Определение № 4302 от 20.04.2026 г. на ВАС по адм. д. № 3678/2026 г.

Производството е по реда на чл. 229 и сл. от Административнопроцесуалния кодекс /АПК/. Образувано е по частна жалба, подадена от П. П., гражданин на Индия, подадена чрез упълномощен адв. В. Иларева, против определение № 8032 от 26.02.2026 г., постановено от Административен съд – София – град /АССГ/, Първо отделение - 34 състав, по адм. д. № 2203/2026 г., с което е оставена без разглеждане жалбата му срещу отказ за издаване на виза за дългосрочно пребиваване – вид „Д“ на територията на Република България, издаден на 19.12.2025г., по заявление № 25007794 от 25.11.2025 г., подадено в генералното консулство на Република България в гр. Делхи, Индия, обективиран върху стандартен формуляр и е прекратено производството по адм. дело № 2203/2026 г. по описа на АССГ. Частният жалбоподател се позовава на Директива 2011/98/ЕС и отменящата я Директива 2024/1233/ЕС, като развива тезата, че е нарушено правото му на труд и е засегнато правото му на ефективна съдебна защита по чл. 47 от Хартата на основните права на Европейския съюз. Заявява искане за отправяне на преюдициално запитване до Съда на Европейския съюз със следния въпрос: "Допуска ли правото на Европейския съюз, и по-специално чл. 8 §2 от Директива 2024/1233/ЕС и чл. 47 от Хартата на основните права на Европейския съюз, национална правна уредба, която изключва съдебния контрол върху отказ за издаване на виза за дългосрочно пребиваване, когато тази виза представлява необходим етап от процедурата за достъп до пазара на труда и до единно разрешение за пребиваване и работа?" По изложените в частната жалба доводи за неправилност на обжалваното определение се претендира отмяната му и връщане на делото за продължаване процесуалните действия по него. По делото не е постъпил писмен отговор по реда на чл. 232 АПК. След като прецени данните по делото, Върховният административен съд, четвърто отделение, намира частната жалба на П. П. за ПРОЦЕСУАЛНО ДОПУСТИМА - подадена е от надлежна страна в законоустановения срок, визиран в чл. 230 АПК. Разгледана по същество частната жалба е НЕОСНОВАТЕЛНА по следните съображения: С обжалваното определение № 8032 от 26.02.2026 г. решаващият състав на АССГ е оставил без разглеждане жалбата П. П., гражданин на Индия, против отказ за издаване на виза за дългосрочно пребиваване – вид „D“ на територията на Република България, издаден на 19.12.2025г., по заявление № 25007794 от 25.11.2025 г., подадено в генералното консулство на Република България в гр. Делхи, Индия и е прекратил производството по делото на основание чл. 159, т. 1 АПК. За да постанови този резултат, съдът се е позовал на разпоредбата на чл. 10а, ал. 4 от Закона за чужденците в Република България /ЗЧРБ/ по силата на която отказите за издаване на визи по чл. 9а, ал. 2, т. 4 ЗЧРБ не подлежат на обжалване по съдебен ред, освен когато лицето претендира засягане на основни права и свободи по Европейската конвенция за правата на човека. Изложени са съображения, че в подадената жалба не се сочи засягане на основни права, а единствено се твърди, че е засегнато правото на труд на заявителя, което право обаче не попада сред категорията основни права, защитими от ЕКПЧ, и съответно оспореният отказ не е от категорията изключения, за които се допуска съдебно обжалване. Оспореното определение е валидно, допустимо и правилно. При постановяването му не са осъществени нарушения, които изискват неговата отмяна. Съгласно чл. 9а, ал. 2 ЗЧРБ видовете визи са: т. 1) за летищен транзит (виза вид "А"); т. 2) - отменена ДВ, бр. 9/2011 г.; т. 3) за краткосрочно пребиваване (виза вид "С"); т. 4) за дългосрочно пребиваване (виза вид "D"). Разпоредбата на чл. 15, ал. 1 ЗЧРБ (изм., бр. 97 от 2016 г.) предвижда, че виза за дългосрочно пребиваване със срок на валидност до 6 месеца и с право на пребиваване до 180 дни може да бъде издадена на чужденец, който желае да получи разрешение за продължително, дългосрочно или постоянно пребиваване в Република България на едно от основанията, посочени в този закон. В случая е заявено искане за издаване на такъв вид виза, която съгласно чл. 18 от Конвенцията за прилагане на споразумението от Шенген от 14.06.1985 г. е национална виза и се издава от държавата-членка, съгласно нейното законодателство. В националното право тази процедура е изрично и ясно регламентирана в Правилника за прилагане на ЗЧРБ (ППЗЧРБ) и Наредбата за условията и реда за издаване на визи и определяне на визовия режим (НУРИВОВР/Наредбата, обн., ДВ, бр. 55/19.07.2011 г.), а основанията за отказ са посочени в чл. 10, ал. 1, т. 1 - т. 25 ЗЧРБ. Според чл. 10а, ал. 1 ЗЧРБ (обн. ДВ, бр. 97/06.12.2016 г.) отказите за издаване на виза могат да се обжалват по реда на АПК относно тяхната законосъобразност. Ал. 4 от същата разпоредба предвижда, че отказите за издаване на визи по чл. 9а, ал. 2, т. 4 не подлежат на обжалване по съдебен ред, освен когато лицето претендира засягане на основни права и свободи по Европейската конвенция за правата на човека /ЕКПЧ/, т.е. предвиден е съдебен контрол по отношение на отказите за издаване на визи само по чл. 9а, ал. 2, т. 1 и т. 3 ЗЧРБ и изрично е изключен по отношение на отказите за визи по чл. 9а, ал. 2, т. 4 ЗЧРБ. В случая именно такава виза е поискана от чужденеца П. П.. Разпоредбата на чл. 10а, ал. 4 ЗЧРБ е израз на предвиденото в чл. 120, ал. 2 от Конституцията изключение от общата клауза за обжалваемост на актовете на администрацията и препятства осъществяването на търсения съдебен контрол за законосъобразност. Същевременно е регламентирано и изключение от въведеното правило за необжалваемост, допускащо съдебното обжалване на отказите за издаване на виза вид „D“ единствено в случаите, в които чуждият гражданин претендира засягане на основни права и свободи по ЕКПЧ. За да обоснове допустимост на оспорването, жалбоподателят е посочил, че постановеният отказ засяга правото му на труд. Правилно решаващият състав е приел, че твърдяното от оспорващата като засегнато право на труд не представлява основно право, защитимо от ЕКПЧ. В част І на ЕКПЧ са регламентирани основните права и свободи, защитими от Конвенцията, като между тях не фигурира правото на труд, до какъвто обоснован извод е достигнал и първоинстанционният съд. Ето защо настоящият съдебен състав счита, че първостепенният съд правилно и законосъобразно е преценил, че жалбоподателят не се позовава на нарушаване на защитено право по чл. 2-13 ЕКПЧ. Императивната норма на чл. 10а, ал. 4 ЗЧРБ регламентира изключение от общото правило, поради което е недопустимо разширително тълкуване или тълкуване по аналогия чрез разширяване на приложното й поле към цитираните в частната жалба Директива 2011/98/ЕС и отменящата я Директива 2024/1233/ЕС, както и Хартата на основните права на Европейския съюз. Следва да се има предвид, че правото на влизане и излизане от територията на държава от ЕС, в случаите, в които за това се изисква издаването на виза, не е основно право по Конвенцията и поради което не може да се претендира необосновано ограничаване при отказ за издаване на виза вид „D", съответно засягане на основни права и свободи, защитени от ЕКПЧ (чл. 2 - чл. 14). По тези съображения първостепенният съд правилно и обосновано е приложил нормативния текст на чл. 10а, ал. 4 ЗЧРБ. В частната жалба е формулирано искане за отправяне на преюдициално запитване до Съда на Европейския съюз /СЕС/ със следния въпрос: "Допуска ли правото на Европейския съюз, и по-специално чл. 8 §2 от Директива 2024/1233/ЕС и чл. 47 от Хартата на основните права на Европейския съюз, национална правна уредба, която изключва съдебния контрол върху отказ за издаване на виза за дългосрочно пребиваване, когато тази виза представлява необходим етап от процедурата за достъп до пазара на труда и до единно разрешение за пребиваване и работа?" Тричленният съдебен състав на Върховния административен съд, като съобрази отправения до СЕС въпрос, както и фактите по спора, и предвид задълженията, установени в практика на Съда /решение от 06.10.2021 г. на СЕС, Consorzio Italian Management e Catania Multiservizi и Catania Multiservizi, C-561/19, ECLI:EU:C:2021:799/, намира, че искането за сезиране на СЕС следва да бъде оставено без уважение. Това е така, защото преценката дали искането за тълкуване на норми от общностното законодателство е от значение за правилното решаване на спора, принадлежи на съответния решаващ съд. Нормата на чл. 628 ГПК поставя като условие за отправяне на запитване до СЕС, разпоредбата от правото на Европейския съюз или на акт на негов орган да е от значение за правилното решаване на делото. За да възникне необходимост, респективно - националната юрисдикция да бъде длъжна да отправи преюдициално запитване във връзка с приложимостта на правото на ЕС по конкретен спор, с който е сезирана, следва да е налице съмнение относно приложимостта и действието на общностните разпоредби към правоотношението, обект на съдебен контрол, като преценката за това принадлежи на съда. От разпоредбата на чл. 267 ДФЕС и постоянната практика на СЕС следва недвусмислено, че националният съд е длъжен да отправи преюдициално запитване, винаги когато е налице съмнение относно приложението на общностната разпоредба. Такова задължение обаче не съществува, когато точното прилагане на общностното право е толкова очевидно, че не оставя никакво място за съмнение (теорията на ясния акт - Решение на СЕС от 1982 по делото C. I. L. F. I. T., № 283/81). Както СЕС посочва в информационната си бележка, обобщен анализ на процедурния регламент на СЕС и практиката на общностната юрисдикция във връзка с производствата по преюдициални запитвания, юрисдикциите, особено в случаи, в които считат, че практиката на Съда дава достатъчно яснота, могат да вземат сами решение за правилното тълкуване на правото на Съюза и за неговото прилагане към установената от тях фактическа обстановка. Горното следва и от факта, че националният съдия е общностен съдия и съюзното право за него е приложимо материално право. Именно с оглед еднообразното правоприлагане в целия ЕС обаче и най-вече с оглед правилното прилагане на съюзните разпоредби, производството по отправяне на преюдициално запитване, както СЕС отбелязва, е инструментът за сътрудничество между националния съд и СЕС, в който последният дава насоките по тълкуване на правото, с оглед спецификите на интеграционния правопорядък. От друга страна - съгласно т. 11 от Препоръките на СЕС към националните юрисдикции, във връзка с отправяне на преюдициално запитване, същото следва да е необходимо, за да може националната юрисдикция да разреши спора, с който е сезирана, като искането следва да е свързано с предмета на спора, с който съдът е сезиран. В случая решаващият тричленен състав на Върховния административен съд счита, че такава необходимост не е налице, а оттам и не се установяват предпоставки за сезиране на СЕС, защото по реда на чл. 267 ДФЕС Съдът има правомощието да тълкува ДФЕС, актовете на институциите, органите, службите или агенциите на Съюза, но формулираният от частния жалбоподател конкретен въпрос по същността си не представлява искане за тълкуване на разпоредби на правото на Европейския съюз, а искане СЕС да отговори на правен въпрос, съобразно конкретните факти по правния спор и така да се достигне до неговото решаване в полза на жалбоподателя. В конкретната хипотеза с поставеният въпрос по същество се цели СЕС да извърши проверка за съответствие на приложимата национална правна уредба със съюзното право, както и да се преодолее формираната в материята последователна съдебна практика от Върховния административен съд, което с оглед целта и характера на производството по отправяне на преюдициално запитване, е недопустимо. Именно на националните съдилища е вменено задължението да прилагат в най-голяма степен съюзното право, а когато прилагат националното си законодателство - да осъществяват тълкуване на приложимото национално право, съответстващо на относимите съюзни разпоредби. Несъгласието на страните по делото с даденото от националния съд тълкуване по конкретно дело и/или с установената в дадена материя съдебна практика обаче, не е предвидено като основание за отправяне на преюдициално запитване, нито в чл. 267 ДФЕС, нито в съдебната практиката на СЕС. По изложените съображения настоящият съдебен състав намира, че не е налице разпоредба на съюзното право, която да предполага тълкуване поради съмнение у националния съдия за точното й прилагане, а оттам и необходимост за отправяне на преюдициално запитване до СЕС с оглед правилното решаване на конкретния правен спор. Цитираните общностни разпоредби, чието тълкуване се иска, са ясно и недвусмислено регламентирани и не пораждат съмнение относно тяхното тълкуване и за прилагането на националните разпоредби и приложимото право на ЕС. Предвид липсата на съмнение у решаващия съд относно приложението на визираните в искането общностни норми, следва да се приеме, че отправянето на преюдициално запитване не е необходимо на съдебния състав за разрешаване на поставения пред него спор, а оттам и че искането, основано на чл. 628 и 629 ГПК, вр. чл. 267 ДФЕС, следва да бъде оставено без уважение. На основание на горното и на чл. 221, ал. 2, изречение първо, предложение първо АПК, във връзка с чл. 236 АПК, Върховният административен съд, четвърто отделение,