Определение № 3148 от 19.06.2025 г. на ВКС по гр. д. № 1219/2025 г.

Производство по чл.274, ал.2 ГПК. Образувано по частна жалба вх.№ 1909/04.03.2025 г. на П. А. Н. и М. В. Н., чрез адвокат И. Д. от АК - Пловдив, срещу определение № 48 от 12.02.2025 г. по в.гр.д.№ 483/2024 г. на Апелативен съд Пловдив, с което се оставя без уважение молбата им по чл.248, ал.1 ГПК, за изменение на решение № 245 от 27.12.2024 г. по същото дело, в частта му за разноските. Частната жалба съдържа доводи за неправилност на определението поради нарушение на материалния закон, процесуалните правила и необоснованост. Според двамата жалбоподатели, съдът неправилно приема, че Наредба № 1 от 2004 г. за минималните размери на адвокатските възнаграждения е неприложима, а за да се присъди възнаграждение за оказана безплатна правна помощ следва да е било заявено пред съда устно или в писмен документ, изходящ от страната. По отношение на заплатеното адвокатско възнаграждение от П. А. Н. за положен труд по договора за правна защита и съдействие от 21.05.2024 г., съдът също неправилно е уважил възражението по чл.78, ал.5 ГПК. От Комисията за отнемане на незаконно придобитото имущество, чрез гл. инспектор Н. Н., е подаден отговор, с който се оспорват доводите в жалбата, като се твърди че е неоснователна, тъй като липсват доказателства в коя от предвидените в закона хипотези се предоставя безплатна правна помощ. Върховният касационен съд, състав на Четвърто гражданско отделение, намира че частната жалба е подадена в срок срещу определение, което подлежи на обжалване, съгласно чл.248, ал.3 ГПК, поради което е редовна и процесуално допустима. Производството е образувано по искане на КОНПИ за отнемане в полза на държавата на имущество на стойност 135 544 лева от П. А. Н. и М. В. Н., но исковете са отхвърлени от въззивния съд, който е присъдил адвокатско възнаграждение на П. Н. по договор за правна защита и съдействие от 21.05.2024 г. в размер на 7200 лева, след като е уважил възражение на Комисията по чл.78, ал.5 ГПК, но е отказал да присъди разноски по чл.38, ал.2 ЗАдв. на М. Н.. Молбата на П. А. Н. и М. В. Н. за изменение на въззивното решение в частта за разноските по реда на чл.248 ГПК е оставена без уважение, при отчитане на положения от пълномощника труд и заплатеното адвокатско възнаграждение в размер на 12 120 лева, с ДДС, което според въззивната инстанция е прекомерно съобразно действителната фактическа и правна сложност на делото. По отношение на М. Н. е прието, че молбата е неоснователна поради липса на договор за правна помощ и съдействие. Определението на въззивния съд е съобразно с изискванията на процесуалния закон, поради което следва да бъде потвърдено. Правото на разноски е признато на страната по делото, която е постигнала желания правен резултат при решаване на спора, респ. при позитивен за нея резултат от обжалване на съдебния акт. Съдът дължи произнасяне по искането за разноски във всеки акт, с който приключва делото в съответната инстанция /чл.81 ГПК/, но присъжда само онези от тях, за които страната е доказала, че са били извършени, във връзка с упражняване на процесуалните права. Съдът не може по своя преценка да намали уговорения размер на адвокатското възнаграждение, когато присъжда разноските за адвокатска защита, освен при направено възражение по реда на чл.78, ал.5 ГПК ако установи,че заплатеното възнаграждение за един адвокат е прекомерно, с оглед действителната фактическа и правна сложност на делото, В случая, обосновано съдът е уважил възражение за намаляване на разноските за адвокатско възнаграждение пред въззивната инстанция на ответника по делото поради прекомерност по смисъла на чл.78, ал.5 ГПК. В мотивите по т.3 на ТР № 6/2012 г., ОСГТК на ВКС се приема, че основанието по чл.78, ал.5 ГПК се свежда до преценка на съотношението на цената на адвокатската защита и фактическата и правна сложност на делото. Прекомерност е налице тогава, когато се установи несъответствие между договореното адвокатско възнаграждение и положените усилия от процесуалния представител на страната, предвид фактическата и правна сложност на делото. Критерият е фактическа и правна сложност на самото дело, а не само и единствено брой и сложност на извършените пред съответната инстанция фактически и правни действия от страна на упълномощения адвокат. В конкретния случай обаче е проведено съдебно заседание, в което М. Н. само се е присъединила към въззивната жалба на П. Н., поради което усилията на защитата са свързани единствено с изводите, които следват от вече установени по делото факти. При тези данни, правилно въззивната инстанция приема, че сумата от 7200 лева с ДДС е обоснован и справедлив размер на дължимото адвокатско възнаграждение, съгласно чл.36, ал.2 ЗАдв. Изводите на съда са в съответствие с постановеното решение на СЕС от 25.01.24 г. по дело C 438/22 г., според което посочените прагове в Наредба №.1/2004 г. за минималните размери на адвокатските възнаграждения могат да служат единствено като ориентир - те не обвързват съда и подлежат на преценка, с оглед цената на предоставените услуги, като се съобразява интереса, количеството извършена работа и действителната фактическа и правна сложност на делото. Въззвивния съд също така правилно е отхвърлил искането за присъждане на адвокатско възнаграждение по чл.38, ал.2 ЗАдв., на процесуалния представител на М. Н.. Правната възможност да се присъди възнаграждение за оказана безплатна правна помощ не се прилага служебно, т.е. за присъждането на разноски в хипотезата на чл.38, ал.2 ЗАдв., следва да бъде установено, че правната помощ е предоставена безплатно на някое от предвидените основания в чл.38, ал.1 ЗАдв. Ето защо, при липсата на договор за правна защита и съдействие, съдът не присъжда адвокатско възнаграждение, тъй като предоставянето на безплатна правна помощ не се предполага. Воден от изложеното Върховният касационен съд, състав на Четвърто гражданско отделение