед липсата на наведени конкретни доводи и забраната на разпоредбата чл. 218, ал. 1 от АПК. Неоснователни са твърденията на касатора за необоснованост на оспореното съдебното решение. Съдържанието на съдебния акт отговаря на чл. 172а, ал. 2 АПК. Първоинстанционният съд е формирал фактическите си и правни изводи въз основа на всички събрани доказателства в административното и съдебното производство, като ги е обсъдил в тяхната взаимна връзка и последователност. Изводите му са логични, последователни и изградени върху правилен анализ на събраните доказателства и се споделят от настоящата инстанция, като в условията на чл. 221, ал. 2, изр. второ от АПК препраща към тях. Съгласно чл. 8, ал. 1 ЗУБ, статут на бежанец в Република България се предоставя на чужденец, който основателно се страхува от преследване поради своята раса, религия, националност, принадлежност към определена социална група или поради политическо мнение и/или убеждение, намира се извън държавата си по произход и поради тези причини не може или не желае да се ползва от закрилата на тази държава или да се завърне в нея. Съгласно разпоредбата на чл. 8, ал. 4 ЗУБ при анализ на понятието „преследване“ следва да се разбира нарушаване на основните права на човека или съвкупност от действия, които водят до нарушаване на основните права на човека, достатъчно тежки по своето естество и повторяемост. С цитираната норма от Закона за убежището и бежанците в българското законодателство са инкорпорирани разпоредбите на Директива 2011/95/ЕС на Европейския парламент и на Съвета от 13.12.2011 г. относно стандарти за определянето на граждани на трети държави или лица без гражданство като лица, на които е предоставена международна закрила, за единния статут на бежанците или на лицата, които отговарят на условията за субсидиарна закрила, както и за съдържанието на предоставената закрила (Директива 2011/95/ЕС). В тази връзка при прилагане на цитираните национални норми съдът следи за смисълът вложен в посочените правни норми, съобразно даденото им от Съда на Европейския съюз (СЕС), задължително тълкуване. Все в тази връзка, съдът държи сметка за разпоредбата на § 1, т. 5 от Допълнителните разпоредби (ДР) на ЗУБ, който урежда това, че „раса, религия, националност, определена социална група и политическо мнение или убеждение“ са понятия по смисъла на Конвенцията за статута на бежанците от 1951 г. и чл. 10, § 1 от Директива 2011/95/ЕС. Съобразно чл. 10, § 1, б. „г“ от Директивата, според които международни правни актове определена социална група е налице, когато по-специално нейните членове споделят една вродена характеристика или обща история, която не подлежи на изменение, или споделят характеристика или вярване, до такава степен, съществени за идентичността или съзнанието, че не би следвало от лицето да се изисква да се откаже от тях, и тази група има собствена идентичност в съответната държава, защото е разглеждана като различна от заобикалящото я общество. В същия ред на мисли, според чл. 10, § 1, б. „г“ и § 2 от Директива 2011/95/ЕС, в зависимост от условията, преобладаващи в държавата на произход, специфична социална група може да бъде и група, чиито членове имат като обща характеристика определена [заличен текст], при което когато се оценява основателността на опасенията от преследване на даден молител, фактът дали той действително притежава характеристиката, свързана с раса, религия, националност, принадлежност към определена социална група или с политическо мнение, което е в основата на преследването, е без значение, при положение че според субекта на преследването той притежава тази характеристика. Отделно от горните нормативноустановени дефиниции, според трайноустановената практика на СЕС, наличието на наказателно законодателство, което е насочено конкретно срещу [заличен текст], позволява да се възприеме за установено, че тези лица трябва да се разглеждат като съставляващи отделна социална група, както и че [заличен текст] представлява характеристика, по която може да се определи принадлежността на молителя към определена социална група по смисъла на чл. 2, б. „г“ от Директива 2011/95/ЕС, когато групата от лица, чиито членове споделят една и съща [заличен текст], се възприема от заобикалящото я общество като различна (дело С-199/12, т. 49, и дело С-473/16 г., т. 30). В допълнение на изложеното, по аргумент от чл. 9, § 1, б. „а“ и б. „б“ от Директива 2011/95/ЕС, за да бъде разглеждан като действие на преследване даден акт трябва да бъде достатъчно сериозен по своето естество или по повторяемия си характер. Едва тогава представлява тежко нарушение на основните права на човека, и по-специално на правата, упражняването на които не е възможно да бъде ограничено по какъвто и да било начин по силата на чл. 15, § 2 от Европейската конвенция за защита на правата на човека и основните свободи (ЕКПЧ) или да представлява съвкупност от различни мерки, включително нарушения на правата на човека, които са достатъчно тежки. В този смисъл е налице пълно съответствие в разпоредбите на чл. 8, ал. 5, т. 3 ЗУБ и чл. 9, § 2, б. „в“ от Директива 2011/95/ЕС, в които е предвидено, че действия на преследване могат да приемат формата на наказателно преследване или наказания, които са непропорционални или дискриминационни. Съгласно развилата понятието практиката на СЕС, за да бъде преследване по смисъла на чл. 1, раздел А от Женевската конвенция, дадено нарушение на основните права трябва да достигне до определена степен на суровост. В този смисъл следва да се отчита, че не всяко нарушение на основните права на търсещото убежище лице достига непременно тази степен на суровост. В тази връзка съдът отчита, че специфично свързаните със [заличен текст] основни права, каквото е правото на зачитане на личния и семейния живот, закриляно от чл. 8 ЕКПЧ, съответстващ на чл. 7 от Хартата на основните права на ЕС (Хартата), разгледан евентуално във връзка с чл. 14 ЕКПЧ (забрана за дискриминация), послужил за модел на чл. 21, § 1 от Хартата, не попадат в кръга на основните права на човека, за които няма никаква възможност за дерогация. В тази връзка съществуването единствено на законодателство, обявяващо за наказуеми [заличен текст], не би могло да се счита за акт, който засяга молителя толкова съществено, че да достига степента на тежест, която е необходима, за да се приеме, че тази наказуемост представлява преследване. Т. е. такова предвидено от законодателна разпоредба наказание „лишаване от свобода“, с което се наказват [заличен текст], е възможно само по себе си да представлява акт на преследване, но само ако действително се прилага в приелата такова законодателство, страна на произход - дело С-199/12, т. 53 - т. 56. В конкретния случай, видно от събраните по делото доказателства правилно решаващият съд е приел, че заявителят принадлежи към определена социална група и е бил обект на преследване. Спрямо него е упражнено преследване именно поради принадлежността му към определена социална група, следователно налице е причинно-следствената връзка между причините за преследване и действията по преследване или липсата на закрила срещу такива действия. Спрямо заявителя е налице действителна опасност от преследване по смисъла на чл. 9, § 1 от Директива 2011/95/ЕС в случай на завръщане в страната му по произход с оглед неговата нетрадиционна [заличен текст]. Тези установявания допълнително се потвърждават и от представените писмени доказателства пред касационната инстанция – осъдителна присъда от 12.11.2025 г. по дело №72/ RG/2025 г. от Общия регистър на Висш съд на Вури и издадеа заповед за арест от 7.12.2025 г. на Прокуратурата към Висш съд на Вури. Кандидатът за статут бежанец е осъден задочно на 15 години лишаване от свобода и глоба в размер 500 000 франка за извършени престъпления, представляващи [заличен текст] и посегателство върху морала. По изложените съображения изводите на първоинстанционния съд, че на заявителя следва да предостави статут на бежанец, следва да бъдат приети за правилни. С оглед гореизложеното и при условията на чл. 221, ал. 2, изречение второ от АПК, настоящият съдебен състав намира, че обжалваното съдебно решение като действително, допустимо, правилно, обосновано и законосъобразно, постановено без допуснати нарушения на съдопроизводствените правила, трябва да бъде оставено в сила. По изложените съображения, Върховният административен съд, Пето отделение