Определение № 60636 от 30.09.2021 г. на ВКС по гр. д. № 1418/2021 г.

Производството е по реда на чл.288 ГПК. Образувано е по касационна жалба на В. В. Т. против решение № 156/08.10.2020 г., постановено по гр.д.№ 240/2020 г. от състав на Окръжен съд – Видин. Ответникът по касационната жалба „Финанс инфо асистанс“ ЕООД оспорва касационната жалба с писмен отговор. Касационната жалба е подадена в срок и е процесуално допустима. С обжалваното решение, съдът е приел,че уведомяването за извършената цесия може да се прави от новия кредитор, който обаче следва да е упълномощен от стария кредитор, като това уведомяване може да стане и с връчване на исковата молба за отговор, към която искова молба е приложено уведомлението по см. на чл. 99 ЗЗД. Прието е, че поръчителят остава задължен и след падежа на главното задължение, ако кредиторът е предявил иск против длъжника в течение на шест месеца, като това разпореждане се прилага и в случаите, когато поръчителят изрично е ограничил своето поръчителство до срока на главното задължение. В настоящия случай съдът е приел, че падежът на задължението е бил 19.03.2018г., а заявлението за издаване на заповед за изпълнение по реда на чл.410 ГПК е подадено на 05.09.2018г., в шестмесечния срок по чл.147 ЗЗД, срещу длъжника и срещу поръчителите. Прието е, че възражението за изтекла погасителна давност по отношение на вноските/ в частта на главницата/ преди 06.09.2016г. е неоснователно, тъй като процесното вземане, за претендираната главница по договора за кредит, не е периодично плащане, тъй като касае договорно задължение за кредит /заем/, които се погасяват с изтичането на общата 5-годишна давност по чл.110 от ЗЗД. Посочено е, че в договора и погасителния план към него е уговорено главницата да се заплаща на равни месечни вноски с определен падеж,но това не прави тези вземания периодични плащания. В изложението на касационните основания се твърди, че съдът се е произнесъл по правни въпроси в противоречие с практиката на ВКС, както и че е постановено решение по нередовна искова молба. В исковата молба е посочено, че са подадени две заявления в заповедното производство, като е посочена неизплатената част от дълга по договора за кредит, обявен за предсрочно изискуем, поради което не е обосновано твърдението, че съдът се е произнесъл по нередовна искова молба, тъй като не са посочени горните обстоятелства. Сочи се правен въпрос, за всяка една непогасена парична вноска ли започва да тече шестмесечния срок по чл.147, ал.1 ЗЗД или след изтичането на целия срок на договора. В т.18 на ТР №4 /18.06.2014г. по т.дело № 4/2013г. на ОСГТК на ВКС е прието, че вземането, произтичащо от договор за банков кредит с уговорка, че целият кредит става предсрочно изискуем при неплащането на определен брой вноски или при други обстоятелства и кредиторът може да събере вземането си без да уведоми длъжника, вземането става изискуемо с неплащането или настъпването на обстоятелствата, но и след като банката е упражнила правото си да направи кредита предсрочно изискуем и е обявила на длъжника предсрочната изискуемост. Моментът на настъпване на предсрочната изискуемост на кредита е от значение и за определяне на срока по чл.147, ал.1 ЗЗД, като отговорността на поръчителя по договор за кредит, обезпечен с поръчителство, се погасява, ако към момента на подаване на заявлението за издаване на заповед за изпълнение по чл.417, т.2 ГПК е изтекъл шестмесечният срок по чл.147, ал.1 ЗЗД. Началният момент на преклузивния срок се определя от датата, на която волеизявлението на банката, че счита кредита за предсрочно изискуем, е достигнало до длъжника – кредитополучател и то ако към този момент са били налице обективните предпоставки за изгубване на преимуществото на срока. В този смисъл е трайната съдебна практика, съобразена от въззивния съд, приемайки, че преклузивния шестмесечен срок тече от датата на обявяването на кредита за предсрочно изискуем, поради което не налице соченото противоречие. Съдът се е произнесъл по възражението за изтекла погасителна давност, поради което твърдението за липса на подобно произнасяне е необосновано и не води до наличието на касационно основание относно допустимостта на касационното обжалване. С оглед изхода на спора пред касационната инстанция, следва да се присъди на основание чл.78, ал.3 ГПК юрисконсултско възнаграждение в размер на 300 лева. Водим от горното, състав на ВКС