Определение № 9513 от 05.10.2026 г. на ВАС по адм. д. № 8840/2026 г.

Производството по делото е по реда на чл. 229 и сл. от АПК. Образувано е по частна жалба на П. Н. Р. от гр. Куклен, Пловдивска област, чрез процесуалния си представител адв. С. Мянева срещу определение № 8113/03.07.2026 г., постановено по адм. дело № 750/2026 г. по описа на Административен съд – Пловдив, с което е оставена без уважение молбата му на основание чл. 83 ГПК за освобождаване от заплащане на разноски в размер на 400 евро по допуснатата по делото съдебна експертиза. Релевират се оплаквания, че обжалваното определение е неправилно постановено в нарушение не материалния закон, при съществени нарушения на процесуалните правила и необоснованост – отменителни основания по чл. 209, т. 3 АПК, приложим по силата на чл.236 АП. Според жалбоподателя първоинстанционният съд неправилно е възприел искането му, обективирано в молба с вх. № 13909/24.06.2026 г., като е приел, че той иска да бъде освободен от заплащане на разноски по делото за депозит за вещо лице по допуснатата съдебна експертиза и не се е произнесъл по цялото искане, което е да бъде освободен от всички такси и разноски по делото, вкл. и възнаграждения за вещи лица. Твърди, че това ясно е записано в петитума на молбата му от 24.06.2026 г., поради което искането му е относимо за всички такси и разноски по делото, т.е. не само посочените, а и всички предполагаеми разходи за събиране на доказателства, вкл. и следващи се държавни такси. Преценката за освобождаването от внасянето на такси и разноски според жалбоподателя съдът е следвало да направи след съпоставянето на имущественото му състояние с всички тези предполагаеми разноски по делото. В частната жалба е развито оплакване, че определението на съда страда от съществен порок в правната логика на извършената преценка по чл. 83, ал.2 ГПК, тъй като вместо с оглед на установените по делото данни за действителното имуществено състояние, съдът е изградил изводите си върху предположения за възможни доходи и доводи за хипотетични финансови възможности, а не въз основа на конкретни данни и доказателства. Налице е позоваване в частната жалба на съдебна практика на Върховния касационен съд по приложението на чл. 83, ал.2 ГПК по ч. гр. дела № 7695/13 г., № 1704/2017 г. и др., според които съдът следва да извърши преценка налице ли са предпоставките за освобождаване от внасяне на държавна такса въз основа на доказателства за имущественото състояние на лицето,семейното му положение, възраст, здравословното му състояние, трудова заетост, относими към възможността за изпълнение на законоустановеното задължение за внасяне на такси и разноски по делото. Сочи се от жалбоподателя, че под страх от наказателна отговорност е декларирал данни за имущественото си състояние в приложената по делото декларация за материално и гражданско състояние, като счита, че неправилно съдът е игнорирал удостоверителното значение на декларацията по чл. 83, ал.2 ГПК при преценка на имущественото състояние. Отказът да бъде освободен от такси и разноски по делото според жалбоподателя води до фактическо препятствие на правото му на достъп до съд. Подробни съображения, обосноваващи посочените оплаквания, са развити в частната жалба, с която се иска отмяна на обжалваното определение и да се уважи молбата му по чл. 83, ал.2 ГПК. Директор на дирекция „Обжалване и данъчно – осигурителна практика“ – Пловдив при ЦУ на НАП в писмено възражение по чл. 232 АПК моли да се остави в сила като правилно обжалваното определение и да се остави без уважение молбата му от 24.06.2026 г. за освобождаване по чл. 83, ал.2 ГПК. Върховният административен съд, Първо отделение счита, че частната жалба е подадена от надлежна страна и в срока по чл. 230 АПК и е процесуално допустима и разгледана по същество е основателна поради следните съображения: Делото е образувано по жалба на П. Р. срещу РА № № Р - 16001625002086 - 091 - 001/04.11.2025 г. за ангажиране отговорността мяупо чл. 19 ДОПК за задължения на "ФМК Консулт" ЕООД за ДДС за данъчни периоди на 2022 г. и 2021 г. За да остави без уважение молбата на П. Р. от 24.06.2026 г., посочена по – горе, първоинстанционният съд е приел, че искането е за освобождаване на основание чл. 83, ал.2 ГПК от заплащане на разноски по делото за депозит за вещо лице по допуснатата от съда съдебно – счетоводна експертиза по повод жалбата му срещу РА № № Р - 16001625002086 - 091 - 001/04.11.2025 г. за ангажиране отговорността на П. Р. по чл. 19 ДОПК за задължения на "ФМК Консулт" ЕООД за ДДС за данъчни периоди на 2022 г. и 2021 г. С диспозитива на определението си съдът е посочил, че искането по чл. 83, ал.2 ГПК на жалбоподателя е било е само за посочения депозит за вещо лице. Изрично в молбата от 24.06.2026 г. и неколкократно в първоинстанционното производство процесуалният представител на жалбоподателя адв. С. Мянева е посочила, че искането по чл. 83, ал.2 ГПК е за всички такси и разноски по делото, както е предвидено и в цитираната разпоредба. Първостепенният съд формално и почти безмотивно е оставил без уважение искането, като не е спазил изискването на самата правна норма и на трайната съдебна практика, че при произнасянето си по чл. 83, ал. 2 ГПК съдът е длъжен да извърши преценка на доказателствата за имущественото състояние на лицето, неговото семейно положение, здравословно състояние и трудовата му заетост. Вместо това съдът е оставил без уважение искането, като е цитирал чл. 83, ал. 2 ГПК, но не е извършил необходимата съпоставка на посочените обстоятелства. Съдът единствено е посочил, че от представените доказателства не може да се изведе категоричен извод, че жалбоподателят е материално затруднен да заплати депозита за вещо лице от 400 евро предвид, че според съда той е в трудоспособна възраст, притежава идеални части от къща, находяща се в гр. Пловдив, макар и да е отбелязъл, че същата представлява паянтова сграда. Относно изложените в молбата на жалбоподателя доводи за задържането му в Република Турция и за здравословното му състояние, съдът е приел, че те касаят периоди назад във времето 01.09.2020 г. – 21.12.2022 г. и 2025 г. и затова не оказвали влияние върху преценката на съда. На първо място съдът не е съобразил искането на жалбоподателя по чл. 83, ал. 2 ГПК, което изрично е формулирано за освобождаване от всички такси и разноски по делото, а не само за депозита по допуснатата първоначално съдебно – счетоводна експертиза. Законодателят изрично в посочената правна норма е регламентирал, че освобождаването на такси и разноски касае цялото съдебно производство до приключване на делото с влязъл в сила съдебен акт. Така е възприето категорично и в съдебната практика на ВКС и ВАС, с която първостепенният съд изобщо не се е съобразил. Съдът не е взел предвид и тълкувателното решение по тълк. дело № 6/2012 г. на ОСГК от ВКС, като в т. 12 от същото категорично е счел, че "...се преценява не само с оглед на конкретно задължение да се плати държавна такса или съдебни разноски по жалбата, съответно във връзка с отговора по нея, а доколко страната разполага с достатъчно средства, за да се натовари с плащането на таксите и съдебните разноски в съдебното производство. В случаите, когато съдът намери, че страната е материално затруднена по начин, че няма да може да упражнява предоставените й процесуални права по делото, я освобождава от заплащането им по чл. 83, ал. 2 ГПК и това разрешение е важимо до приключване на съдебното производство във всички инстанции, доколкото няма промяна в обстоятелствата". Правилно в частната жалба се съдържа оплакване, че съдът на практика е игнорирал доказателствата за имущественото, семейното и здравословно състояние, а също и липсата на трудова заетост. В тази връзка правилно е изтъкнато от процесуалния представител на жалбоподателя, че мотивите в обжалваното определение са формални, като е игнорирана декларацията, която е подписана от Р. под страх от наказателна отговорност, данните от Имотния регистър и представените 4 бр. епикризи по делото. Наистина последните са от 2025 г., но с оглед посочените в тях заболявания и извършените оперативни интервенции – [заличен текст] и проведено в болницата медикаментозно лечение, [заличен текст] и проведено болнично лечение, както и [заличен текст], за което също е бил хоспитализиран в болнично заведение. От тези епикризи, издадени в периода 28.04 2025 г. – 11.09.2025 г., ако съдът ги беше обсъдил щеше да установи, че не се касае до дълъг период от време, като се има предвид, че първоинстанционната жалба, по която е образувано делото пред Административен съд – Пловдив е подадена на 10.03.2026 г. което е само около 5 месеца след датирането на посочените доказателства и с оглед посочените диагнози на жалбоподателя, неправилно е направен извод от съда, че те не оказват влияние върху преценката на съда за освобождаване от такси и разноски по делото. Освен цитираните епикризи, по делото са представени и образна диагностика, както и кардиограма от месец септември 2025 г., от които ако бяха обсъдени, съдът щеше да направи други изводи, а не формално посочените такива в обжалваното определение. Относно задържането на жалбоподателя в периода от 04.09.2020 г. до 27.12.2022 г., когато е бил лишен от свобода в Турция, съдът не е изложил мотиви, тъй като периодът на задържането, съответно на осъждането му от Наказателния съд в гр. Одрин е далеч преди искането му по чл. 83, ал. 2 ГПК. При прегледа на тези доказателства се установява, че наистина жалбоподателят е изтърпявал наказание в Турция и че е ангажирал адвокат за наказателното производство, но от тези доказателства наистина не може да се направи категоричен извод за размера на разходите, които е направил жалбоподателят при престоя си в Турция за посочения по – горе период. Затова и настоящият съдебен състав също приема, че от тези доказателства не може да се направи извод за разходване на средства по наказателното дело и невъзможността жалбоподателя да заплати таксите и разноските по делото в България. Останалите доказателства за имущественото му състояние и липсата на трудова заетост на жалбоподателя и най – вече здравословното му състояние, като се имат предвид посочените по – горе заболявания и разходите, които той е извършил за множество медикаменти за всяко едно от тях, установяват че наистина жалбоподателят не разполага със средства да понесе следващи такси и разноски по делото.. Всичко изложено по - горе сочи, че са налице посочените обстоятелства по чл. 83, ал. 2 ГПК за освобождаване на П. Р. от заплащане на такси и разноски по делото пред Административен съд – Пловдив и за касационната инстанция при евентуални обжалвания от страните по делото пред Върховния административен съд. С оглед изложеното частната жалба е основателна, а обжалваното решение е неправилно постановено на всички посочени в нея отменителни основания. Като се има предвид разпоредбата на чл. 235, ал.1 АПК, ще следва след отмяна на обжалваното определение, настоящият съд да се произнесе по същество, като уважи искането на жалбоподателя за освобождаване по чл. 83, ал. 2 ГПК, приложим по силата на чл. 144 АПК във връзка с § 2 от ДР на ДОПК на такси и разноски по цялото дело. Водим от горното и в същия смисъл Върховният административен съд, Първо отделение