Решение № 2115 от 24.02.2026 г. на ВАС по адм. д. № 12299/2025 г.

Производството е по реда на чл. 208 и следващите от Административнопроцесуалния кодекс /АПК/. Образувано е по касационна жалба на М. Х. А., лице без гражданство, родено в Емирство Кувейт, подадена чрез адв. Ошавков, против Решение № 9274 от 28.10.2025г., постановено по адм. д. № 1569/2025г. по описа на Административен съд – Бургас, с която се иска отмяна на съдебния акт. Навеждат се доводи за неправилност на решението, поради противоречието му с материалния закон и неговата необоснованост - касационни основания по чл. 209, т. 3 от АПК. Касаторът счита, че съдът е постановил акта си при неправилно установена фактическа обстановка, тъй като не са взети предвид важни обстоятелства от нея и от бежанската история на оспорващия. Настоява и, че не са съобразени и приложени редица международни актове, по които Република България е страна. В съдебно заседание, чрез адв. Ошавков, поддържа касационната жалба. Ответникът - председателят на Държавната агенция за бежанците при Министерски съвет /ДАБ/, не дава писмен отговор по касационната жалба, но в съдебно заседание, чрез юрк. Хичовски, я оспорва като неоснователна. Прокурорът от Върховната касационна прокуратура дава мотивирано заключение за неоснователност на касационната жалба. Върховният административен съд, състав на второ отделение, след преценка по допустимостта на жалбата, правилността на решението по заявените касационни основания и извършена служебна проверка по чл. 218, ал. 2 АПК, приема за установено следното: Касационната жалба е процесуално допустима като подадена от надлежна страна срещу подлежащ на касационно оспорване съдебен акт, който е неблагоприятен за нея и в срока по чл. 211, ал. 1 АПК. Разгледана по същество жалбата е неоснователна. С обжалваното решение е отхвърлена жалбата на М. Х. А., лице без гражданство от Емирство Кувейт против Решение № 4138/15.07.2025г. на председателя на ДАБ, с което поради липса на предпоставките по чл. 8 и чл. 9 от ЗУБ, е отхвърлена молбата му за предоставяне статут на бежанец и хуманитарен статут. За да постанови този правен резултат, административният съд е приел, че административният акт е постановен от компетентен орган и в изискуемата по закон писмена форма, като при издаването му не са допуснати нарушения на административнопроизводствените правила и на материалния закон. Съдът е приел за установено, че оспорващият, роден в Кувейт, е лице без гражданство от етническата група на бедуните, въз основа на доказателствата в административната преписка, сред които и приложеното съдебно решение по дело № 22 от 2012 г. Възприети и споделени са изводите на административния орган за липса на материалноправните предпоставки на чл. 8 и чл.9 от ЗУБ, тъй като кандидатът в проведеното интервю сочи, че не е имал проблеми в страната си по произход, свързани с неговата етническа или религиозна принадлежност, не е политически ангажиран и не е бил осъждан. От бежанската история на А. става ясно, че в страната му по произход конкретни действия на преследване в лично качество не са осъществявани, спрямо него не е упражнявано физическо насилие и лично не е бил обект на репресии. Твърдените задържания през 2013г. и 2021 г. съдът е приел че се дължат на неизпълнение на разрешение за провеждане на протести, които закономерно са довели до предприемане на рестриктивни мерки, без това му заключение да се разпростира по отношение на твърдените побои - за тях е приета липса на доказателства. Установено е от доказателствата, че той е осъществявал безпрепятствено пътувания в чужбина, както и че се е завръщал в Кувейт без да е бил задържан от властите във връзка с липсата на документи. Поради това, от правна страна е прието, че по отношение на М. Х. А. не е било осъществено преследване по смисъла на чл. 8, ал. 4 и ал. 5 от ЗУБ, което да се основава на някоя от причините, посочени в чл. 8, ал. 1 от ЗУБ, поради което и не са налице предпоставките за предоставяне на бежански статут на чужденеца. Установена е и липса на основание за предоставяне на хуманитарен статут по чл. 9, ал. 1, т. 1 и т. 2 от ЗУБ, с оглед факта, че установената фактическа обстановка не предполага да се приеме, че жалбоподателя е бил принуден да напусне страната си на произход поради реална опасност от смъртно наказание или екзекуция или поради тежки посегателства като изтезание, нечовешко или унизително отнасяне или наказание, като информацията от приобщените по делото справки относно ситуацията в Кувейт, не налага извод за наличие на безогледно насилие в държавата на произход по смисъла на чл. 9, ал. 1, т. 3 от ЗУБ, което би поставило чужденеца в реална опасност да претърпи тежка заплаха срещу живота или личността си единствено поради факта на присъствието си на територията на тази държава, без значение от личното му положение. А. няма членове на семейството си, които да са получили закрила в Република България, затова за него не са налице и предпоставки за предоставяне на статут по чл. 8, ал. 9 и чл. 9, ал. 6 от ЗУБ. Посочените от лицето пред административния орган мотиви не могат да бъдат оценени като хуманитарни, с оглед предоставянето на статут по чл. 9, ал. 8 от ЗУБ. Обжалваното решение е правилно. Настоящият касационен състав споделя напълно изводите на административния съд и в условията на чл.221,ал.1, изр.2 от АПК, препраща към тях. Не се установяват твърдените в касационната жалба пороци на решението. Противно на твърденията в жалбата и административният орган, и съдът са извършили сериозен анализ на бежанската история на молителя за закрила, свързана с обстоятелството, че той е лице без гражданство, с принадлежност към [заличен текст] в Кувейт. Решаващият съд е събрал относимите доказателства, като ги е анализирал поотделно и в тяхната съвкупност. При изяснена фактическа обстановка, съдът е достигнал до законосъобразни изводи. Мотивите на обжалваното решение са формирани на база възприетите факти и дават отговори на развитите оплаквания на жалбоподателя. Съдържанието на постановения съдебен акт е съобразено с изискването на чл. 172а, ал. 2 от АПК. Съгласно чл. 8, ал. 1 от ЗУБ, статут на бежанец в Република България се предоставя на чужденец, който основателно се страхува от преследване поради своята раса, религия, националност, принадлежност към определена социална група или поради политическо мнение и/или убеждение, намира се извън държавата си по произход и поради тези причини не може или не желае да се ползва от закрилата на тази държава или да се завърне в нея. Правилно административният съд е съобразил бежанската история на чужденеца и е приел, че не са налице фактическите основания за предоставяне статут на бежанец на М. Х. А.. Твърдените от оспорващия задържания през 2013г. и 2021 г., дължащи се на участие в протести и твърдените побои, са останали недоказани по делото. В интервюто си А. е заявил, че през годините неколкократно е напускал за дълги периоди от време и след това се е завръщал в страната си по произход, като не са направени твърдения и не са представени доказателства напускането му да е било по причина от преследване по смисъла на чл. 8, ал. 4 и ал. 5 ЗУБ. или завръщането му да е било препятствано от страна на властите или да е бил задържан във връзка с липсата на документи за самоличност. За всеки от случаите на напускането на страната по произход, от бежанската история на лицето се установява, че е осъществявано с необходимите документи за самоличност, тъй като въпреки твърденията му за изтекла и неподновена карта за сигурност, се установява, че А. е разполагал с паспорт, с който е пътувал в чужбина, включително за Турция през 2019 г.. Напускането на Кувейт през 2022 г. за Република България А. също е осъществил с паспорт и с легално предоставена му туристическа виза. Всички тези факти правилно са съобразени от административния орган и от първоистанционния съд като навеждащи извода, че по отношение на молителя за закрила на са осъществени действия на преследване по смисъл на националното ни и европейското законодателство. Поради това, по делото не са налице данни, които да сочат за каквито и да било опасения от преследване, основано на раса, религия, националност, политическо мнение или принадлежността му към определена социална група. Изложеното обосновава извод, че в процесния случай не се касае за лице, нуждаещо се от международна закрила, а за мигрант, напуснал държавата си на произход в търсене на по - добри условия за живот и реализация, поради което крайният извод на първоинстанционния съд за отсъствие на материалноправните предпоставки за предоставяне на бежански статут на чужденеца по смисъла на чл. 8 от ЗУБ е обоснован и правилен. С оглед горното, е неоснователен доводът на касатора, че само защото е член на отделна социална група, попада в хипотезата на чл.8, ал.1 от ЗУБ. Първо той не е член на социална, а на етническа група /тази на [заличен текст] – лица без признато гражданство/, и второ – за да е приложима тази норма следва кумулативно да са налице и другите й предпоставки – наличие на основателни опасения от преследване, като член на такава група. Доказателства, че А. е преследван в държавата си на произход, липсват по делото. Обосновани са и изводите, че не са налице материалноправните предпоставки за уважаване молбата на чужденеца за предоставяне на хуманитарен статут по чл. 9, ал. 1 от ЗУБ. Правилно съдът е приел, че от страна на лицето липсват твърдения да е бил изложен на реална опасност от тежки посегателства като смъртно наказание или екзекуция, изтезание или нечовешко и унизително отнасяне или наказание, каквито са изискванията на чл. 9, ал. 1, т. 1 и т. 2 от ЗУБ. По отношение на хипотезата на чл. 9, ал. 1, т. 3 от ЗУБ е извършен анализ на предоставената от лицето бежанска история и актуална информация относно Емирство Кувейт. Следва да се отчете постановеното решение на Съда на ЕС от 17.02.2009 г. по дело C-465/07 по тълкуването и прилагането на чл. 15, буква в) от Директива 2004/83/ЕО на Съвета от 29.04.2004 г. относно минималните стандарти за признаването и правното положение на гражданите на трети страни или лицата без гражданство като бежанци или като лица, които по други причини се нуждаят от международна закрила, както и относно съдържанието на предоставената закрила, във връзка с чл. 2, буква д) от същата директива. Съгласно това решение съществуването на тежки и лични заплахи срещу живота или личността на молителя за субсидиарна закрила не е подчинено на условието последният да представи доказателство, че той представлява специфична цел поради присъщи на неговото лично положение характеристики; съществуването на такива заплахи може по изключение да се счита за установено, когато степента на характеризиращото протичащия въоръжен конфликт безогледно насилие, достига толкова високо ниво, че съществуват сериозни и потвърдени основания да се смята, че цивилно лице, върнато в съответната страна или евентуално в съответния регион, поради самия факт на присъствието си на тяхна територия се излага на реална опасност да претърпи посочените заплахи. В тази връзка настоящият съдебен състав съобрази основното правило, формулирано в т. 39 от решението на СЕС, с което се въвежда обратно пропорционална връзка между засягането на личните интереси на търсещия закрила и степента на безогледно насилие, изискуема, за да се предостави такава закрила. В процесния случай, доколкото личната бежанска история на А. се характеризира с липса на основателни опасения от преследване, основани на раса, религия, националност, политическо мнение или принадлежност към определена социална група, то толкова по-висок би следвало да е интензитетът на безогледно насилие в страната му. Такива обстоятелства не са установени по настоящото дело нито за територията на Кувейт, нито по отношение на молителя за закрила, поради което и по отношение на него не следва да намерят приложение, както чл. 8, така и на чл. 9 от ЗУБ. Не е приложима и забраната за връщане по чл. 4, ал. 3 от ЗУБ, тъй като по делото не са наведени конкретни възражения, от които да може да се направи обоснован извод, че при връщане в Кувейт животът или свободата на лицето, ще бъдат застрашени по причина на раса, религия, националност, принадлежност към определена социална група или политическо мнение. Ето защо, обжалваното съдебно решение, като правилно и постановена при липса на твърдените от касатора пороци, следва да бъде оставено в сила. Воден от горното, и на осн. чл. 221, ал. 2 от АПК, Върховният административен съд, второ отделение,